Кризата на човешката идентичност

Днес лесно разпознаваме икономическата криза или политическата криза. Но не е толкова лесно да разпознаем един по-дълбок проблем, който стои в основата им и който до голяма степен обезсилва надеждите ни за бъдещето. Това е кризата на човешката идентичност. А проблемът за идентичността винаги е свързан и с човешките отношения.

Преди време в едно интервю ме помолиха да дам възможно най-кратко определение за човешките отношения. Попитах: „Колко кратко?“ Отговориха ми: „Колкото може по-кратко.“ И тогава казах: „Съвременен ад.“ Журналистът ме попита какво имам предвид.

Отговорих: съвременен ад, в който с готовност хвърляме един другиго като безпомощни деца — като хора, които не са успели да намерят равновесие между разумния си нарцисизъм и способността си за себеотдаване към другите. В този смисъл днес истинската връзка изглежда почти невъзможна. Тя е немислимото, неосъществимото. Но трябва да разберем защо.

Тъй като темата е сложна и не исках разговорът да се разпилее, реших да прочета и коментирам едно мое интервю за вестник „Елефтеротипия“ отпреди около шест месеца. То предизвика доста дискусии. Не знам дали всички са му обърнали внимание, но нека разгледаме няколко откъса.

Първо: Когато персите обсадили Ефес, както разказва Диоген Лаерций, съгражданите на Хераклит го попитали какво трябва да направят. Философът не казал нищо. Седнал спокойно, смесил брашно с вода и започнал мълчаливо да яде. Всички разбрали посланието му: трябва да ограничат нуждите си до минимум и с търпение да издържат обсадата. Когато в обществения живот се появят такива жертвоготовни личности, културата на нарцисизма започва да се пропуква и се ражда възможност за истинско пробуждане.

Следва въпросът:

— От абсолютната власт, заради кризата ли, стигнахме до абсолютен разпад?

Отговор:

— Самата криза се роди именно от стремежа към абсолютна власт. Това е неизбежният резултат от всеки нарцистичен възход, който не служи на обществото, а иска да го завладее. Това може да се случва както индивидуално — чрез културата на lifestyle-а и консуматорството — така и колективно.

Тук имам предвид и политическите партии, които в Гърция отдавна са подменили не само функциите на държавата и гражданското общество, но и много независими общностни форми на колективен живот.
Според св. Григорий Палама този срив идва поради факта, че подобно възвисяване в същността си е илюзорно — лишено от истинско човешко съдържание. То е воля за власт, която използва другите, докато привидно се грижи за тях.

Следващият въпрос:

— Значи последствията от кризата не ви изненадаха?

Отговор:

— Кризата съществуваше още когато твърдяхме, че няма криза. Просто не я виждахме заради нашето себелюбие.

Въпрос:

— Как Църквата отговаря на страха, лишенията и несигурността, които хората преживяват?

Отговор:

— Преди всичко чрез предложението човек да промени самия начин на своето съществуване — от нарцистичен и себичен към боголюбив и човеколюбив. Жертвеният Бог, както ни е открит в Христос, призовава човека към едно много по-дълбоко вкореняване на личността — към диалогично съработничество между Бога и човека. Тогава историята и обществото престават да бъдат продукт на произвола на силните и се превръщат в откриване на Божия образ в човека, на неговото богоподобие и на вечната му творческа жизненост в любовта.

За разлика от нас, които разбираме идентичността си като затворено и самодостатъчно „аз“, Бог съществува като Троица — като общност от личности, които са уникални именно защото пребивават една в друга. Дори самите имена Отец, Син и Дух са имена на отношения.

Въпрос:

— Помага ли Църквата със своето богословие?

Отговор:

— Истинското богословие е най-доброто лекарство срещу волята за власт. То връща в центъра истинския смисъл на човешката общност. То е очистване от трагедията на човека, който възприема другия като заплаха за собственото си пространство.

Следва въпросът:

— Липсва ли честното слово в обществото ни?

Отговор:

— Истински честен може да бъде само безкористният човек. А точно такива хора стават все по-малко в публичното пространство. Само безкористните могат да бъдат достатъчно революционни, за да бъдат честни — тоест да не прикриват личния си интерес зад уж загрижеността за общото благо. Но безкористен става само онзи, за когото самата радост от изграждането на човешката общност е храна и наслада — както биха казали Платон или св. Йоан Златоуст.

Но кой ви е казал, че lifestyle културата има нужда от честност? Тя се нуждае от нови фантазии за блясък и власт. Обществото предпочита измамата — и затова държавата като възпитател, в платоновия смисъл, е изчезнала.

После дойде въпросът:

— Как си представяте днес справедливата и функционираща държава?

Отговорът:

— Темата е твърде голяма за кратък разговор. Истинската държава се изгражда свободно и върху основата на конкретни общности. Институциите възникват само върху споделено съгласие и доверие. Те са плод на солидарност, а не нещо, което може просто да бъде наложено насила.

Исках да дам тази рамка, за да стане ясно колко дълбока и широка е темата, за която говорим. Защото онова, което преживяваме днес, е огромна вътрешна катастрофа — смачкване, което идва след едно празно възвисяване. Както според космологията Вселената се е родила от Големия взрив и някои учени предполагат, че може да завърши с Голям срив, така и човекът, който се изстрелва нагоре без истинско съдържание, в крайна сметка пада и се разбива. Този срив е депресията (имплозията), която идва след еуфорията на експлозията.

Всяка експлозия носи еуфория. Но когато тя е лишена от съдържание — когато е просто стремеж към господство вместо служение на общото пространство — тогава тя остава празна от истинско човешко съдържание. Това е воля за власт, желанието да наложиш себе си над другите — било в личния живот, било колективно чрез политиката или културата на lifestyle-а. И в двата случая резултатът е един и същ: следва депресията от това, че сме направили едно огромно движение към празнотата.

Това, което се случи на Запад, може да се обобщи така: Всички сме чували за западния индивидуализъм. Западът постави огромен акцент върху отделния човек. Индивидът беше разглеждан като център на света. Това освободи огромни творчески сили. Появи се идеята за автономния човек — мислещият субект на Декарт: „Мисля, следователно съществувам.“ Този човек поставя своя собствен разум в центъра и подчинява реалността на собственото си мислене и цели. Но на Запада му трябваха столетия, за да осъзнае проблемите, които създава подобна представа за човека. Какви бяха тези проблеми?

Първо — откъсването от обществото. Трябваше да се появи Маркс, за да напомни, че човекът е същество, което се формира чрез социалните отношения, а не изолирано.

После дойде Дарвин, който показа, че човекът е свързан органично със света и природата. След това Фройд разкри, че това уж напълно рационално и самостоятелно съзнание има несъзнавани импулси и мотиви, които често са опасни именно защото човек не ги осъзнава. Така се разруши образът на човека като някакъв месиански освободител, какъвто е бил идеализиран през XVI и XVII век. Хуманистичният човек се оказа дълбоко проблематичен. И затова една от най-големите идеи в съвременната философия и науките за човека е откриването на интерсубективността — откриването на Другия.

През последните сто години започнахме да осъзнаваме значението на отношенията. Дори несъзнаваното, за което говори психоанализата, не е нещо изцяло „мое“. То съдържа импулси и структури, които принадлежат на цялото човечество.

Същото важи и за света около нас. Природата и Вселената са несравнимо по-богати и по-големи, отколкото сме си представяли. Вселената не свършва със Земята. Тя е безкрайно огромна. И човекът вече не може да си въобразява, че владее или определя всичко. Той трябва да влезе във взаимоотношение със света и да го открива. Затова може би най-голямото откритие в съвременната философия е осъзнаването, че „аз“-ът съществува само защото съществува едно „ти“. И именно това „ти“ дава идентичност на човека.

Но тук започват и проблемите. Наистина ли ми е нужен другият човек сам по себе си? Или ми е нужен само за да ми даде идентичност, любов, признание? Човек може да бъде индивидуалист и въпреки това да има идеали извън себе си — да строи държава, история, икономика, култура. Но нарцистичният, себелюбив човек е различен. Той подчинява всичко на собственото си удоволствие и потребление. И именно този тип нарцисизъм беше култивиран много внимателно през модерната епоха — най-вече от икономически и индустриални сили, които се нуждаеха от потребители. А за да създадеш потребители, трябва първо да създадеш нужди. Именно така функционира капитализмът.

Но за да създадеш нужди, трябва първо да изградиш една прекрасна, идеализирана представа за самия себе си — образ, който постоянно се нуждае от украси, подобрения и допълнения. След това човек трябва да се влюби в този образ на себе си. И когато се влюби в него, той става пленник на собствените си потребности и се превръща в „доброто дете“ на капитализма — дори когато на думи уж се бори срещу него. Така глобалната икономика се нуждаеше от възхода на нарцисизма.

После обаче този нарцисизъм роди онова, което някои социолози нарекоха „революцията на каквото и да е“. Тоест: каквото и да желая, щом го желая, значи е правилно и истинно. И въпреки това всичко се свежда до „избор“. А когато нещо бъде определено просто като избор, разговорът приключва. Именно това е „революцията на каквото и да е“.

В новия нарцистичен свят вече не се поставя въпросът дали има някакъв източник на смисъл извън самия мен. И точно това е същността на секуларизацията. За първи път в историята човек престава да се пита дали онова, което желае и прави, е истина и за другите.

Ако четете древната философия — Платон например — ще видите, че истината е участие. Истината съществува някъде отвъд нас и човек участва в нея. Ако прочетете Хераклит, ще видите, че истината е Логосът — общото, споделеното. Хераклит казва: „Когато общуваме помежду си, сме в истината; когато се затваряме в себе си — живеем в заблуда.“ Истината винаги е нещо, което принадлежи на общността — било при Хераклит, при Платон или в Евангелието: „Където двама или трима са събрани в Мое име…“; „общението на Светия Дух да бъде с всички вас“.

Именно тази идея беше поставена под съмнение в модерния свят — не толкова теоретично, колкото практично чрез lifestyle културата. Това е най-важното. Тази култура преминава в поведението на децата още преди те да са започнали да мислят.

Съществуват множество механизми, чрез които това се случва — създаването на нови потребности, абсолютизирането на желанието, убеждението, че истината се изчерпва в „тук и сега“. Съществува и митът за непрекъснатата и бърза промяна: трябва да се променяме постоянно, да „хванем влака“, да изхвърлим всичко, което ни тежи. Така се изгражда една култура, която се бунтува срещу всичко, което би могло да даде по-дълбока идентичност на човека и обществото. Тези идеи функционират като новите митове на нашето време. И всъщност те идеализират нещо съвсем негероично — нарцисизма. Една форма на самонаслада, която използва другите хора. Тук е и голямата опасност.

Западът откри Другия, откри отношенията, но след това отново потопи всичко в нарцисизъм. Психологията например стига до своя предел именно там, където се установява нарцисизмът. Големият проблем на психологията е, че тя почти не може да убеди човека да се откаже от своето нарцистично его — макар самата тя отлично да знае, че това „его“ е до голяма степен въображаема конструкция, изградена чрез идентификации.

Нека споменем и малко психология, преди да стигнем до богословието — защото иначе самото богословие остава неразбираемо. Аз самият стигнах до него именно чрез въпросите, които ми поставяха други области на знанието.

Съществува един естествен, нормален нарцисизъм. Когато детето се роди и майката го гледа с любов, в очите ѝ то получава първото голямо „да“ към своето съществуване. Това е здравият нарцисизъм. Майката обича детето и така то се научава да обича себе си. Ако липсва тази любов, по-късно често се появяват депресия и разрушително поведение.

Но има и вторичен нарцисизъм, който се изгражда по-късно. Как възниква той? Чрез начина, по който се движи човешкото желание. Малкото дете иска да бъде обичано. Когато порасне малко, разбира, че за да продължат да го обичат, трябва да нагоди своите желания към желанията на другия. То започва да желае това, което желае другият, за да спечели любовта му. Това е подражателната природа на желанието. Човек се научава да желае чрез другия. Съвсем различен процес е човек постепенно да изгради собствена личност и да се научи да уважава собственото си желание. Това става много по-късно.

Преди това обаче човек лесно попада в капана: започва да използва другите като средство за поддържане на собствения си нарцисизъм. Несъзнателно си казва: „За да бъда обичан, трябва да изпълнявам желанията на другите.“ И това е огромен капан. Защото човек си въобразява, че е свободен, докато всъщност е напълно зависим. В действителност той непрекъснато прави онова, което искат другите. Защо? Защото ако престане да го прави, не знае по какъв друг начин да бъде свързан с тях. Никой не го е научил на друг начин. И именно тук започва истинското унищожаване на другия човек. Защото човек изпълнява желанията на другите не от любов към тях, а за да бъде самият той обичан. Това е съвсем различно. Той изпълнява волята на другия, без в действителност да обича другия.

Пренесете това в едно обикновено ежедневие на двойка и ще видите как действа. В една връзка постоянно се повтарят думите: „Обичам те“, „Обичаш ли ме?“. Но зад тези думи остава скрита една много по-дълбока динамика на желанието. Всъщност човек казва: „Обичам те, за да ме обичаш.“ Само че никой не го изрича така. Казваме „обичам те“ и очакваме другият да отвърне със същото — както в американските филми: „I love you too“. Ако обаче другият не го каже, веднага се появява нарцистична рана.

Един голям американски психолог — Хайнц Кохут, когото много ценя — показа, че в такива отношения човек използва другия като „self-object“, като „обект на собственото си аз“. Тоест използва другия като подпора на фантазията си за собствената си изключителност: че е прекрасен, важен, уникален. И най-страшното е, че в същото време кара и другия да се чувства значим. Защото само ако другият се чувства важен, и аз мога да се почувствам важен. „Аз съм значим, защото тази значима жена ме обича.“ Но в действителност нещо не е наред. Другият усеща, че не е истински чут, че не е истински видян.

Затова често идват двойки и казват:
„Той много ме обича… и все пак сме ужасно далечни.“ Как е възможно това?

Спомням си едно младо семейство — около тридесетгодишни, с малко дете. Жената ми каза:
„Напълно сме се отчуждили. Дори вече не живеем като съпрузи.“ Детето се беше превърнало в оправдание — единият спял с него една вечер, другият на следващата. Наложи се да я попитам:
„Какъв е проблемът с този човек?“ Тя отговори:
„Никакъв. Той е прекрасен.“ Казах ѝ:
„Наистина ли? Добре, елате следващия път заедно.“

Когато дойдоха двамата, първо поговорих с мъжа насаме. Попитах го:
„Има ли друга жена? Ако има, няма смисъл да губим време.“ Той ме погледна учудено:
„Аз? Да търся друга? Тя е съвършена!“

И ето — пред мен стояха „съвършеният“ мъж и „съвършената“ жена. Тогава разбрах, че и двамата имат собствени бизнеси и между тях съществува жестока скрита конкуренция. Всеки използваше другия като огледало на собственото си съвършенство: „перфектният“ и „перфектната“. Но между тях нямаше истинска близост. Те дори не смееха да покажат един на друг, че понякога изпитват нужда — дори сексуална. Толкова отчаяно се опитваха да запазят непокътнат своя нарцистичен образ.

Тези явления почти не съществуваха в миналото. Те са типично съвременни. И какво показват? Че всичко, което казваме за другия, може да бъде лъжа. Ето защо казах, че отношенията са „съвременният ад“. И че връзката е нещо почти невъзможно. Ние едновременно жадуваме за нея и панически я избягваме. Да желаеш връзка е естествено. Страшното е, че в същото време я саботираш. Затваряш другия в положение, в което той не може истински да те обича, защото не му позволяваш. Позволяваш му единствено да подхранва твоята фантазия за самия теб.

Така започваме да разбираме какво означава „нарцистично възвисяване“. Човек се издига, но без истинско съдържание. Другите всъщност не вървят с него, защото той никога не влиза истински в тяхното място. Не носи техния кръст, не поема тяхната тежест. Вместо това стоварва върху тях собствената си тежест и после ги „награждава“ с красиви думи за любов. Но тази „любов“ не е любов.
Колко често виждаме двама души да спорят:
„Не ме обичаш.“ „Как да не те обичам! Ето ти десет доказателства!“ И аргументите звучат логично. Но въпреки това нещо липсва. И именно това липсващо е най-същественото. Какво липсва?

Тук вече навлизаме в богословието на Кападокийците и на тримата Светители. Св. Григорий Богослов използва един израз, когато говори за Светата Троица:
„равночестие по природа и единомислие в любовта“.

Богословите казват, че Синът се ражда от Отца, а Духът изхожда от Отца. Но означава ли това, че Отец стои „над“ другите две Лица? Отговорът е: не. И това е удивителното. Обяснението е в понятието „единосъщие“ — че трите Лица имат една и съща същност.

Навремето се опитвах да обясня това с един прост пример. Взимах бутилка и казвах:
„Това е моята същност.“ После я подавах на другия… Накарах единия да подаде бутилката на другия, а другият да я върне обратно на мен. И им казвах: „Представете си това да се случва едновременно, без време — защото Бог е извън времето.“ Какво означава това? Същността е една, а Лицата са три. Тоест Троицата е самата структура на съвършената любов. Това е учение за любовта, изумително дълбоко и дръзко. То осъществява най-съкровената ни мечта — макар че ние не умеем нито така да обичаме, нито така да бъдем обичани.

Именно тази тайна са изследвали Кападокийците и особено Тримата светители. Най-вече св. Григорий Богослов, когото непрекъснато споменавам, когато говоря за тези неща. Той казва:
„Монархия (единоначалието) на Отца“,
но веднага добавя една удивителна фраза: „Монархия, която не се определя от едно лице.“ Каква е тази монархия? Нали обикновено монарх означава един владетел — един епископ, един президент, един кмет, един ректор. Един стои начело. А тук св. Григорий казва:
„Монархия, която не се описва от едно лице, а от равночестието по природа и единомислието на волята.“Една природа. Една воля. Пълно равенство. Това е нещо потресаващо ново. Защото ние сме свикнали да мислим отношенията йерархично — нагоре и надолу, по-висш и по-нисш.

Но ако попитате една влюбена двойка в началото на любовта:
„Кой започна тази връзка?“,
онзи, който е направил първата крачка, не се чувства по-висш от другия. Не гледа любимия/любимата нито отвисоко, нито отдолу.

Същото е и тук. Отец не е „над“ Сина и Духа. Тайната на единосъщието е именно инициативата за създаване на отношение в абсолютно равночестие и пълно единомислие.

Но тук стигаме до нещо много трудно. Какво означава истинско съгласие? От психологическа гледна точка хората често казват, че са съгласни, а всъщност влагат съвсем различни неща. Единият казва:
„Обичам снега.“
Другият: „И аз.“ Но ако започнат да обясняват защо, може да се окаже, че между тях има огромна разлика. Единият обича снега, защото обича снежни битки, другият — защото се надява студът да унищожи реколтата на съседа. На пръв поглед са съгласни. В действителност мотивите им са противоположни. Истинското съгласие означава съвпадение не само на думите, но и на мотивите и целта. А това предполага много дълбоко екзистенциално съзвучие. И такова съзвучие е невъзможно без противоположното на егоизма.

Тук се появява друго велико понятие на богословието — „перихорезис“ (взаимопроникване). Това означава: да направиш място за другия такъв, какъвто е. Колко красиво е, че на гръцки думата „прощавам“ (συγ-χωρώ) е сродна с тази идея. Прошката не означава просто „forgive“. Означава буквално:
„правя място на другия“.

Тоест: оставям го да бъде такъв, какъвто е.
Не го унищожавам.
Не го променям насила.
Давам му свобода да съществува дори в неговата грешка. Това е взаимопроникването. И за да разберем това, отново трябва да се върнем към богословието. Как Бог става човек? Бог „приема“ човешката природа, но не я унищожава. Оставя я цяла, непокътната. Затова в Църквата са се водили векове наред огромни спорове и събори — за да се защити истината, че в Христос съществуват и двете природи и двете воли:
божествената и човешката. Не както мислели монофизитите — че Бог просто е „погълнал“ човека. Защото тогава човекът би изчезнал. Това би било като капка парфюм, хвърлена в морето — кой би казал после, че капката още съществува?

А отците настояват:
не, човешката природа остава истински жива. В Христос има две воли, две енергии, две действия — и въпреки това Той е един. Защо? Защото Бог е напълно отворен към човека, а човекът — напълно отворен към Бога. Това е тайната на Христос. Толкова пълно взаимно отваряне, че двамата са едно — но без унищожаване. Тази откритост обаче е кенотична — тя е себеопразване, смирение. Ако Бог не беше направил това, тогава спасението би означавало просто човекът да бъде погълнат от божеството и да престане да съществува. Но това не е християнството.

