Защо Мария винаги е била почитана

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

15 август е празникът на Успението — „заспиването“ на Пресвета Богородица. Предлагам ви тази статия за размисъл.

Най-трудната част от моя православен опит, за която ми е трудно да говоря с неправославни християни, е мястото и ролята на Божията Майка в Църквата и в моя живот. От една страна, това е дълбоко богословски въпрос, дори ключов за правилното разбиране на православната вяра, а от друга — нещо дълбоко лично, което надхвърля границите на формалния разговор. Убеден съм също, че православното отношение към Мария е част от апостолското предание, а не по-късна добавка.

Когато преди няколко десетилетия следвах в магистратура, реших да съсредоточа историческите си изследвания върху „култа към Мария“ (почитта към Мария) в историческата Църква. С това решение дойде и един семестър на интензивни проучвания, в които преглеждах всякакви материали. И през цялото време в съзнанието ми стоеше един въпрос: „Кога започва всичко това?“ Стигнах до изненадващ извод. Започнало е още в началото.

Историческите свидетелства за почитта към Мария са толкова очевидни, че просто остават незабелязани: нейното място в евангелските повествования. Намирам подобна особеност и в голяма част от „историческите“ свидетелства за Христос. Забавно, а понякога и досадно, е да се четат съвременни историци-критици на Новия Завет, които след прочита на тези документи твърдят, че представата за божествеността на Христос била по-късно развитие. Някак успяват да прочетат Новия Завет и да пропуснат най-очевидното: всички автори вярват, че Иисус е Бог. Те не забелязват, че самото съществуване на „материала за Иисус“ в Новия Завет е възможно единствено защото неговите автори са вярвали, че Той е Бог. Всеки ред там произтича от тази вяра.

По подобен начин мястото на Мария в Евангелията носи послание за почит към нея. Онези, които не виждат тази очевидна особеност на Новия Завет, обикновено се изгубват в подробностите, влагайки прекалено много в думи като Христовото „Жено, какво имаш ти с Мене?“ и други подобни.

Първо, разказите за Мария заемат важно място в евангелското повествование. Свети Марк споменава най-малко за нея и не разказва за Рождеството. Свети Лука има най-много материал, а свети Йоан — може би най-важния. Библейските критици възприемат подхода „колкото по-малко, толкова по-добре“ и казват неща като: „Свети Марк не знае нищо за разказ за Рождеството“ — твърдение, което очевидно е преувеличено.

За мен именно привидно „излишният“ материал насочва към почитта към Мария. В разказа на свети Лука се съдържа песнопението „Величае душата ми Господа“, в което Мария казва: „Отсега ще ме облажават всички родове.“ Тези думи могат да бъдат сравнени единствено с Божието обещание към Авраам:

„…и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Бит. 12:2–3).

При срещата на Мария с нейната сродница Елисавета (и с детето в нейната утроба — Йоан) вниманието е насочено към самата Мария, а не към детето в утробата ѝ:

„И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми“ (Лук. 1:43–44).

По-късно в Евангелието според Лука, когато Младенецът Иисус е представен в храма, старецът Симеон пророкува:

„…Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца“ (Лук. 2:34–35).

Тук Мария е свързана с Кръста Христов чрез пронизването на нейната душа.

Наричам тези разкази „излишни“ в смисъл, че те далеч надхвърлят простото свидетелство за Девственото Рождество. Марк и Йоан не споменават нито зачатието, нито раждането на Христос (макар и двамата да включват Мария в своето повествование). Изобилието от материал за Мария у Лука може да сочи единствено към нейната почит в ранната Църква. Тя не е просто Девата, която ражда Христос — тя е и благословена от всички; тя е причина за радост на пророк Йоан още в утробата на майка му; тя е уникален участник в страданията на Христос, предназначена сама да преживее тайнствения меч, който ще прониже собствената ѝ душа.

Това са податки към уникалното място на Мария в първохристиянската общност от I век. Как би могла Църквата да не почита онази, която Йоан Кръстител поздравява с радостен скок още в утробата? Как би могла християнската общност да бъде правилно съсредоточена върху разпнатия Христос и да пренебрегне Майката, чиято душа е пронизана от меч? Материалът в Евангелието според Лука е prima facie — на пръв поглед — свидетелство за ранната почит към Божията Майка. Тази почит никога не престава в Църквата, а с времето се задълбочава, когато Църквата размишлява върху смисъла и дълбочината на Христовото Въплъщение, Разпятие и Възкресение.

