Преданието като общение

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

„Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна.“ (1 Йоан 1:1–4)

Както е характерно за писанията на свети Йоан, в едно-единствено изречение е събрана необятна действителност. Само с няколко фрази той описва целия живот на Църквата и нейното място в света. Прави го чрез понятието общение (койнония). В следващите векове Църквата ще търси подходящ език, за да изрази онова, което свети Йоан вече е казал тук.

Вселенските събори използват понятията природа и личност, за да изразят нашето единение с Христос. Във Въплъщението Христос прие нашата човешка природа, като съедини Себе Си с нас и нас със Себе Си. Затова казваме: „Той стана това, което сме ние, за да станем ние това, което е Той.“

Но езикът на свети Йоан притежава една динамика, която трудно намира еквивалент в по-късните векове. Той започва, като говори за Христос като за „живота, който беше у Отца“. След това поставя тази динамична действителност в изключително жив и непосредствен контекст: „което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали…“ Това, което той изразява и възвестява на своите читатели, е едно напълно всеобхватно, „потапящо“ и „участващо“ преживяване. То обхваща цялото същество на онези, които са били там.

Поразителното в свидетелството на свети Йоан е, че той не разказва просто за нещо, което се е случило, или за нещо, което е видял. Животът, Който беше у Отца, продължава да пребъдва с него в онова, което той нарича общение (койнония). Животът, Който беше у Отца, сега е и с него. А в самото сърце на неговото благовестие стои това: този живот на общението е достъпен за всички. Именно този живот той възвестява и на нас.

Има още един аспект от думите на свети Йоан, който е абсолютно съществен за техния смисъл: той пише в множествено число. Това, което описва, не е частно преживяване, а свидетелство за онова, което „ние“ сме преживели и познали. Кои са тези „ние“? Някои учени говорят за така наречената Йоанова общност – църковната община около великия апостол. Безспорно става дума за Църквата, но според мен това обозначава преди всичко първото апостолско поколение – очевидците, които станаха причастници на вечния живот в Христос. Освен това смятам, че можем и трябва да разпознаем в това преживяване, описано от свети Йоан, именно онова, което Православието нарича Предание.

По различни причини повечето хора свързват Преданието с представата за „начина, по който винаги сме правили нещата“. Но това не е нито истинското му значение, нито изразява неговата важност. Предание означава онова, което е предадено, връчено или поверено на някого. То може да се отнася до вярвания, богослужебни практики, духовна власт и много други неща. Но тук, при свети Йоан, ясно става дума за нещо, което се предава и което само по себе си е живо. Това, което е предадено, е общението с Отца и Сина, както и общението с живата общност на Църквата. А това общение е живот.

Често Православието се определя като „начин на живот“. Подозирам, че мнозина разбират този израз просто като определен начин на поведение, белязан от конкретни убеждения и практики. Макар че тези убеждения и практики са неразделна част от Православието, то трябва да бъде разбирано преди всичко като начин на живот, тоест като постоянно пребъдване в живото общение на Светата Троица.

Например православните християни отправят утринни и вечерни молитви, често според установените молитвени правила. Но най-дълбокото учение на Православието за молитвата е това за непрестанното призоваване и помнене на Божието Име. Практиката на Иисусовата молитва води началото си от дълбините на монашеския живот, но обединява целия православен начин на живот – както на монасите, така и на миряните. Казва се, че монасите не живеят различен живот от този на хората в света, а същия живот, но в по-интензивна форма. Това напълно съответства на преданието на общението, за което говори свети Йоан.

През годините съм имал богат опит в това да помагам на новопокръстени да изграждат православен начин на живот. Част от този процес е преподаването и възпитаването на православен начин на мислене и виждане – предаването на православното учение. Но има нещо много по-дълбоко и по-трайно, което идва единствено с времето. Виждал съм го както в себе си, така и у други хора. Най-добре бих го описал като преминаване на външните форми във вътрешна реалност.

Именно това има предвид и свети апостол Павел, когато пише на младата християнска общност в Галатия:

„Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос.“ (Гал. 4:19)

Той може отново и отново да им повтаря доводите и поученията, които вече са чували, но нищо не е окончателно, докато самият живот, Който е Христос, действително не се изобрази в тях. Забележително е, че свети Йоан описва този процес чрез понятието любов. За него именно любовта – и особено любовта към братята – е белегът на истинското духовно израстване. Именно в неговото послание намираме знаменитите думи: „Бог е любов.“ И оттук той заключава, че всеки, който твърди, че познава Бога, но не обича, е лъжец и истината не пребъдва в него.

Любовта, за която говори свети Йоан, не е просто нравствено действие. Тя не е нищо по-малко от самия живот и любов на Бога, пребъдващи в нас.

„Недейте се чуди, братя мои, ако светът ви мрази. Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт. Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него. Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята. А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов?” (1 Йоан 3:13–17).

Това е най-дълбоката същност на Преданието – онова, което ни е предадено. Както животът на Христос ни се дарява в Тайнството на Неговите Тяло и Кръв – „Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене“ (Йоан 6:57) – така същият този живот ни се дарява и в пълнотата на живота на Църквата.

Това е истинското съдържание на всичко, което приемаме в Църквата. Не става дума за определена дейност или установен модел на поведение, а за самото съдържание – за живота и любовта, които по Божия милост са ни дарувани в целия ни общ живот. Разбира се, ние не откъсваме този живот от действията и установения ред на Църквата. Именно тези форми и действия са средствата, чрез които животът се възпитава и укрепва в нас. Но ако не съзрем любовта на Отца и Сина в живота, който ни е даден, тогава пропускаме самото сърце на вярата.

Това е нашето общение – самият живот на Бога, Бога, Който е любов.

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта