Религията и младите

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

От край време може да се чуе крилатата фраза, която гласи, че народ, който има млади хора, има и бъдеще. Немският философ Ернст Блох изразява тази мисъл по следния начин: Който има бъдеще – има млади. Всичко това показва колко голямо е значението на младите хора за съдбата на един народ. Този въпрос е свързан главно с бъдещето, но в настоящето му се отделя малко внимание и се забравя, че бъдещето се основава върху настоящето.

Младите хора и младостта са един от най-сложните проблеми на всяко общество, който създава най-голямото главоболие на психолозите, педагозите, социолозите, учителите, катехетите и възпитателите. Положението на младите хора в света, без оглед на разликите между отделните култури и народи, все повече си прилича. Днес те се възпитават под силното влияние на т. нар. масова култура и благодарение на медиите, на бързото пренасяне на информация и на взаимното проникване на културите и религиите, те стават зависими от въздействията на света. Пред тях стоят многобройни предизвикателства и възможности, които на пръв поглед са приемливи и привлекателни, въпреки че крият в себе си голяма опасност. Като последица от надпреварата с времето родителската любов и нежност от ден на ден става все по-незначителен фактор във възпитанието. Модерното училище в нашето потребителско и техническо време е ориентирано предимно към предлагането на знание, на голямо количество информация, към създаването на специалисти за определени занимания и далеч по-малко към възпитаване и формиране на хората. Религиозното, нравственото и естетическото възпитание е напълно забравено. Днес стихията на ежедневието, на улицата, на масмедиите и особено на телевизията, е напълно в услуга на печалбата и се е превърнала в най-значимия фактор, който влия върху формирането на младите хора. Те са оставени от най-ранно детство сами на себе си, което, според мнението на психолозите и социолозите, обуславя индивидуализма и дори индивидуалната нарцисоидност като тяхна най-характерна особеност. В тяхната природа има подчертан стремеж за утвърждаване и за активно участие в обществените събития, въпреки че от друга страна, обществените течения все по-малко допускат такава възможност. В целия свят младите хора са изправени пред безработица, пред големи социални различия и пред наближаваща екологична катастрофа. Всичко това създава в тях чувството за безпомощност, безнадеждност и безперспективност и още в най-ранна възраст те достигат до състояние на апатия и духовно примирение. Според всички статистики психосоматичните и невротичните заболявания на депресивните и агресивни млади хора все повече се увеличават и достигат до застрашителни размери.

Изследователите, които се занимават с този проблем, и особено с отношението на младите хора към религията, посочват много противоречия. От една страна, младите хора са отворени към различни религиозни истини и ценности, от друга – всички те са безразлични, или пък показват отрицателно отношение към религиозните институции. Може да се каже, че младите въобще се бунтуват срещу суровите авторитети. Това е бунт срещу родителския авторитет (който е обусловен от суровостта или садизма на родителите спрямо децата), срещу обществените институции (които отново се показват в различни форми като садистичен авторитет), срещу затворените и груби църковни институции, след това срещу затворените и догматизирани системи на мислене. И накрая, те се бунтуват срещу авторитета на Бога, което вероятно е обусловено и предизвикано от изопачената представа за Него, като съдия, суров авторитет и безличен абсолют. Материалистичната и потребителска култура, която се отразява дори и върху религиозните институции, не задоволява младите хора, което води до все по-голямото неразбирателство между техния език и езика на религиозните институции. Фактът, че младите са открити към религиозните мистики от всички цветове, към окултните и парапсихологическите феномени, към религиозната философия на древна Индия, както и това, че са равнодушни към институционализираните форми на религиозност, достатъчно свидетелства за религиозната настроеност на младите, за тяхното търсене на Бога и откритост към вечната Истина, но и за следването на модифицирани форми на изпълняване на тази религиозност.

Що се отнася до въпроса за отношението между младите хора и религиозността, трябва да се имат предвид няколко факта. Младите не приемат религията заради традицията, а само ако тя може да реши техните екзистенциални проблеми и нужди и само ако те намерят в нея смисъла на своя живот. Второ, младите не приемат ничий монопол над Истината. Паническото отхвърляне на някои общи цивилизационни тенденции, които те приемат, не означава нищо. Затова е необходимо да им се открие вечната и божествена истина в категориите на техния начин на мислене, в онова “облекло”, което те обличат. Трябва също така да се знае, че животът на младите хора се развива и формира под влиянието на различни религии, идеологии и философии, а това отново означава, че трябва да им се открива едностранчивостта, опасността, полуистината и привидната истина, които те носят в себе си.

Какво предлага Православието на съвременното младо поколение? Дали то посочва решаването на екзистенциалните проблеми, които измъчват младите? Дали то е вяра и религия на миналото или вяра на настоящето и бъдещето? Дали сред младите хора има жизнен интерес към нея? Преди да се отговори на тези въпроси трябва да се каже, че през вековете, а и в следствие на много исторически условия, Православието е попаднало под влиянието на светските идеологии, философии и институции. Но заедно с това, то е успяло да запази съзнанието за “най-божествения Бог и за най-човечния човек”, където доброто и злото, истината и лъжата са достатъчно ясно разграничени. Поради това, в залеза на ХХ век, когато рухват много световни идеологии, Православието преживява своята младост. То е “вяра на младите хора”, а младостта е символ на жизнеността, силата, неунищожимостта и победата. Нима Богочовекът Христос не е най-младият основател на една религия? Нима сърбите не са приели християнството чрез младите, докато старите са останали езичници? Православието не е доктрина, сурова организация или сбор от морални норми на поведение. В своята автентичност то не е съвкупност от догми и униформен начин на живот. Подобно на живота и младостта, които не приемат никакви изкуствени форми, Православието не се изчерпва с шаблони и правила; в основата си то е живот и утвърждаване на самия живот. Православието открива личния Бог, Който е подобен на нас; открива Бога, Който обича човека, дори когато той греши, така както родителите обичат своите деца и тогава, когато са непослушни. Богът, Когото Православната църква изповядва, не е философска идея, абсолют, старозаветен съдия или “далечният бог, от другата страна на земята”, а Бога, Който непрестанно присъства във времето и историята. Той непрестанно се открива на човека както някога на апостолите, ако човекът е открит към Него. За разлика от различните религии и философии, Православието не отхвърля и не отрича този свят, а съществува, за да го преобрази и издигне на по-висока степен на съществуване. За разлика от много различни мрачни и песимистични образи на света и живота, Православието открива на света оптимистичната, радостната визия и радостното чувство от живота.

Днес, когато човешката личност е напълно обезценена от съвременната култура, младите хора изискват уважение към тяхната личност. В нито една от съществуващите религии на света личността не е издигната на такъв пиедестал, както в християнството. В традицията на Православната църква и според нейната антропология човешката личност е най-голямата светиня в този свят и нищо не може да бъде предпочетено пред нея. Основната истина на тази антропология е, че човекът е сътворен като творческо битие, като битие за общение; след това човекът е сътворен за да съществува вечно и да живее, а не да умре. Пълнотата на човешката личност се осъществява в общението както по хоризонтала, така и по вертикала, което показва в каква степен всеки човек е насочен към другия човек и едновременно с това – към Бога. Най-дълбокото чувство и импулс, който съединява човека с другия човек и с Бога, е любовта. Това обаче не е любовта в психологически смисъл, защото любовта, за която говорим ежедневно, е недостатъчна, тъй като често е обусловена от нагона, от страстта и от самото биологично измерение на живота. На това равнище любовта е сянка и илюзия на изначалната любов. В християнската традиция любовта е неделима от свободата и жертвата. Съвременното понятие за любов предполага именно любовта без свобода и жертва и дори понякога в нейно име се извършва насилие, което говори достатъчно за нейната непълнота. От всекидневния живот и опит знаем, че любовта съединява хората, а недостигът на любов ги разделя. Действителността недвусмислено свидетелства, че любовта е все по-малко, с което човешкото общение е нарушено, а всички междучовешки отношения са доведени до критична точка. Страстта и нагонът стават другото име за любовта, а любовта сведена до това ниво винаги създава раздор, недостатъчност, егоистичен човешки характер и тип. Въз основа на много изследвания може да се заключи, че най-силната потребност сред младите е нуждата от любов и общение, а в това, макар и несъзнателно, се открива тайната на християнския живот – любовта. В тази традиция любовта не е само психологическо, а онтологично свойство на всяка личност. Тя стига до абсурд: човекът е готов да даде живота си за Бога и за другия човек. За нас, обикновените смъртни, отдаването на живота за другия човек, когото виждаме, е някак си разумно, но е неразбираемо отдаването на живота за Бога, Когото не виждаме. Както и ежедневният живот, Православието ни открива, че там, където няма истинска любов към Бога, няма и любов към човека. Когато нашето общение с Бога и спрямо Бога е било слабо, тогава хората и народите са воювали, а това показва, че любовта към Бога и любовта към човека са неделими.