Очевидно е, че много християни биха предпочели да четат само Евангелието според Марк и да пренебрегнат очевидните последици от разказите на Лука и Йоан.

Евангелието според Йоан ми се струва белязано от дълбоко разбиране на тайната на Мария. Особено внимание заслужава първото споменаване на нея. Срещаме я на сватбата в Кана Галилейска. Йоан не дава никакво въведение в нейния образ — той предполага, че читателите му вече я познават. На сватбата виното свършва. И без каквото и да било практическо обяснение Йоан просто разказва, че Мария казва на Иисус: „Вино нямат.“

Това има дълбоко значение. Неговите ученици все още не са видели нищо. Не е извършено нито едно чудо (на тази сватба ще бъде първото). И въпреки това Мария знае Кой е Той и какво означава Неговото присъствие. Тя вече е напълно посветена в истината за Неговия живот и служение.

Много протестанти отдават голямо значение на отговора на Христос към нея: „Какво имаш ти с Мене?“ Те тълкуват тези думи като: „Каква работа имаш ти с това?“ В действителност въпросът просто гласи: „Какво е това между Мене и тебе?“ Но свети Йоан поставя думите в определен контекст: „Моят час още не е дошъл.“ Христос казва на Своята Майка: „Още не е време. Това не трябва да започва още.“

Те споделят тайната на идващия Кръст. Неговият живот ще бъде принесен, а меч ще прониже нейната душа. И щом Той започне, нищо не може да спре движението към Голгота. Отговорът ѝ е прост: „Каквото ви каже, сторете.“ Това е повторение на нейното по-ранно: „Нека ми бъде по думата ти.“ Нейното пълно смирение и себеотдаване пред Бога е човешко отражение на Христовото самоизпразване на Кръста. С това ново „фиат“ — „нека бъде“ — започва неумолимият път към Кръста.

Тайната на нейното участие в Христос не завършва с историческите събития — защото споделянето на тези моменти в Евангелията по никакъв начин не се ограничава до историческия запис. Те са преди всичко богословски събития. Мария има място не само в историята на спасението, но и в неговото богословско разбиране и екзистенциално преживяване. Евангелията са написани за нашето спасение, а не просто за да ни предоставят информация.

И именно тази богословска и екзистенциална реалност липсва в много съвременни представяния на християнската вяра. Често се задава въпросът: „Защо трябва да почитам Мария?“

Първо, православният не би казал: „Трябва да почиташ Мария.“ По-скоро казваме: „Трябва да почиташ Мария като Богородица.“ Това е богословското звание, догматически утвърдено за нея от Третия вселенски събор. Тя е почитана, защото е Богородица. Да почитаме Богородица е неотменна част от правилната вяра във Въплъщението на Богочовека. Да пренебрегваме нейната роля като Богородица означава да имаме умалено и недостатъчно разбиране за Въплъщението.

Но това вече е говорене на езика на идеите. Въплъщението не е идея — то е реалност, едновременно историческа и вечна. Въплъщението е Богочовекът Иисус Христос. И още по-пълно: Въплъщението е Богочовекът Иисус Христос, роден от Светия Дух и Богородица. Именно това изповядваме в Никео-Цариградския Символ на вярата.

Реалността на това твърдение не е идея, а Личност — както в случая с Богочовека, така и в случая с Богородица. Вярата във Въплъщението на Христос се проявява в богослужението, което по право е насочено към Него, и в почитта, която по право е насочена към Богородица.

И именно това е толкова трудно за обяснение на неправославните. Защото догматите лесно могат да бъдат възприети от тях като идеи, дори като някакви фактоиди. В Православието обаче тези догмати са живи реалности. От малко значение е да призная, че някой действително е моя майка. От върховно значение е да почитам майка си (по Божия заповед) и да я обичам. Ние не просто мислим догматите. Догматите са описание на реалностите, според които живеем. Почитаме Богородица, защото, знаейки това, което знаем, не можем да постъпим иначе.

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта