Творението, човекът и пътят към Бога

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Богословската визия на протопрезвитер Йоан Романидис

Когато говорим за православното учение за творението, твърде лесно можем да превърнем темата в спор за началото на света – кога е започнал, как е възникнал и по какъв начин трябва да разбираме първите глави на книга Битие. За протопрезвитер Йоан Романидис обаче въпросът е много по-дълбок. Той не се интересува от творението като от някакъв самостоятелен философски или научен проблем. За него начинът, по който разбираме творението, неизбежно определя начина, по който разбираме човека, греха, Църквата, Христовото Въплъщение и самото спасение.

Това е една от особеностите на неговото богословие. Романидис настоява, че православната традиция не е само интелектуална система, която предлага обяснения за Бога и света. Тя е опитът на Църквата за познаване на Бога и за изцеление на човека. Затова зад догматическите формули стоят животът на светците, духовната борба, очистването на сърцето, просвещението на ума и накрая – обòжението.

Всичко започва с една проста, но решаваща истина: Бог е Творец, а светът е творение. Бог не е част от вселената, нито вселената е част от Бога. Сътвореният свят не е произлязъл от Божията същност и не е някакво „изтичане“ на Божеството. Бог е нетварен, докато всичко извън Него е тварно. Именно тази граница православното богословие пази с особена ревност.

От небитие към битие

Когато Църквата изповядва, че Бог е създал света „от нищо“, тя не предлага просто обяснение за началния момент на космоса, а утвърждава нещо много по-съществено: няма вечна материя, която Бог да е използвал като суровина, няма някакъв независим космически принцип, който да съществува редом с Него, и няма природна необходимост, която да е заставила Бога да създаде света.

Творението е свободен акт на Божията воля и Божията благост.

Светът съществува, защото Бог го е пожелал. Той не е необходим на Бога, за да бъде Бог, но е желан от Бога и затова самото му съществуване е дар. В този смисъл православното разбиране за творението започва не от необходимостта, а от любовта.

Тук е важно да се направи още едно разграничение. Това, че творението е тварно и изменчиво, не означава, че то е зло. Изменчивостта сама по себе си не е зло. Материалността не е зло. Сътвореният свят е наречен от Бога „твърде добър“. Човекът обаче не е създаден като завършен и неподвижен предмет. Той е създаден за възрастване.

Именно в това се състои голямата перспектива на православната антропология: човекът е създаден с призвание. Той има накъде да върви. Бог създава човека не просто за да съществува, а за да влезе в общение със своя Творец. Затова крайната цел на човешкото съществуване не може да бъде сведена до морално съвършенство, обществено благополучие или дори до безкрайно продължаване на биологичния живот. Човекът е призван към Бога.

Какво се случва с човека след грехопадението? Тук става ясно защо за Романидис учението за творението не може да бъде отделено от учението за спасението. Грехът не е просто нарушение на правило. Не става дума единствено за това, че човекът е извършил забранено действие и след това трябва да бъде наказан за него. Последиците от грехопадението проникват много по-дълбоко. Човекът губи правилното си отношение към Бога, а заедно с това се нарушава самият начин, по който той възприема света и себе си.

В православната традиция особено значение има понятието νοῦς – умът като духовен център на човека, способен да възприема Божието присъствие. Този ум не трябва да бъде отъждествяван с рационалната способност, с интелекта или с логическото мислене. Човекът може да бъде изключително интелигентен и едновременно с това духовно разсеян.

Проблемът след грехопадението е именно това разсейване. Вместо умът да бъде насочен към Бога, човекът се оказва пленник на своите помисли, желания, страхове и страсти. Светът, който е бил даден като място за общение, започва да се преживява като пространство на опасност. Другият човек вече не е просто ближен, а потенциална заплаха. Природата не е само дар, а нещо, което трябва да бъде завладяно и контролирано. А над всичко стои страхът от смъртта. Така грехът постепенно затваря човека в самия него.

Страхът от смъртта

Романидис поставя особен акцент върху връзката между греха, тлението и смъртта. Човекът, който е призван към общение с Бога, започва да живее като същество, което отчаяно се опитва да осигури собственото си съществуване. От този страх произлизат много от формите на човешката несигурност. Човекът трупа, пази, контролира, съперничи, доминира. Опитва се да създаде сигурност там, където в крайна сметка смъртта продължава да има последната дума.

Именно затова спасението в християнството не е просто подобряване на характера. Христос не идва само за да ни направи по-морални хора. Той идва да победи смъртта и да освободи човека от нейното господство. Тук се намира и същинската връзка между Въплъщението и творението. Божият Син приема човешката природа, влиза в самата реалност на нашата тленност, понася страданието и смъртта и ги побеждава чрез Възкресението. Затова християнството не предлага бягство от творението, а очаква неговото преобразяване.

Тварно и нетварно

Една от най-важните категории в богословието на Романидис е различието между тварното и нетварното. Бог е нетварен. Той няма начало, не е възникнал и не зависи от нищо извън Себе Си. Всичко останало – видимият свят, човекът и ангелският свят – е творение. Това разграничение има огромно значение за начина, по който православието разбира Бога.

Човешкият разум не може да проникне в Божията същност и да я превърне в предмет на научно или философско изследване. Бог не е един от обектите на вселената, които можем да поставим пред себе си и да анализираме. Това обаче не означава, че Бог е непознаваем в смисъл на напълно недостъпен и далечен.

Тук се намира едно от големите богатства на православното богословие – разграничението между Божията същност и Неговите енергии.

Бог е непостижим по същност и познаваем в Своето действие.

Православната традиция, особено в богословието на св. Григорий Палама, говори за Бога като за абсолютно непостижим по Своята същност и същевременно реално познаваем чрез Неговите нетварни енергии. Това не е игра на думи. Именно тук се намира възможността човекът действително да познава Бога, без да се превръща в Бог по природа.

Божията благодат не е някаква сътворена субстанция, която Бог изпраща към човека. Сам Бог действа в творението чрез Своите нетварни енергии. Човекът не участва в Божията същност – това би унищожило разликата между Творец и творение. Но човекът може да участва в Божия живот чрез Божията благодат. Именно това православната традиция нарича обòжение (теозис).

Обòжението не означава човекът да престане да бъде човек, а касае възможността човекът да стане по благодат това, което Бог е по природа – да участва в Неговия живот и слава, без да се заличава разликата между Твореца и творението. Това е и причината православното богословие да не свежда спасението до юридическо оправдание или до промяна в Божието отношение към човека. Спасението е реално изцеление и преобразяване на човешкото съществуване.

Църквата като място на изцелението

Ако грехът е болест на човешката природа, то Църквата не може да бъде разглеждана само като религиозна организация, която пази определени учения и извършва богослужебни обреди.

Църквата е мястото, в което човекът се лекува.

Тайнствата, молитвата, постът, покаянието, Евхаристията и целият аскетичен живот са свързани с тази перспектива. Целта им не е просто да произведат по-дисциплиниран човек. Те са част от пътя, по който човешкият ум се освобождава от пленничеството на страстите и отново се обръща към Бога.

Традиционно този път се описва с три понятия: очистване, просвещение и обòжение. Очистването е освобождаване на човека от господството на страстите и помислите. Просвещението е действието на Божията благодат, чрез което умът отново придобива способност да се обръща към Бога. А обòжението е участието в Божията слава.

Тези думи могат да прозвучат абстрактно, ако бъдат извадени от живота на Църквата. За православния опит обаче те са свързани с нещо съвсем конкретно – с молитвата, покаянието, Евхаристията, духовната борба и живота на светците. Светецът е свидетел, че това, за което говори Църквата, не е теория.

Христос показва предназначението на човешката природа

В центъра на всичко това стои Христос. Той приема човешката природа в нейната пълнота и заедно с нея приема нейните естествени човешки немощи – глад, жажда, умора, страдание и смърт. В православната традиция тези състояния могат да бъдат определени като „безукорни страсти“, защото сами по себе си не са грях.

Христос не се преструва, че е човек. Той действително става човек.

Именно затова Неговото Възкресение не е просто доказателство за Божествеността Му. То е и откровение за бъдещето на човешката природа. В Христос виждаме какво е предназначението на човека. Човешката природа, приета от Словото, е възкресена, прославена и възнесена. Това е образът на призванието на човешката природа – не да “избяга” от Бога, а да бъде въведена в общение с Него.

И самото творение очаква своето освобождение

Тази перспектива не се ограничава до човека. В новозаветното откровение и самото творение е включено в драмата на греха и спасението. Св. апостол Павел говори за творението, което „стене и се мъчи досега“, очаквайки освобождението от тлението. Това е забележително свидетелство: спасението не представлява индивидуално измъкване на човешката душа от материалния свят.

Християнската надежда е много по-голяма. Тя включва възкресението на тялото и обновяването на творението. Материята не е грешка, която трябва да бъде изоставена. Тялото не е затвор, от който душата трябва да избяга. Сътвореният свят е Божие дело и затова неговата крайна съдба е свързана с Христовата победа над смъртта. Тук православната визия се оказва удивително цялостна: Бог създава света, човекът отпада, смъртта влиза в човешкото съществуване, Христос приема човешката природа, побеждава смъртта, а Църквата живее още сега от тази бъдеща победа.

Богословието не е просто теория за Бога

Тъкмо тук се проявява може би най-съществената черта на богословската перспектива на Романидис. Познанието за Бога не може да бъде сведено до натрупване на информация. Човек може да прочете множество книги за Бога и все пак да остане духовно далеч от Него. Православната традиция говори за друго познание – познание, което преобразява познаващия.

Затова светоотеческото богословие не отделя лесно догматиката от духовния живот. Учението за Бога има смисъл, защото човекът е призван да живее според истината за Бога. Ако Бог е любов, човекът е призван към любов. Ако Бог е нетварен, човекът трябва да знае, че не може да се самообожестви. Ако Божията благодат е нетварна, човекът може да се надява на действително общение с Бога. Ако Христос е възкръснал, смъртта вече не е последната истина за човека.

В този смисъл православното богословие е не просто отговор на въпроса „какво трябва да вярваме?“, а и на въпроса „как трябва да живеем?“.

Учението на Романидис за творението ни връща към един въпрос, който съвременният човек често пропуска – не само как е възникнал светът, а и за какво е създаден. Православният отговор не може да бъде намерен единствено в науката за природата, защото въпросът вече не е за механизма на възникването, а за смисъла. Светът е създаден от Бога и е насочен към Бога. Човекът е създаден не за самозатваряне, а за общение. Неговото предназначение не се изчерпва с краткия му земен живот. Той е призван да възраства в Бога.

Грехът прекъсва това движение и внася тление и смърт. Христос възстановява човешката природа и отваря отново пътя към нейното предназначение. Светият Дух извършва това дело в Църквата, а човекът участва в него чрез вяра, покаяние, молитва и живот според Христос.

Така творението, Въплъщението, Кръстът, Възкресението и обòжението се оказват части от една и съща история.

Историята на човека започва с Божия призив към съществуване, но не завършва със самото съществуване. Човекът е създаден от небитие, но е призван към живот в Бога. Създаден е като твар, но му е дарена възможността да участва в нетварния Божи живот. Създаден е изменчив, но е призван да възраства „от слава в слава“.

В православната перспектива въпросът за творението неизбежно се превръща във въпрос за спасението – защото да разберем защо Бог е създал света означава в известен смисъл да разберем и защо Христос е дошъл в света. А отговорът и на двата въпроса води към една и съща тайна: Бог е призовал човека към общение със Себе Си.

Дарение с кредитна/дебитна карта