Православието не отхвърля биологично-психологическата любовна връзка, която съединява хората и половете, но въз основа на многовековния си опит е стигнало до разбирането, че тя е непълна и недостатъчна да реши съдбата на човешкото битие. Православието открива по-дълбоките измерения на любовта. Най-дълбокият човешки инстинкт несъмнено е инстинктът за живот и за неговото вечно продължаване. Това е движещата сила в човека, който прави всичко в този свят така, като че ли ще живее вечно. В противоположност на това, модерната култура представя смъртта като нормално явление, пред което всеки се държим ненормално. Ако човек се ражда, за да умре, тогава той е най-трагичното творение във всички светове. Всички религии, много философии, а днес и отделни науки, посочват безсмъртието на човека като личност, а не само като вид. За разлика от тях, Православието не предлага такова учение, а посочва конкретно начина на вечното съществуване. Съвременната теория за прогреса е именно вулгаризиране на християнското съзнание за безсмъртието на човека (Православието говори само за безсмъртието на човека, а не за безсмъртието на душата – ученето за безсмъртието на душата е философско наследство, което не е по-малко опасно от атеизма). Човекът може да съществува само като цялостно битие, като неразделно единство на душата и тялото, защото в противен случай, това не е целия човек. Както ни учи жизненият опит на Църквата, човешкото безсмъртие се осъществява само ако съществува неразделно единство, основано на любовта между Бога и човека. Дарът на свободата, който Бог е дал на човека се състои и в това, че той може да избира между смъртта и живота. Ако каже не на Бога, ако се отдалечи от Него или ако Го отрече, човек се самоосъжда на смърт. Ако се открие към Бога и ако допусне присъствието на Светия Дух в своята душа чрез чистия си живот, човекът става безсмъртно същество чрез Божията милост. Победата над смъртта не е в властта на човека; той може да победи всичко, но не може да победи смъртта. Единственият победител над смъртта е Бог. Оттук на човека му остава чрез Божията помощ да победи в себе си нагона на смъртта (грехът, злото) и така да се насочи към вечността и към вечния живот. Богочовекът Христос е разкъсал оковите на смъртта завинаги не само на теория, но и на практика и затова Той е най-дълбинната истина за самите нас и едновременно с това най-дълбинната истина за Бога. Христос открива, че човекът е богообразно битие, както и че Бог е човекообразна личност.

Православието е най-голямата и най-радостната надежда на младите хора именно заради тази най-дълбока истина за тайната на живота, заради реалната и вечна перспектива на човешкото съществуване. То открива вечното измерение на нашето съществуване, което се скрива зад завесата на видимия свят. Православието спуска небето на земята и издига земята на небето като съединява настоящето с миналото и с бъдещето.

Православието не предлага никакви готови рецепти за живот или за това как да се освободим от съществуващите неволи и кризи. То само дава перспектива, в рамките на която се случва драмата на нашия живот, предлага пътя и метода за продължаване на човешкия живот, на това как и къде се осъществява пълнотата на всяка личност. Оттук Православието не може да бъде научено от книгите, списанията, в училищата и в академиите; то може само да се живее. Знанието за Бога не е същото, което е животът по Бога. То не е една от съществуващите вери, идеологии и религии, а самия живот в своята дълбочина и широта. Затова и Православието е винаги съвременно, защото е вечно и жизнено. Съвременно може да бъде само това, което има в себе си живот, а всичко останало е мъртво и остаряло. Оттук можем да заключим, че първата задача пред съвременните родители и възпитатели е да откриват и засвидетелстват на младите това измерение на Православието. Единствено така тяхното слово ще бъде слово за живота, а с това и приемливо за младите. Моралните забрани и жестоките рецидиви, които предполагат – че тайната на нашия живот се състои във формалното изпълняване на заповеди, във вербалното приемане на морални кодекси и в безусловното подчинение на външни авторитети – не водят до никъде. Всички усилия в тази посока ще бъдат безуспешни и в такива случаи практическият живот на младите хора ще протече в съвсем други, нежелани насоки. От изключително значение е религиозното, естетическото и нравственото възпитание, което е предусловие за това, младите хора да достигнат до онази екзистенциална среща с Бога и до перспективата, където те ще открият истината за себе си и за света, който ги заобикаля. Това, също така означава, че никой няма право да налага своя модел на живот на никого, та дори и на младите, защото това предизвиква обратен ефект. Трябва да осъзнаем, че Бог довежда до себе си всеки отделен човек и всички народи по различен начин. Оттук ние първо трябва да открием този Божи план и замисъл за времето и да разпознаем знаците на времето, чрез които Бог ни говори за Себе Си, а с това и за нас. Привлекателността на Православието е именно в това. То дава на всеки свобода на личен избор на пътя, собствен начин на изразяване и изповядване на вярата и живота. Към това ни насочва и историята. Гърците са приели християнството по един начин, руснаците – по втори, сърбите – по трети, румънците – по четвърти. Но тук не става дума за четири Бога, нито за четири истини, а за един Бог и за една Истина. Въпреки, че са различни, всички те са станали взаимнозависими и неразривно свързани чрез тази Истина. Това разбиране за Православието се различава съществено и е твърде приемливо, а в крайна сметка е и по-истинно от институционализираното християнство на Запада.

Въз основа на социологическите изследвания се вижда, че в наше време младите хора имат за основна ценност общността. Това не е случайно, защото е очевидно, че днес всички общности – семейството, училището, детските градини, предприятието – са в голяма криза. Поради това човекът е избягал в себе си и се е затворил за другия, което е неестествено за него. Това говори, че младите хора, дори и несъзнателно, са открити към Църквата и то много повече, отколкото мислим. Те не искат църква, която е превърната в “национален клуб”, в сграда, в затворена институция, в йерархическо съсловие, в “религиозно учреждение” или в сурова организация, която освен по име не се различава от другите светски организации. Този доминиращ днес образ на Църквата не решава същностните въпроси на човешкото битие и не им дава отговор. Църквата, която говори само на езика на миналото, все по-малко интересува съвременния човек.

Що се отнася до този стремеж на младите хора за живот в общност, то те намират в Православната църква конкретно осъществяване на тази общност и то по възможно най-добрия начин. Църквата и животът в Църквата е общение и живот в общност. Църквата не е само сбор от индивиди, от хора, които са се събрали на едно място и които не се познават помежду си. Тя е общност на съединени от Божия Дух в Христос, която е издигната до висша степен на съществуване. В нея няма разделение на грамотни и неграмотни, на богати и бедни, на стари и млади, а всички са едно, събрани около Христос и в Христос. Нейните членове споделят всичко помежду си, предимно хляба и сърцето. В тази общност всеки човек, всеки член е най-голямата светиня, икона Божия, а не неприятел. Тук човекът не се определя според нацията, езика и цвета на кожата, а се разглежда като Божи образ. В Църквата има безброй служения, всяко от които има своето място и така тя се осъществява в този свят. Тази духовна атмосфера трябва да властва не само в храма (един път седмично, месечно или годишно), но и в семейството, в трудовите колективи, в културните учреждения и т. н. Църквата не може да даде на младите всички отговори и решения на безбройните жизнени проблеми, с които те се сблъскват. Тя обаче посочва основните предпоставки, които са необходими за прераждането и преобразяването на обществото. Със своята Истина, Църквата има за цел да ражда и създава цялостни хора, истински личности, чрез които Бог преобразява света и междучовешките отношения.
Младите хора искат Църквата да се приспособи към тях и към тяхното време – желание, което в някакъв смисъл е оправдано, доколкото е свързано с това Църквата да говори на разбираем за света език и да изразява вечната си Истина с категориите, с които могат да мислят днешните млади хора. Понякога обаче този стремеж за “приспособяване” предполага и това Църквата да се приспособи към слабостите на модерния свят – изискване, според което Църквата трябва да се превърне в дискотека, игрален дом, нейният църковен двор – в спортно игрище и т. н. Да се отговори с да или не е трудно, защото и единият и другият отговор носи своите опасности. Първо, Църквата е заплашена от опасността да се отъждестви с други организации и второ, младите хора да останат извън живота на Църквата. Игрите и забавленията не са противоположни на духа на Църквата, ако имат някаква по-дълбока цел, ако насърчават любовта между хората и ако са последица и израз на най-дълбоката нужда от общение. Впрочем Църквата е носител на всички видове творчество: наука, изкуство, философия, а дори и техника. Става дума за културното творчество, с което хората откриват вечната и божествена тайна на съществуването. Следователно, на младите хора трябва да им се открива преди всичко тайната на Църквата, тайната на тяхната личност и на човешката общност, да бъдат насочвани духовно, но и едновременно с това да имат свобода на избор и начина, по който ще изразяват своята радост от чудесната среща с Бога и другия човек. Така те ще създадат нова иконопис и нова култура. Днес младите са скептично настроени спрямо всички видове скучни теории (социални, политически, философски, а и религиозни). Това означава, че родителите и възпитателите в истината на Църквата трябва да засвидетелстват на практика, че ще бъдат за младите хора сърце, а не думи. В основата си този стремеж на младите хора е автентично християнски, защото Православието е преди всичко практика и живот, а не безплодна теория. Практически пример за това е фактът, че най-доброто средство за пренасянето на вярата е духовният и културен опит.

Едно от съвременните изисквания на младите хора е да участват. Те искат да участват активно в науката, изкуството, политиката и въобще в обществените събития и когато бъдат възпрепятствани за това, стават равнодушни. Истинското Православие и Църквата Христова изисква от всеки член да не бъде пасивен наблюдател (“потребител” и “консуматор” на идеите и даровете на Църквата), а активен участник във всички области от живота на Църквата. От тук става ясно в каква степен Православието е близо до младите и каква възможност им дава да се развиват като здрави и цялостни личности, които ще бъдат в състояние да се противопоставят на всички изкушения и постоянно да разграничават доброто от злото и полуистината от истината, което е съдбоносно за всеки човек.

Трябва да се подчертае, че човекът, който живее с живота на Църквата, в съгласие с Божията воля и който общува с Бога чрез молитвата, е в състояние да разреши онези житейски драми, пред които науката и техниката са безсилни. В църковната богочовешка общност чудото е реалност: тук мъртвите възкръсват, слепите отново проглеждат, глухите чуват, неизлечимо болните оздравяват и това не са фантастични приказки и митове, а ежедневна реалност. Ако такива чудеса не се случват на всеки по някакъв Божи промисъл, в Църквата със сигурност се открива дълбокия смисъл на страданието и тогава то става път за духовно преобразяване. Това има важно значение, защото страданието и различните психосоматични болести, които върлуват днес между младите, създават в тях патологични чувства, които нерядко водят до трагедии.

Когато човек почувства веднъж Бога в себе си и когато човешкото сърце се озари от светлината на Светия Дух, то придобива чудесна сила, която премества планини и превръща безпомощните във всесилни. В това е силата на Православието!

Православието е вяра на младите, защото е жизнено, защото утвърждава живота, а с това и младостта. То отговаря на екзистенциалните въпроси на младите хора и формира в тях истинско чувство за любовта, за Истината и Красотата. Православието им открива радостното чувство за живота и безкрайно много негови тайни и прояви, открива им най-дълбоката истина за самите тях.

ЦЪРКВАТА И УЧИЛИЩЕТО

Съвременното образование отдавна е станало интелектуалистично и по-малко или повече е сведено до затворено натрупване на факти. Училището вече почти не е възпитателна институция и скоро няма да може дори да се говори за религиозно, нравствено, естетическо, та дори и за физическо възпитание.

У нас, както и във всички страни от т. нар. реален социализъм, училището е допълнително разрушено от идеологическото изтезание и от изискванията да се формира атеистично съзнание и общество. В училището можеше да се говори за всичко онова, което не е съвместимо със съществуващата идеология, само по отрицателен начин, като се използва принципа на “негативната селекция”, което важи особено за религията. Църквата беше изгонена от обществото и беше лишена от по-значимо влияние върху обществения живот.

Това училище формираше подмазвачески манталитет, поданически морал, страх, свобода на безчестието, общество на необуздани права, объркани и незавършени хора, често и интелектуални инвалиди.

Днес, когато марксистко-болшевишката идеология изчезва почти по целия свят и когато се чувства все по-голямата пустота, която тя оставя след себе си, все повече се чуват искания в държавните училища да се въведе обучение с религиозно съдържание. Тези желания се артикулират чрез две становища: 1) това да бъде вероучение, в което преобладава мнението, че то трябва да бъде факултативен предмет (това е желанието на Църквата и на останалите религиозни общности) и 2) това да бъде някаква “безпристрастна” история на религиите (това е желанието на много културно-просветни институции). При това няма емпирични изследвания, въз основа на които би могло да се заключи какъв е реалният интерес на децата и родителите към тези два предмета, както и за тяхното ясно разграничаване.

Въпреки че тези две становища спрямо проблема за обучението във вярата не съвпадат, въпросът дали това ще доведе до неразбирателство между Църквата и училището остава. Възможно ли е да бъдат удовлетворени и двете желания? Отговорът на този и на други подобни въпроси може да последва едва когато се утвърдят целите на вероучението и на науката за религията.

Когато става дума за желанието на Църквата да се въведе вероучение в училище, трябва да се знае, че християнизацията в най-широк смисъл и вероучението, в по-тесен, не може да се сведе до научаване на “азбуката на вярата”, т. е. до знанието като такова. Вероучението има за цел преди всичко формиране на Божия образ в човека, придобиване на Христос, принасяне опита на вярата, формиране на християнско съзнание и възглед за света и опредметяване на всичко това в конкретния живот. За църковното самосъзнание да знаеш и да бъдеш са понятия, които се различават, но и които не могат да се разделят едно от друго. Оттук вероучението предполага активното въвеждане в литургичния и светотайнствен живот на Църквата и участието в него.

Вярата не е плод на интензивното и постоянно изучаване на църковната традиция, т. е. на “основната информация за Библията”. До нея не се достига само чрез увеличаването на катехезическото знание и материал, а предимно чрез опита. Знанието за вярата не е самоцел, защото то винаги е функционално, т. е. има за цел да създава предпоставките на духовната среда за екзистенциалната среща на Бога с човека и да “подготвя пътя” за Оня, който наистина просвещава и освещава – Богочовека Христос. Това метафизично събитие се случва в Църквата и чрез Църквата. Вероучението и знанието за вярата има смисъл само ако има сотириологичен характер, т. е. ако води към спасение и преобразяване на света и човека.

