Виждаме наградата заради любовта

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.
1 Коринтяни 13:13

[Любовта] на всичко се надява.
1 Коринтяни 13:7

Известният гръцки писател Никос Казандзакис е завещал на надгробната му плоча да бъде изписан следния епитаф: „Не се надявам на нищо. От нищо не се страхувам. Свободен съм.“ (Разбира се, той е написан на гръцки: Den elpizo tipota. Den fovoume tipota. Ime lefteros.) На пръв поглед това изглежда като добра философия. Тя напълно съответства на идеята да не се обвързваме емоционално с изхода от дадено нещо. Ако човек не е изпълнен с надежда, никога няма да бъде и разочарован. А да не се страхуваш също на пръв поглед изглежда като нещо добро. Страхът е тежко преживяване, което до известна степен ограничава свободата ни.

Когато размишлявам върху тази фраза (между другото, в младостта си я смятах за много готина, макар че днес вече не мисля така), виждам някои екзистенциални проблеми. От психологическа гледна точка страхът всъщност може да бъде добър мотиватор. Страхът от провал подтиква хората да учат по-усърдно, да се хранят по-здравословно и да правят още много други неща. Разбира се, страхът от провал понякога кара хората изобщо да не опитват и може да се спори дали страхът е вдъхновение или не.

Надеждата обаче е нещо добро. Надеждата е необходима и изключително важна от християнска гледна точка. В най-лошия си ден, когато сме достигнали най-ниската точка, все още можем да имаме надежда за нашето спасение; все още можем да се надяваме на вечната радост в Царството Божие. Всъщност вероятно не отделяме достатъчно време, за да мислим за това. Може би гледаме към рая със страх — страх да не го изпуснем. Но ако полагаме усилия да живеем християнски живот, страхът постепенно отстъпва място на надеждата, че ни очаква нещо по-добро. И не става дума просто за надежда в смисъла на „надявам се да има нещо“, а за надеждата като очакване — нещо, към което можем да насочим погледа си, когато животът стане труден и ни е трудно дори да направим следващата крачка.

През годините като свещеник съм виждал безброй медицински случаи, при които на пациента е казвано, че „няма надежда“ за възстановяване. В крайна сметка всеки човек ще стигне до тази точка. И макар понякога да няма „надежда за възстановяване“, винаги има надежда. Въпросът е само на какво чудо се надяваме. Съществуват медицински чудеса — случаи, когато някой необяснимо се възстановява от заболяване. Някои хора преживяват такива чудеса. Но най-великото чудо е, когато Бог отвори небесните врати и позволи на човека да влезе в тях. Докато надеждата за медицинско чудо в крайна сметка ще избледнее за всеки от нас, надеждата за вечен живот винаги остава. Именно затова казваме, че любовта се надява на всичко, защото човек може да има надежда дори насред трагедия.

Надеждата е голяма тема в Библията. Ето няколко стиха, които я подчертават:

„Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос“.
(Тит 2:11–13)

Ако възлагаме надеждата си на светските страсти, в крайна сметка ще бъдем разочаровани, защото времето ни на земята неизбежно ще свърши. И тогава — какво? Надеждата ни дава не само цел и крайна посока, но и разбиране как да живеем в настоящето — целомъдрено, праведно и благочестиво. Защото надеждата ни не е в това, което ще придобием в този свят, а в това, което ще придобием отвъд него, във вечността.

„Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас“.
(1 Петрово 1:3–4)

Живата надежда е жива по всяко време. В най-тежките ни мигове на провал и поражение, когато достигнем до точката, в която чувстваме, че няма надежда или се питаме дали някога отново ще можем да се надяваме, като християни вярваме, че имаме жива надежда заради Възкресението. А тази крайна надежда не е в земните постижения или съкровища, а в онова, което е нетленно, чисто и неувяхващо — онова, което, както четем, е запазено на небесата за нас.

„И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия. Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“.
(Римляни 5:1–5)

Интересно е, че св. апостол Павел не пише, че страданието отнема надеждата, а че е стъпало по пътя към надеждата. Бог е любов и любовта се надява на всичко. Ето защо, когато възложим надеждата си на Бога, можем да продължим да обичаме — и Бога, и другите хора — дори във време на страдание. Защото любовта ни помага да държим очите си устремени към наградата — спасението — а тази награда ни дава надежда във всеки миг.

Истинската свобода не идва от това да нямаме никаква надежда, както казва Казандзакис. Когато човек има надежда в Христос, той може да понесе и да издържи страданията, които животът му поднася.

Небесни Отче, Ти си източник не само на любовта и вярата, но и на надеждата. Помогни ми да държа очите си устремени към Теб — независимо дали става дума за целите на днешния ден или за целта на вечния живот. Нека намирам сила в Теб по всяко време и при всякакви обстоятелства. Амин.

Любовта се надява на всичко, защото любовта ни позволява да държим очите си устремени към наградата — спасението — и да възлагаме надеждата си на него!

Източник: Orthodox Christian Network

Дарение с кредитна/дебитна карта