Грях и благодат

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Продължаваме тълкуването на Посланието на Апостол Павел към апостол Тит. Говорихме за учението, което апостолът дал на апостол Тит, което касаело младите хора. Особено наблегнахме, че е добре за младите хора в младостта си да остават благоразумни, да не се увличат в плътски желания и идоли, защото това изгражда лоши основи за семейството и за всяка друга проява в бъдеще. Казахме също как апостол Тит трябвало да поучава робите от онова време. Робството било законен институт в света тогава. Разбира се, робите не притежавали свободите на свободните хора, но все пак били членове на обществото и апостолът ги поучава да се държат покорно към своите господари, тоест да проявяват уважение и готовност, за да показват и доказват християнския живот дори и в робството, което изглежда не съвпада и не върви ръка за ръка със свободата на християнството. Причината, поради която апостол Павел поучава така апостол Тит, е, че всеки, който живее християнството, поучава със своя живот. Затова св. апостол Павел пише тук: “Увещавай слугите, да се покоряват на господарите си. . . та да украсяват учението на нашия Спасител, Бога, във всичко.” Няма значение къде човек работи и къде има корени. Достатъчно е да е истински християнин и с това да украсява Църквата. Днес ще видим защо апостол Павел казва тези неща.

Какво има да покаже новата вяра, която апостолският живот изповядва и поучава, и особено учението на Господа? В стих 11 се казва: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци“. Яви се, показа се. Показа се на света нещо оригинално, нещо, което не е съществувало дотогава. И какво е това? Това е Божията благодат. И дори казва: „спасителна за всички човеци“. Това е Божи дар, който касае всички хора. Какво означава Божи дар? На хората, които бяха паднали в разврат, в грях, Бог даде решение на въпроса с греха. Представете си човек, който е бил в затвор години наред и идва някой, който отваря затвора и помилва този човек и го изважда оттам. И в затвора животът е труден, но не е толкова труден, колкото грехът в душата. Грехът в душата е невидимо, постоянно и мъчително робство. Тоест, човек, който греши, не се чувства просто несвободен, а измъчен, онеправдан, наранен, и то психически наранен, защото чувства, че не може и не се надява да се освободи от греха. „Всеки, който върши грях, е роб на греха“. Това робство е толкова голямо, че дойде Божията благодат. Яви се Бог, Светият, и даде спасителна благодат. „На всички човеци“. Не я даде на някои, а на всички хора.

Въплъщението на Христос касае целия човешки род – преди Неговото пришествие, по време на Неговото пришествие, и след Неговото пришествие. По цялата земя. Няма човек, който да няма право на спасение от Христос, от благодатта на нашия Спасител Христос. Следователно и робите тук са част от спасението и може да не излязат от човешкото робство, но излизат от робството на греха. И както ви казах, когато човек се освободи от вътрешната болка на греха, не го е грижа за външните неща, от които е поробен. До степен, че някой, който има тази благодат от Бога, се чувства готов да бъде поробен от всеки друг, стига да запази тази благодат. И понякога външните трудности, които идват в живота ни, се превръщат в спирачки, за да не загубим благодатта и грехът отново да влезе в душата ни. Тази благодат от Бога се нарича от църковните отци слава. Тоест, славно дело. Дело, което съдържа за хората прослава, просветление. Тази благодат е възпитателна благодат. Тя е спасителна благодат. Тя е радостна благодат; тя е благодат, която кара човека да отрича други неща, които дотогава е смятал за важни, и за миг, когато се озари с тази благодат, неговият ум и душа веднага се освобождават от другите неща, които преди е смятал за необходими, но не са били толкова необходими.

Тази благодат идва в човека като възпитател. „Учейки ни да отхвърлим нечестието и светските желания“. Тук имаме две състояния. Едното е нечестието. Какво е нечестието? Това е вярата в идолите на този живот. Нечестие е да вярваш в слънцето като в Бог. Нечестие е да вярваш в парите като в Бог. Не е добре за човешката личност да има друг Бог, идола-бог, и да няма своя Създател, Който има бащинска обич и голямо богатство, което да му даде. Идолопоклонническият живот по онова време бил широко разпространен по целия свят. Дори евреите, които вярвали в единия Бог, по някакъв начин обективизирали своя Бог, превърнали Го в идол. Тоест, те вярвали в формалните положения на Стария Завет, а не в същността. Не се ли оплаквал Христос: „Този народ Ме почита с устните си, но сърцето му е далеч от Мене“? Далеч! Сърцето им е много далеч.

Отношението на Бога с човека е сърдечно отношение. Сърцето е градината, в която Създателят непрекъснато се разхожда и се радва на цветята на добродетелите, които Той създава. Идва благодатта и поучава, възпитава човека да отхвърли първо нечестието и човек да спре да почита земни идоли.

Обърнете внимание, по онова време тези идоли са били конкретни. Конкретни измислени богове. Днес може да не са тези идоли, които са засягали най-много човешкото въображение, но днес идолите имат конкретно присъствие чрез материалните неща, които обожествяваме. В Писанието се казва някъде: „техен бог е коремът“. Обожествяваме корема си. Чревоугодието е обожествяване. То не ни позволява да спазваме онези неща, които ни ползват. Често чревоугодието и лакомията създават разрив в отношенията ни с Бога. Някои ми казват: „Няма да се причастя в неделя, защото не мога да постя в събота. Щом постя в петък, нека се причастя в събота“, и така отказваме Светото Причастие в неделя. Мнозина казват: „Не мога да постя, защото имам тази и тази болест“, и се оправдаваме и отказваме Бога. Когато отците са установили всички тези пости, те не са ги установили, за да мъчат човека. Те са ги установили, за да откъснат интереса на човека от материалните неща и да го насочат към духовните. Ето защо постът не може да съществува, ако няма духовен живот, ако няма добродетелен живот, ако няма молитва.

Този, който се моли, се страхува да не загуби връзката си с Бога поради храната и съня. Но най-голямото нечестие е да се привързваш към материята като цяло и особено към парите. Винаги е съществувало сребролюбие, но днес не е просто сребролюбие, а е робство на парите. Наистина това е отсъствие на Христос. Отците са били много внимателни в това. И когато са използвали пари, са внимавали много как ги използват.

Веднъж един монах – разказвал съм ви го и друг път – в един скит дължал една златна монета на съседа си. Взел я, за да покрие някакъв дълг, но не можел да я върне и непрекъснато отлагал плащането, надявайки се на Бога, че някой ден ще му помогне да се издължи. И така, докато вървял един ден към скита, намерил на пътя златна монета, но не я докоснал. Страхувал се да не изпадне в страстта на сребролюбието и в страстта на кражбата. Казал си: „Не е моя. Ако я взема, ще загубя благодатта, която имам в себе си, и ще се привържа към златото“, и я оставил. Тогава идва съседът и му иска монетата, а монахът му казва: „Брате, на онова място има монета, която не докоснах. Иди, вземи я и я занеси на всички отци в скита. И ако не е на никого, тогава я вземи за дълга, който ти дължа.“ Изобщо не я докоснал. Защо? Защото имал разсъдителност да остави Божията благодат и промисъл да предхождат, а не собственото си усилие.

Понякога много хора казват: „Ако спечеля от лотарията, ще помогна на много хора“, а много от тези, които печелят от лотарията, изчезват същата нощ. Страхуват се да не им се обадят други и да започнат да им искат пари. Не е така лесно да даваш пари на другия, колкото е лесно да вземаш. Това е идолопоклонство. Това е нечестие пред Бога – да заместваме Божиите творения с Бога.

Следователно, когато благодатта дойде, тя възпитава човека да не се обръща към тези неща. Не е само човешко усилие, да знаете. Това е тази благодат, която създава цялата вътрешна нагласа. А другото са светските желания. Благодатта учи хората да не живеят, както са живели преди да я познаят. Да отхвърлят всичко, което е свързано с нечестието. Какво е нечестието? То е отхвърляне на уважението към Бога. Всичко, което следваме и което не зачита Божиите заповеди, се нарича нечестие. Понякога нечестие е алчността. Нечестие е излишеството. Нечестие е славолюбието и всички останали зли пороци. Когато съзнателно грешим, веднага губим Божията благодат. Ставаме отрицатели на Бога, когато учим и действаме погрешно в живота си.

Това е силно изразено при учителите. Всеки, който изпълнява ролята на учител, било то родители, учители, професори или духовници. Ако спреш да преподаваш правилното християнско учение, веднага повеждаш хората към нечестие, към отклонение в грехове. Днес това е широко разпространено. Отидете в университетите – няма да можете да намерите лесно човек, който да вярва в Бога. Не можете да намерите човек с нравственост. Защо? Защото безбожният начин на живот, грешното учение за живота създава лекота да се действа противно на полезното за човека.

„Който пада в нравите, пада и в идеите“ – и щом идеите се променят, се променя и нравствеността.

Днес виждаме това в цялото общество. Когато в нашето общество пряко или косвено Божията благодат действала в умовете и сърцата на хората, хората са уважавали институциите на нашето общество. Днес никой не уважава нищо. Защо? Защото нашият разум се е повредил, нашата връзка с Бога се е повредила. И тук св. ап. Павел набляга пред апостол Тит да да учи хората да пребъдват в благочестие и в истината на Евангелието. Как? По три начина: като живеем целомъдрено, праведно и благочестиво.

Целомъдрено, праведно и благочестиво. Някой може да попита: „Какво означава целомъдрено, праведно и благочестиво?“ Тези неща трябва да ги правим тук, в този век, в нашата борба, да живеем в целомъдрие, праведност и благочестие. По този начин, когато някой живее така, той има като вътрешно желание да приеме блажената надежда и второто пришествие на Бога. Първо се яви благодатта и беше дадена като спасителна и възпитателна за човека. Но ще има и Второ Пришествие, което е явяването на славата на великия Бог и наш Спасител Иисус Христос. Нека еретиците дойдат да видят тук апостол Павел и тези, които казват, че Христос не е Бог. Не просто Бог, а “великия Бог и Спасител наш Иисус Христос”. Тук, когато се казва „велик Бог“, не се сравняват малки богове с големи. Апостолът представя величието на Бога като абсолютно, което не прилича на нищо друго. Присъствието на Бога с Неговата кротост, с благодатта, която има в Себе Си, т.е. освобождението от греховете, силата, която притежава, и боголепната чест, както се казва тук, е нещо несравнимо с нищо от света. Господ го казва в Евангелието от Матей: „Когато дойде Човешкият Син в славата Си“ в бъдещия век, няма да дойде като слаб, за да бъде отведен на Кръста и по този начин да спаси човека. А ще дойде в слава. Тогава Божията слава ще бъде известна на всички хора и всеки ще заеме своето място. Няма да има тиранин в този момент, който да се издигне над Божията слава. Всички ще се покорят и според съвестта, която всеки има, ще заеме своето място пред тази слава. Ето, казва в една книга мъдрият Мелетий Пигас за тази трояка добродетел: целомъдрие, праведност и благочестие. Той казва следното: “Тези добродетели се отнасят до това, което е над нас, това, което е в нас, и това, което е около нас”. Тоест, „целомъдрено” се отнася до нас самите.

Как трябва да водим добродетелен живот? „Праведно“ се отнася до нашата връзка с другите. „Онова, което е около нас“ са онези неща, които се отнасят до нашия ближен. Тоест, да се отнасяме с правда към ближния. Да живеем като християни, обичайки братята си както себе си и както Господ заповядва да правим на другите онези добри неща, които искаме другите да правят на нас. Това е златното правило на Писанието: „Всичко, което искате да ви правят хората, това и вие правете на тях“.