В някои източни учения човек се разтваря в абсолютното и изчезва. В будизма например крайната цел е угасването на желанието и на самото „аз“. Докато в християнството не става дума за унищожаване на личността, а за нейното преобразяване. Не унищожавам волята си — възпитавам я. Това е огромната разлика. Не премахвам себе си, а преминавам от себелюбие към братолюбие. Научавам се да правя място за другия.

Двете велики понятия — единосъщието и взаимопроникването — които дължим на тримата Светители, ако ги разгледаме в перспективата, за която говорим, звучат така, сякаш обсъждаме най-съвременните човешки проблеми. Проблеми, които засягат всички ни. Взаимопроникването не се случва по необходимост. То се случва от изобилие на любов. Божията Майка обича. Без нея няма Въплъщение. Какво прави тя? Отците казват, че в храма тя „поема ходатайството за целия човешки род“. Това е дейно участие. Тя се моли за болката и тлението, на които вижда подчинен човека. В този смисъл Богородица предизвиква Въплъщението. Тоест действената човешка воля откликва на Божията воля и така се ражда тайната на Христос — пълното излизане на Бога към човека и пълното излизане на човека към Бога. Тук вече говорим за една връзка с невероятна дълбочина. За да съществува истинска връзка, са необходими две неща: Първо — пълно себеотдаване. Цялото ми същество към другия, без резерви и без граници. Това е смисълът на единосъщието. И второ — взаимнопроникване. Да дам на другия пространството, от което има нужда, за да бъде самият себе си. Когато говорим за Троицата, говорим за съществуване, определяно изцяло от отношението. Затова и единствените положителни имена, които имаме за Бога, са „Отец“, „Син“ и „Дух“ — имена на отношения.

Представете си например вместо
„Отец Николай Теодоропулос“,
да кажат:
„Бащата на Максим“. Повечето хора биха помислили, че това е унизително — сякаш личността се губи в отношението. А в Троицата става точно обратното. Отецът се самоопределя чрез Сина.
Синът — чрез Отца.
Духът — чрез общението между тях. И това не намалява различието им. Никой не се разтваря в другия. Напротив — личността става още по-силна. Това е пълната противоположност на нарцисизма. Нарцисизмът убива и другия, и самия мен. Убива другия, защото го използвам. Убива и мен, защото живея според желанието на другите и губя собственото си битие. Ето защо толкова много двойки след няколко години са изтощени. Те непрекъснато играят тази игра.

А тук виждаме нещо съвсем различно:
отношение, което създава могъща идентичност. Това е нещо, което и психологията, и философията могат само да съзерцават с удивление. Но то произтича от тази велика богословска визия. И човек не може да стигне до нея без Божията благодат — без нещо, което постепенно да излекува нарцистичната му ранимост. Това започва от най-прости неща. Някой ти удря шамар, а ти отвръщаш:
„Удари ме още един път“. Това е страшно трудно. Особено защото шамарът е удар по лицето — тоест удар по нарцисизма. Нарцистичните рани са най-болезнените и най-опасните. Но ако издържиш тази рана, всъщност печелиш другия човек. Печелиш истинско, вечно „аз“.

Ще го кажа с един прекрасен древен разказ, който по-късно е възприет и от християнски автори. Един аскет след дълги години подвиг поискал да узнае какво е рай и какво е ад. Помолил се за това и му се явил ангел. Ангелът го завел в огромна зала. В средата имало голяма маса с храна. Около нея седели хора, всеки с огромна дървена лъжица, достатъчно дълга, за да стигне до храната. Но в залата царял хаос. Хората крещели, карали се, удряли се един друг. „Това е адът“, казал ангелът.

Аскетът се загледал и разбрал:
всички можели да достигнат храната, но никой не можел да я поднесе до собствената си уста, защото лъжиците били прекалено дълги.

След това ангелът го завел в друга зала — абсолютно същата. Същата маса, същата храна, същите огромни лъжици. Но тук всички били радостни, спокойни и пеели. „Това е раят“, казал ангелът.

„Каква е разликата?“ И тогава аскетът видял:
в рая всеки хранел другия. Това е разтърсващо. Означава, че докато аз гладувам, храня теб. В мига, в който те храня, самият аз огладнявам още повече. Това е онова „Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“, което се чу на Кръста. Защо ме изостави? В онзи миг това е истинската, дълбинна екзистенциална болка. Човек има нужда от помощ от някой опитен, за да може да понесе това. Нужна е помощ. В мига, в който страшно много гладувам, аз храня вас. И изведнъж става чудото. Защото тази педагогика на любовта — знаете — не е просто чувство. Любовта изобщо не е само емоция. Любовта е цялостен начин на съществуване. Това е начинът, по който действа Бог и човекът. Това е движение към мъдростта.

И тогава внезапно вие обръщате лъжицата и започвате да храните мен. Ако съм нахранил мнозина, получавам от мнозина. Така се изгражда едно силно „аз“, една здраво себеуважение. А себеуважението не е нещо лошо — тя е противоположното на депресията. Днес хората страдат от депресия, защото нямат себеуважение. А нямат себеуважение, защото нямат истинска връзка с другия човек — вместо това се опитват да го уловят в капан по различни начини.

От момента, в който другият се появи на хоризонта, започва улавянето: „Как да го накарам да направи това, което аз искам? Да направи онова, което ме успокоява? Да поддържа моя нарцисизъм?“ Не е ли това политиката? Извинете, след като заговорихме за политици… Те са майстори в това. Истински майстори. Не знам кой е вашият кмет и не ме интересува, но политикът е човек, който иска да ви убеди, че желае същото, което желаете и вие — за да пожелаете после него. Отива при рибарите и казва: „Колко бих искал да съм рибар, за това съм роден.“ Отива при шивачите и казва: „Аз всъщност съм шивач.“ Отива при свещениците и казва: „Аз съм благочестив човек, винаги съм бил близо до Църквата.“ Отива при химиците инженери и казва: „Всяка нощ прекарвам времето си в лаборатория.“

Това означава, че той всъщност не се интересува от другия човек. Не съществува самият човек, а само неговото желание. И чрез това желание мога да го направя каквото поискам. Подражаваме си един на друг. Това е подражателната природа на желанието, анализирана и от големия мислител Рене Жирар. Но тази подражателна природа на желанието е много близо до онова, което наричаме механизъм на жертвата. Защото обществото, изградено върху подражание на желанията, е фалшиво общество. Никой не ви обича истински. Гласувате за него — но той не ви обича. Вие го обичате.

И така, за да се крепи едно такова общество, му трябват жертви. Трябва му outsider, трябва му „черна овца“. Идва политикът — виждате как действат всички партии — и казва: „Онази партия е виновна за всичко.“ И всички отчуждени последователи, които нямат нищо истинско помежду си, се обединяват, защото има „черна овца“: проклетата десница, проклетата левица, зелените, жълтите, кафявите — все трябва да има някой отсреща, виновникът.

А решението на този трагичен проблем на човешката общност е истинската общност. Истинската човечност. Затова и Жирар в края на живота си става християнин. Защо? Защото открива, че Иисус Христос прави точно обратното. Вместо да обвинява и да разделя, Той влиза по средата и казва „Аз поемам отговорността. Аз съм виновният. Разпнете Мен.“ Защото Той прави нещо невероятно мъдро — решава проблема мигновено. Представете си: двама души се карат. Аз се карам с вас. И вместо да търся нови жертви и нови механизми за обвинение…

Как аз ще ви покажа, че вие сте „черните“, а как вие ще покажете, че аз съм „черният“? И изведнъж казвам: „Поемам отговорността. Аз съм виновен за всичко.“ Дори за онова, за което привидно не съм виновен — пак аз съм виновният. И вие ме вземате, разпъвате ме в тази лудост, а после, пред кръста, осъзнавате, че всъщност съм ви обичал. Това е решението на човешката драма.

Третото нещо, което трябва да кажем — след единосъщието и взаимното проникване — е Кръстът. Без Кръста няма човешки живот.

Преди няколко дни един мой студент ме попита:
„Отче, не можем ли да избегнем кръста в една връзка?“
Имаше връзка с едно момиче. И аз му казах:
„Благословени, ако ти сам не приемеш кръста, тя ще те качи на него. Не е ли по-добре сам да се качиш? Ако сам се качиш, поне има смисъл.“

Друг студент ми каза следното (ние, преподавателите, всеки ден чуваме какви ли не изповеди от младите хора; в тяхната простота и непосредственост те казват истините направо).

Той ми каза:
„Запознах се с едно момиче. Първо — много е красива.“
„Това е хубаво“, казвам му.
„Освен това е и умна.“
„Това вече е рядко съчетание“, отвърнах аз.
„И е добра с мен. Изглежда много ме обича.“
„Прекрасно.“ „Въпросът е: да я обикна ли, отче?“ А аз му казах:
„Остави я веднага.“ „Но защо? Тя обективно погледнато е прекрасна жена!“

И му отговорих:
„За да бъде един човек истински красив, трябва да има и несъвършенства. Ако няма никакви недостатъци, значи нещо не е наред. Съвършеният човек, който изглежда недосегаем и безпогрешен – това не е човешко — това е фалшив „аз“. Човек си изгражда образ, който предлага на другите, за да остане неуязвим, за да не влиза в истинска връзка, а да използва хората и ситуациите така, както му е удобно. Човек, който постоянно се защитава и контролира всичко, всъщност не създава истински отношения.

Един известен психиатър също говори за „фалшивия аз“. Това е умствена конструкция — нещо, което човек създава, за да не бъде истински във връзката, за да не страда, за да запази властта и контрола. В средите на интелектуалците това се среща много често. Фалшивият аз е законна форма на отдръпване — начин да държа всичко под контрол.

И допълних отговора си към първия студент:
„Кажи ми нещо — майка ти те обикна едва след като ти се роди, или първо постави условия, избра измежду десет възможности и чак тогава реши дали си струва?“ „Не — казва — обикна ме такъв, какъвто съм.“ „И това не беше ли риск за нея?“
„Огромен риск“, отговори.

Без риск няма любов. Любовта не възниква автоматично. Тя се изгражда, учи се, изработва се. Това е нещо, което се създава постепенно. Как се изгражда? Когато човек разбере всичко това — взаимното проникване, единосъщието, Кръста. Ако искате, можем да го кажем и с психологически термини. Цялото Евангелие може да бъде преведено на езика на съвременната психология. Но трябва да помним, че неговият корен е евангелски. Защото психологията сама по себе си не може да стигне до същността на проблема с нарцисизма. Липсва ѝ образецът, липсва ѝ моделът. Тя вижда само проявленията — как правим всичко възможно, за да манипулираме другия, и то толкова изкусно, че накрая оставаме трайно нещастни, а прехвърляме нещастието си и върху другите.

Най-трагичното е да вярваш, че за нещастието ти са виновни всички останали. Да си изградил в себе си цяла бездна от обвинения към другите и да повтаряш: „Те са виновни.“

Затова му казах да се отдръпне от тази логика, която днес младите често наричат „да трупаме опит“: да влизаме във връзки, да живеем с някого пет, шест, осем, десет години, а после — ако преценим, че „ни пасва“, да останем. Сякаш човекът е обувка, която пробваш.

А какво означава това на практика? Че ще изпробваш върху другия всички свои защитни механизми. Ще го изтощиш на всички нива. И когато разбереш, че той вече не може да стои прав, че е станал безопасен и безсилен — тогава ще кажеш, че вече е „подходящ“.

Извинявам се, че говоря толкова рязко, но това е ежедневният опит. Днес човешките отношения са станали токсични. Токсични, защото вече не става дума просто за стария индивидуализъм — навлезли сме в пространството на нарцисизма. А нарцисизмът е начин, по който хората взаимно се експлоатират. Работим чрез желанията на другия и чрез собствените си желания, за да изградим едно „аз“, което всъщност няма нито истинска идентичност, нито истинска връзка с другия.

И затова подчертавах през цялата тази беседа, че богословието на тримата Светители изобщо не е абстрактно. Ние може лесно да се съгласим с думите, без да ги разбираме истински. А за да ги разбереш, е нужно много дълбоко обучение. Това са изключително сложни неща. Бихме могли в момента да водим следдипломен семинар в Принстънски университет върху тези теми. Но когато ги опростим, се вижда нещо удивително: че всичко опира до начина, по който човекът влиза във връзка с другия.

И още нещо удивително: ако човечеството никога не поеме по този път, показан от тези хора и от Евангелието, тогава — както казва големият английски поет Т. С. Елиът — светът няма да свърши с гръм, а със стон. Ще стигнем до изтощение и вътрешен глад. А този глад е едновременно липса на другия и на самия мен.

Превод: Константин Константинов
Източник: YouTube