Целият досегашен опит, както у нас, така и в света, показва, че класическото вероучение в училищата не дава желания ефект и дори може да се каже, че създава определени предпоставки за приемането на теоретичен или практически атеизъм, докато атеистичните училища са проправяли път за вярата. Това е парадокс, но този факт не е трудно да се докаже. Причината за това трябва да се търси в обстоятелството, че вероучението се разбира като интелектуална дисциплина, която не се различава съществено от обичайния морализъм в полето на обществената конвенционалност. То е било отделено от живота на Църквата, както впрочем и много богословски училища.

Ако искаме вероучение, което да даде истински плодове, тогава трябва да освободим всички наръчници от моралистичните и юридически определения, формули и фрази, защото този метод на преподаване на вярата създава у децата представата за Бога като садистичен авторитет. Православието не е система от “забрани” и “правила” за живот, а самия живот в неговата пълнота. Ако обучението във вярата се ограничи само до класната стая и се лиши от молитвата, като най-добър метод за богопознание и човекопознание, от причастието, от четенето на Апостола, от хоровото и едногласното пеене на богослуженията, вярата се превръща в идеология, в безплодна система от определения и понятия, без връзка с конкретния живот.

Особено значение за успеха на вероучението имат учителите по вероучение. Обикновено се смята, че добър вероучител е оня, който има качества на добър педагог, който използва съвременните педагогически методи, който притежава голямо знание и има любов към работата и към децата. Според този критерий учителят по вероучение не се различава от другите учители и педагози, защото се предполага, че тези качества ги имат и те. Той обаче трябва да притежава и още нещо: качествата на литургист. Това означава, че трябва да се подготвя за своето служение с пост и молитва, с добродетели и добри дела, защото единствено така неговите думи могат да бъдат израз на Вечното Слово. Човешкият ум и човешкото слово трябва да се смирят и съобразят с Христовото слово и ум. Говоренето за вярата не трябва само да изразява впечатлението за красноречието и учеността, но предимно впечатление за свидетелство и в този смисъл вероучението е описателно потвърждение на опита от вярата.

Съвременният ритъм и начин на живот разрушава общността, а децата и въобще хората, са самотни. Затова обучението във вярата трябва да развие в тях съзнанието, че пълнотата на личното израстване и усъвършенстване зависи от израстването и усъвършенстването в общността, т. е. в Църквата като благодатна общност, която се различава от всички останали общности. За да се постигне това, освен активното участие в литургичния живот, като метод трябва да се използват поклонническите пътувания по свети места, играта, излети, летни и зимни лагери. Въпреки, че децата са пренатоварени от учебните програми, заслужава си да се намери възможност обучението (вероучението) да се извършва по време на зимните и летни ваканции по манастирите, в лагерите или зимните центрове. Тогава децата биха могли да почиват, да се сприятеляват, да играят, но и биха учили по “незадължителен” начин за вярата.

Истините на вярата могат да бъдат изразени и приети чрез религиозната и църковната музика, песни и изкуство. И тъй като живеем във време на информационната цивилизация и в цивилизацията на образите, тъй като телевизията е едно от най-мощните средства за формиране на съзнанието и живота на хората, вероучението трябва да има място в средствата за обществено осведомяване, особено в телевизията и радиото. По различни причини православните не са използвали това досега, или поне не в значителна степен, докато например днес посланието на Римокатолическата църква е в обръщение посредством пет хиляди радиостанции и две хиляди телевизионни студия.

От всичко казано дотук може да се достигне до следните заключения: 1) вероучението не може да бъде отделено от цялостния живот на Църквата и да бъде нещо “неутрално”, “безпристрастно” и разделено от конкретния живот; 2) програмите, наръчниците и средствата за обучение, организация и изпълняване на преподаването трябва да бъдат изключително в компетенцията на Църквата и 3) вероятно най-приемливо е вероучението да бъде факултативен предмет, който да се преподава в държавните училища, и то по няколко причини. Първо заради това, че в момента Църквата няма достатъчно кадри, за да може обучението да се въведе във всички училища. Второ, ако вероучението би било задължителен предмет, има опасност то да предизвика отрицателна реакция сред учениците и техните родители и трето, днес вероучението не може да бъде ограничено само до децата, защото и децата и възрастните в еднаква степен не знаят за вярата. Затова по света все повече се говори за “цялостна” или “семейна” катихизация и вероучение, което изисква нов подход, нов метод, а и ново място.

Но що се отнася до желанието за това науката за религията да се въведе като специален предмет в училищата, трябва да се каже, че това също е необходимо по няколко причини. Изучаването на феномена на религията и на всяка религия поотделно със сигурност ще допринесе за по-доброто разбиране на културата въобще. В нашата страна, а и навсякъде по света, се сблъскват и се проникват различни религии, което е една от предпоставките да се достигне до по-доброто разбиране и сближаване между хората и народите. Но така, както се предлага, този предмет трябва да бъде гола “информация” за религиите, която не предполага никакво религиозно възпитание или връзка с практическия живот, а само някакъв “безпристрастен” и “обективно-научен” размисъл за религиите, което означава, че той въобще не може да измести или да замени вероучението.

Ако искаме да се приспособим към училищните програми и методи на света, най-добре би било в учебниците на вече съществуващите предмети в основните и средни училища (история, психология, социология, философия, литература, история на изкуството и т. н.) да се включи особен раздел за религията (в зависимост от това, за кой предмет става дума), изцяло приспособен към възрастта на учениците. Както навсякъде по света, днес в университетите би трябвало да се основе отделна катедра по история, философи, социология и психология на религията, а при Академията на Науките специален отдел за интердисциплинарно изучаване на религията. По-доброто и по-задълбоченото запознаване с религията и с нейната инкултурация би допринесло за присъединяването на Богословския факултет към университета. В този случай при условие, че вероучението ще се преподава като факултативен предмет в държавните училища, не би имало нужда от нов специален предмет за религията, който все едно как се нарича, заедно с това че би бил допълнително натоварване за учениците, не би могъл обективно да изчерпи твърде сложния феномен на религията.

Ако този проблем се разреши по такъв начин, не би се стигнало до неразбирателство между държавата и училището от една страна и Църквата от друга. Нещо което е по-важно, това би било най-добрия път за издигането на нашето училище и култура на по-високо ниво.

За да се разреши въпросът за обучението във вярата по правилен и цялостен начин и с оглед формирането на истински хора и на истински духовни ценности, са необходими предварителни условия. Религията трябва да се утвърди като конститутивен фактор на обществото, а не както беше досега – “частно дело” или някакво необходимо зло, което трябва да се търпи по една или друга причина. Това би променило позицията на обществото спрямо Църквата и би довело до обществена грижа за напредването на религията и животът във вярата и до нормалното разрешаване на всички проблеми между Църквата и държавата. Нашата държава трябва да стане идеологически неутрална и да се откаже от монопола над образованието и възпитанието, да направи възможна пълната автономия на университетите, училищата и на културата въобще, защото това е необходимо за развитието на науката и научната обективност. Партийната и идеологическата държава направи всичко това невъзможно. Държавата трябва да направи възможно факултативното въвеждане на обучението във вярата по административен път – вероучение в държавните училища. Църквата може да използва това право според своите възможности и нужди, а заедно с тези законови норми, държавата евентуално би могла отново според своите възможности, да подпомогне материално Църквата.
Без тези предпоставки въпросът за обучението във вярата не може да се реши по добър начин, както и въпроса за образованието и културата въобще.

Откъс от книгата Църква и общество, ИК Омофор, 2003 г.
Превод: Свилен Тутеков

Дарение с кредитна/дебитна карта