Погледнете. Не това, което вие искате да правите, това да искат да ви правят и другите, а това, което другите искате да ви сторят. Имаме и „това, което е над нас“. Това, което е над нас, е благочестивото. Какво означава благочестивото? Тъй като ние, християните, имаме дълг към Бога да живеем благочестиво, както ви казах преди, ако случайно не познаваме истинския Бог като всемогъщ, като Създател, като Спасител и ако не вярваме в Него, тогава не създаваме връзка с Бога, а с една фантастична идея, че съществува някаква висша сила. Това не води до връзка с Бога. Връзка с Бога създаваме, когато вършим Неговата воля, молим се, причастяваме се, тоест използваме тези инструменти, които Той е дал като средства за общение между нас и Бога. Ако някой няма страх от Бога, който постепенно се развива в любов към Бога, не може да се счита за благочестив човек.

Благочестието е нещо конкретно в нашата вяра. Ние не приличаме на студентите, които отиват и получават знания само от учителите. Ние, християните, приличаме на онези, които освен знанията, приемат и начина на живот на другия, на нашия учител, и виждаме как е живял той. И аз полагам своето усилие да живея така. „Не всеки, който казва“Господи, Господи, ще влезе в Божието царство.“ Може да говорим и само да си въобразяваме, но трябва и да вършим Божията воля. Това е благочестивият човек. Ще кажете, лесно ли е да правим всичко, което Бог иска? Не е лесно. И ако християнството беше лесно, всички щяха да го живеят. Но тъй като е трудно, това не означава, че не трябва да се борим, за да влезем в тази спасителна Божия благодат. Да се чувстваме, че сме Божии деца, а не отхвърлени Божии деца. Бог за нас, както казваше един съвременен светец, е нашата утеха. Днес нямаме нищо друго, което да ни свързва с Бога. Както казваше и един свещеник: „Литургията е нашата утеха.“ Ако не служим Литургия, ако не се причастяваме, не можем да чувстваме, че имаме Бога в себе си. За старите християни това е бил ежедневен начин на живот. И хората в старо време са се причастявали редовно с Бога. Днес се причастяваме на Великден, Рождество Христово, Успение Богородично, и много пъти без подготовка. Човек трябва да чувства Бога в себе си като благ.

Понякога ни спохожда нещастие в живота и започваме да хулим Бога. Някой ми каза вчера, че не ходи на изповед, защото веднъж отишъл при един старец и и се изповядал за дело, което извършил, но тъй като не можел да спази правилото, т.е. епитимията, която му наложил, той се отдръпнал от Бога. Казва: „Беше много суров. Не искам да имам връзка с Бога.“ Това е нечестие. Не си успял да спази правилото? Продължи или с него, или с някой друг духовник, за да намериш начин да влезеш в смисъла на духовния живот. Човек трябва да чувства Бога като любящ баща, а не като тиранин. Понякога хората не идват да се изповядат, защото се страхуват да не би духовникът да им се скара и да ги накаже.

Един ден дойде някой да се изповяда и каза греховете си. Аз не говорех. Накрая стана, за да му прочета молитва. Коленичи. Прочетох я и той си тръгна. Но след това какво ми каза: „Отче, докато се изповядвах, очаквах да ме изгониш за онова, което чуваше, и виждах, че не говореше, а след това, когато стана да прочетеш молитвата, си помислих: „Сега ще си изпатя.“ Докато слагах епитрахила, за да прочета молитвата.

И когато видя, че нищо не му се случи, се зачуди: защо, след като съгреших, не бях наказан от добрия Бог? Бог не спасява чрез наказване. Бог спасява даром. „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“. Въпреки че сме грешници, Той е благ. Бог е добър. И така трябва да вярваме в Него. Да Му вярваме не като страшилище, а като любящ баща, благодетел, Изкупител и Спасител. И това не просто с нашата идея, а с цялата си душа, с цялото си сърце, с цялата си сила и с целия си ум. Цялото ни същество трябва да вярва в Божията благост и така ще влезе във връзка с Бога. „Не дойдох да съдя света, но да спася света.“ „Не знаете ли – казва Той – от какъв дух сте?“ Когато апостолите казали за някои: „Господи, нека падне огън от небето и да ги изгори“, Той им казва: „Не знаете ли от какъв дух съм Аз? Защо дойдох тук? Дойдох не да съдя света, а да спася света като любящ баща.“

Ако живеем благоразумно, праведно и благочестиво, ще придобием нашите добродетели, ще придобием добри отношения с другите хора, и което не можем днес, ще го направим утре, и когато не можем утре, ще го направим вдругиден. Все пак е необходимо, за да влезем във връзка с Бога в третия аспект – благочестието – да придобием и целомъдрие, и праведност с другите хора. В противен случай е всичко е напразно. Няма да се причастяваш, ако си скаран с колегата си до теб и със съседа си, и не искаш да го видиш, а искаш да го накажеш и да му отмъстиш. Затова апостолът поставя нещата по ред: първо целомърдие (добродетелен живот), след това праведност (добри отношения с хората), и след това благочестие. Без първите две го няма третото. Тези неща ги правим и за да изпитваме вътрешна радост. Защото така Бог дава радост, но главно, за да приемем бъдещото Пришествие на Христос с надежда. Защото надеждата, когато човек живее така, осъществява бъдещия век в нашия ум и сърце. Тя пренася бъдещия век в нас. Разбирате ли? Тя пренася преживяването на бъдещия век, пренася го в нас и така човек чака кога ще дойде голямото Христово Пришествие. Този благ Бог, Който трябва да бъде за нас нашият Отец, нашият любящ Отец, Той ще дойде при Второто Пришествие и тогава с новото Си явяване ще покаже истинския Си лик. Какъв е Той – Бог и Човек.

Този Бог, Който ни изкупи от всички грехове, от всяко беззаконие, по този начин създаде Своя народ. И нарече този народ „избран“ (περιούσιος). Тази дума „περιούσιος“ е дума, която използват само Писанията. Какво означава περιούσιος, избран народ? Народ, който се движи около Божията същност. Тоест, преживява Божията благодат. Защото Божията същност е непристъпна. Никой не може да я познае или да е причастен на нея. Но онова, което се излъчва от Божията същност, както енергията на Слънцето се излъчва като светлина, като енергия и като живот. Това всеки от нас го изпитва. Около Божията същност, от която се излъчва благодатта, сме ние, и онези, които са в този начин на живот, в това пространство, и се наричат избран народ. Това е избраният народ, изключителният народ, както обикновено го наричат отците; това е новият род. Няма връзка със земните родове. Има връзка със земното присъствие на Христос и с небесното преселване на човека. Човек живее между небето и земята, докато стигне до небето. Този народ, който се очиства, възпитава и възпира от благодатта на благия Отец, този народ е наречен избран, както и „ревнив към добри дела“.

Това е нещо, което поддържа връзката ни с Бога. Ревност, но не в лошия смисъл. Съществува пристрастна, извратена и често безполезна и вредна ревност. Но ревността на благочестието е ревност с разсъдливост. Тя е ревност с истинен живот, а не лицемерие, и създава предпоставка Божията благодат да се всели и да почива в човека. В манастира, когато един монах отива, знаете ли какво му казват? „Виж, когато идваш тук, трябва да имаш ревност. Като връх Атон. Толкова голям! За да ти остане, когато си отидеш от живота, колкото яйце.“ Защото ревността понякога увяхва от навика на живота.

Понякога ревността увяхва, но не трябва да изчезва напълно. Ревността поддържа връзката ни с Бога. И дори да намалява, трябва винаги да има малко, за да не спре да съществува. Иначе човек изпада в отчаяние и губи надеждата си. И отците казват, че най-големият грях в живота ни е отчаянието. Да стигнеш до отчаяние, да нямаш надежда – Юда не преживя ли точно това? Съгреши и вместо да се покае, се вайкаше, но се самоуби. Защо? Защото загуби надеждата. Спря да има връзка със Създателя. Спря да има ревност. Щом напусна трапезата на Светото Причастие, веднага влезе в страстния живот. Загуби благочестието. Загуби връзката си с апостолите. И накрая загуби връзката си с Бога. Къде може да се стигне по този път? До самоубийство. Ако виждате хора, които се самоубиват, знайте, че те са отчаяни от живота. Те не са просто болни, а са отчаяни и вече не се надяват на нищо – и слагат край на живота си. Христос казва за Юда: „По-добре този човек да не се беше раждал.“ По-добре да не се беше раждал, отколкото да стигне до такова зло.

„Тези неща говорѝ, увещавай и изобличавай с пълна власт.“ Обърнете внимание на три неща. Да говориш, да казваш, да знае светът какво трябва да прави – независимо дали това е удобно или неудобно. Второ, да увещаваш, защото има дела, които не се извършват лесно и изискват подкрепа. Увещанието, утехата – те изискват да хванеш човека за ръка, да го заведеш някъде, да му покажеш какво да прави. Неговото въображение понякога му създава трудности да постъпва добродетелно в живота. Но ако му покажеш колко е лесно, веднага ще го приеме.

Увещавай. Но и изобличавай. Има някои грехове, които не се поправят с думи или с утешение. Има грехове, които се поправят с изобличение.

Един човек идваше и непрекъснато ми разказваше едни и същи грехове. Аз с любовта си, доколкото можех, го утешавах и т.н. Един ден дойде и ми каза: „Виж, пак направих тези неща.“ Аз му казах: „Виж, повече няма да ти чета (опростителна) молитва. Седни тук с болката си, да видим какво ще стане.“ Той се разтрепери. „Моля те! Моля те! Прочети ми! Няма да го правя повече.“ Ако нямаше тази суровост, той щеше да идва и да ми казва: „Прочети ми пак, прочети ми” – обикновено всички така правим с греховете си. Но има някои неща, които човек трябва да прекъсне и за това се изисква суровост. Писанието дори казва: „с пълна власт“. Ще се държиш сурово, казва, повелително. Не просто сурово, за да може човек да се събуди от летаргията на небрежността. По този начин, казва св. ап. Павел на апостол Тит, ще видиш, че никой няма да те презира. Всички ще те обичат. Всички ще ти дават живота си. От всички ще чувстваш любов.

И наистина – свети Паисий говорел прости и смирени неща, но понякога имал такава суровост, която разтърсвала съвестта на хората. Един път отишли при него няколко младежи и един от тях бил човек, който работел в телевизията и правел лоши неща в предаванията. И светецът разбрал това с пророческия си ум. Давал локум на всички, и щом стигнал до него, взел локума, размесил го с пръст и му казал: „Вземи го, изяж го.“ Младежът казал: „Отче, какво е това? Ще ям локум с пръст?“ „Разбира се, че ще го ядеш. “ Но не мога да го ям.“ „А колко други ядат твоите мръсотии, които пускаш по телевизията?“ – му казал той. Изобличил го по този начин. Дали този човек след това ще посмее ли да го направи отново? Когато на мода бяха Бийтълс, дошъл един младеж с много дълга коса. Светецът не искал да му каже: „Отрежи си косата.“ Той го обърнал на шега: „Виж сега“, казал той и взел ножица, „тази коса не ти отива”, „загрява те“, и – кръц-кръц – веднага я отрязал, но го направил по приятен начин, който и онзи разбрал и се поправил. И колко пъти светецът давал такова свидетелство на любов. Прочетете неговите поучения, които манастирът издаде. Ще видите много мъдри думи. Прости думички. И тези думи са записани. Колко много е казал на света и колко часа седял, за да убеди човека с любовта си, за да разбере някои неща. Но и с изобличение.

Нека всичко това ни служи за пример. Първо, да започнем от себе си. Ще започнем първо от себе си – как да се поправяме, та после да имаме смелостта да поправяме и другите…

Архимандрит Максим Карицис е игумен на манастира „Свети Дионисий Олимпийски“
Превод: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта