Когато “прогресът” свали маската си

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Спорът около въвеждането на всеобхватно сексуално образование в училищата на Северна Македония отдавна надхвърли рамките на един образователен проект. В свое отворено писмо Стобийският епископ Яков от Македонската православна църква – Охридска архиепископия посочи сблъсъка между две различни представи за човека, детето и самата цел на възпитанието – между православното разбиране за човека като Божи образ и съвременните идеологически представи за пола и личната идентичност. Епископът подчертава, че Църквата не отрича необходимостта децата да бъдат предпазвани от насилие, злоупотреби и невежество, но отказва да приеме, че заедно с необходимите знания в училището трябва да бъде внесена и определена антропология, представяна като безспорна научна истина. В центъра на писмото стои и въпросът кой носи първата и най-голяма отговорност за възпитанието на детето – неговите родители или държавата, училището и различни обществени организации. За епископ Яков отговорът на този въпрос не може да бъде даден без оглед на християнската свобода, достойнството на човешката личност и правото на родителите да предават на своите деца нравствените и духовните убеждения, в които вярват.

Отговор на една идеологическа истерия

Министерството на образованието оттегли предмета „Всеобхватно сексуално образование“. След сериозните обществени вълнения и реакциите на родители, сред които беше и моето отворено писмо, властта послуша народа и това действително е постъпка, която заслужава поздравление, защото отваря огромно пространство за взаимно доверие. В повечето общества този процес се нарича демокрация. Тази тема приключва и се върви напред.

При нас обаче този акт оголи цялата морална и интелектуална нищета на македонския либерално-прогресивен естаблишмънт. Онези, които от десетилетия паразитират върху грантове, продавайки ни собствения си саморазрушителен комплекс за малоценност като прогресивна ценност, изпаднаха в дива, неконтролируема истерия, артикулирана в изказвания от рода на: „Църквата управлява държавата“, „попът управлява държавата“, „науката е нападната от изостаналите попове“, „децата ще учат от порнографски сайтове“ и т.н.

Изправени пред аргументираната съпротива на Църквата и народа – не срещу репродуктивното (т.нар. сексуално образование), а срещу идеологията. дежурните квазиинтелектуалци не предложиха нито един логичен аргумент. Вместо дебат сме свидетели на оркестриран псевдонаучен залп от патетични емоционални шантажи и остарял необолшевишки антицърковен рефлекс.

Много наивно е да мислим, че проблемът се състои само в един учебен предмет. Джендър идеологията никога не е била обикновен спор за учебен предмет. Това е сурова, екзистенциална битка за това кой има право да възпитава македонското дете! Затова вече няма място за фалшива учтивост и дипломатическо премълчаване.

През вчерашния ден получих поредица от съобщения с линкове и снимки на реакции във Facebook, изпълнени с омаловажаване на Църквата, духовенството и изобщо на религиозността. Целта на този текст не е да се защитаваме или оправдаваме, не дай Боже, а да се опитаме да разкрием истинската причина за тази омраза, както и онтологичния ѝ произход. Антицърковният наратив обединява всички тези хора в една съвършена симфония, но предвид това, че са много, бих казал – прекалено много за малка държава като Македония, в този текст ще анализираме само няколко от тях. Всеки може да мисли каквото иска, всеки може свободно да казва каквото иска – това впрочем са ценностите, в които вярвам и за които се боря. Но авторите на писмените реакции, които са лекари, университетски преподаватели и журналисти, би трябвало да носят обществена отговорност за казаното и написаното повече от всеки друг. Именно затова и изборът ни не е случаен.

Журналистът Зоран Бояровски в своята редакционна статия се пита: „Кой управлява държавата: науката или църквата?“ Това е класическа манипулативна подмяна на тезите. При това авторът дори преброява обществеността: „няколко родители, един поп и бивш образователен инспектор“. Когато пишете „няколко родители, един поп и бивш образователен инспектор“, какво точно опровергавате? Броя на хората? Техните професии? Правото им да посочат пропуск? Г-н Бояровски, колко родители са необходими, за да бъде едно възражение истинно? Сто? Хиляда? Кой определи този ценз? Науката? Питам публично: Коя наука? От кога субективното усещане, джендър флуидността и деконструкцията на биологичния пол станаха точна наука?

Текстът на Бояровски е типичен догматичен секуларизъм. Привидно загрижен за конституционния ред и светския характер на институциите, той задава една фалшива дихотомия. От едната страна поставя „науката, обективността и безопасността на децата“, а от другата – „религиозния догматизъм, насаждането на страх и намесата в публичните политики“. Бояровски смята, че отвореното писмо на един епископ и изразената публична позиция представляват теократично налагане. Именно затова си струва да направим деконструкция на написаното от него.

Най-напред нека отстраним емоционалните манипулации със статистиките на УНИЦЕФ. Под повърхността на патетичната реторика се разкрива дълбоко неразбиране на същността на отвореното писмо. Налице е тенденциозност при определянето на секуларизма като държавен атеизъм, чиято цел е да изчисти публичното пространство от всякаква религиозна позиция. По този начин той прави абсолютна изолация на образователните политики от ценностната система на мнозинството. Ексклузивизмът пряко подкопава основите на либералната демокрация, която самият Бояровски защитава.

В този контекст агресивната злоупотреба с данните на УНИЦЕФ с цел да се оправдае прокарването на джендър идеологията в училищата представлява класическа логическа грешка, недопустима за сериозен журналист. Никой в това общество, а най-малко Църквата, не се противопоставя на това децата да бъдат защитени от дигитални хищници. Защитата на детския интегритет, репродуктивното здраве и разпознаването на насилието попадат в сферата на медицинската превенция, правната защита и криминалистиката. По тези теми трябва да се говори с точни, научни и съобразени с възрастта психологически съдържания. Бояровски тенденциозно поставя тези безспорни въпроси като контрапункт на традиционните семейни ценности и биологичния пол.

Ако родителят се противопостави на това детето му да бъде обучавано, че полът е социален конструкт, означава ли това, че този родител твърди, че детето иска да стане жертва на интернет насилие?

За светските идеолози свободата на вярата трябва да бъде изолирано, частно право. Но тук става дума за свободата на съвестта. Това право предполага родителят да бъде първият възпитател на своите деца, като ги защитава от болезнените експерименти, които идеолозите искат да наложат чрез държавния апарат. Децата не са собственост на държавата, нито са материал за експерименти на неправителствени организации, които получават огромни суми от чуждестранни фондове. Когато публичната образователна система прекрачи своя мандат – даден ѝ от народа – да предава обективни знания, тогава съпротивата на гражданите не е нападение срещу държавата, а защита на свободата, която някаква идеология е узурпирала.

Бояровски пита от какво се страхува противникът на ВСО (всеобхватното сексуално образование). Това е проява на основно непознаване на Църквата, защото Църквата няма нищо общо със страха, а с онтологичната отговорност за съхраняването на Божия образ (образ-ованието) в човека. Целта на автентичното образование е да развие Божия образ в детето, да го формира като личност, съзнаваща своята духовна и биологична цялостност.

От друга страна, джендър идеологията учи детето, че неговото тяло е случайна биологична обвивка, а идентичността му трябва да бъде изграждана върху субективни заблуди. Вместо стабилност, в най-уязвимия период от психофизическото развитие на човека се налага тежка екзистенциална идентичностна криза. Човекът е психосоматична цялост и притежава вътрешна красота, която е отражение на красотата на Несътворения. Именно тази хармония е нарушена от джендър идеологията. Тя изисква от детето неговата биологична реалност да бъде в постоянна война с психиката му. Това създава вътрешен хаос в естествения ред и така може да се заключи, че джендър идеологията философски също не е устойчива, тъй като разрушава както етиката, така и естетиката на човешкото битие.

Свободната воля е най-големият дар, който Бог е дал на човека, и е основно човешко право. Свободата обаче не означава анархия в удовлетворяването на страстите и инстинктите. Напротив, свободата предполага израстване в любовта и истината. Свети Максим Изповедник различава две воли – природна и гномична. Природната воля не е избор между възможности, а участие в божествената свобода. Гномичната воля е колебливата воля, която пресмята и се съмнява, и тя е отражение на несъвършенството и ограничеността на истинската свобода. Ако идеологията, под прикритието на критическото мислене, наложи императив „трябва да приемеш“, тогава свободата се отменя. Църквата възпитава свободни личности, които изразяват своята свобода в релационната любов. Когато успеем да съхраним у детето именно такава идентичност, то ще умее да различава доброто от злото, истината от лъжата, светостта от греха, бидейки нефлуидно в избора си.

Бояровски казва, че „държавата трябва да образова граждани“. Хайде де! Та това е евфемизъм за индоктринация. Държавата черпи своя суверенитет от гражданите, държавата произлиза от гражданите, а не обратното – държавата да произвежда „гражданство“. Всяко отнемане на суверенитета на гражданите е окупация. Гражданинът не бива да бъде конформистки изпълнител на глобални идеологически тенденции. От друга страна, гражданинът, който не притежава истински образ, става без-образен и е подложен на истинска тирания – както духовна, така и физическа.

Върхът на лицемерието е искането на Бояровски за „сексуални и репродуктивни права“. Да се иска от шестнадесетгодишни деца като догматична истина да приемат, че прекъсването (убийството) на заченатия живот е прогрес, докато обществото се сблъсква с демографска катастрофа, празни класни стаи, затворени училища и родители, които с години чрез ин витро опити да заченат дете, представлява тежък морален парадокс и открита враждебност срещу държавата, срещу Църквата и в крайна сметка срещу Бога.

Цялото творение е призвано да бъде Църква. Църквата не се ограничава само в историята, а има есхатологична перспектива. Църквата като евхаристийна общност е в неразделно единство със света. Ако човекът се откаже да проявява Божия образ и стане без-образен, тогава Църквата се заменя с религия, която има ритуална форма на съществуване, където членовете удовлетворяват своите социални, емоционални и психологически потребности. Тогава подобна религиозност се превръща в идеологическа алтернатива на останалите идеологически системи. Джендър идеологията е именно това – псевдонаучен, а ако щете и религиозен конструкт.

Когато обществото изгуби моралните си ориентири, мълчанието на Църквата е предателство.

Църквата не е чуждо тяло в света. Мнозинството родители, които отказват да се идентифицират с джендър идеологията, са част от Църквата. Затова опитът това да бъде представено като дебат между средновековен примитивизъм и модерен научен прогрес е напълно погрешен.

И накрая съм потресен от елементарната некултурност на господин Бояровски, като се има предвид, че е човек, когото съм виждал в активния литургичен живот на Църквата. Затова е очаквано, след като вече е поставил моята снимка над заглавието на своето писание, поне да направи очевидното разграничение между поп (свещеник) и владика (епископ). Това е необходимо на него, а не на мен, защото по-голямо доказателство за идеологическа тенденциозност от това – здраве му кажи. Що се отнася до обидите, които идват от тези среди, аз ги приемам като комплименти. Бих се притеснил, ако започнат да ме превъзнасят и хвалят.

Втората апологетична реакция срещу секуларността, която избрахме, за да илюстрираме остарелия антицърковен необолшевишки рефлукс, е Facebook статусът на професорката Тамара Йованов-Апасиева и трябва да призная, че той е един от „най-вдъхновяващите“ в това отношение. Университетският преподавател г-жа Апасиева в своята Facebook реакция на оттеглянето на учебната програма от страна на МОН ни показва без много заобикалки своята прогресивна методология на здравомислеща критика; показва ни и едно идеално общество, в което някои имат право на публично мнение, а други – не.

Тя е шокирана от това как програмата се оттегля „по искане на попове и вероятно родители, баби и дядовци, които самите не знаят как да говорят по темата, защото никога не са се научили!?“. Сякаш хронологичната последователност означава, че Църквата непременно е предизвикала оттеглянето на програмата със своите реакции. Именно върху тази неточна предпоставка е изградена критиката и от нея професорката очаква да започне дебатът. Скъпи мои, това е крещящ пример за липса на капацитет за дебат, а съдейки по изразите и нивото на написаното от професорката – и за липса на приличен речник.

Г-жа Апасиева изпитва сериозен страх да не „заменят“ предмета с „религия“ и е убедена, че “десничарите” са „шайка задръстеняци“, която прераства в „обществено заболяване“.

Тук, колкото и да ми се иска, просто няма какво да се анализира, за разлика от писанието на Бояровски. Там поне имаше нещо, което приличаше на аргументи. Тук просто можем да заключим, че текстът на Тамара е отражение на елитарна надменност и в него сериозно липсват научни аргументи. Изграден е върху класово презрение, съдържа реторична истерия и тежки предразсъдъци. Послеписът, в който тя казва, че е против джендър идеологията и е привърженик на критическото мислене, е своеобразен логически колапс и унищожава каквато и да било основа за гняв. У мен, честно казано, остана съжалението!

Тъй като е на същата позиция като Църквата по отношение на джендър идеологията, нейното писание не само е безцелно, но и показва личност, пленена от идеологическа пристрастност. Омразата ѝ към Църквата е по-голяма от желанието ѝ да познае истината.

Трагичното е неизбежната констатация, че тя страда от тежка форма на социален елитизъм. Езикът на омразата („шайка задръстеняци“, „обществено заболяване“, „глупавите родители, баби и дядовци“) показва дълбоко презрение към маргинализираните класи, за чиито права тя декларативно се бори. Тя третира народа като неграмотна маса, която не знае как да разговаря с децата си, като сама себе си и своя елит поставя като единствен критерий за прогрес и истина.

А тези доктрини са познати именно на бабите и дядовците, към които тя изпитва презрение, защото голяма част от живота си те са ги живели. Тя иска родителите да се откажат от собствените си деца и доброволно да ги предадат на държавата за превъзпитание.

Ах, непогребан комунизъм, при който и семейният живот е държавна идеология… Както и да е – и слава Богу, че това е зад нас и няма да се върне.

Потребността на левите тоталитаристи да измислят въображаеми средновековни врагове има за цел да си създадат маска на фалшива революционна значимост. Но истерията кулминира в институционален фетишизъм, при който се смята, че именно там има безопасна среда и проверима истина. Това може би би трябвало да е така, но „проверимите истини“, за които говори г-жа Апасиева, в случая са джендър идеологиите, а „безопасните среди“ са леговища на съмнителни организации.

В една част от статуса си г-жа Апасиева определя „родителите, бабите и дядовците, които всяка неделя са по църквите и проклинат всичко живо по мрежите“ като негодни да участват в обществените демократични процеси.

Ако не беше смешно, щеше да бъде наистина трагично. Откога личните падения отнемат правото на родителите, дори на самите недостойни вярващи, да имат легитимни аргументи по каквото и да било, камо ли за образованието на собствените им деца? Това не променя нито онтологичните, нито научните истини за джендър идеологията. Така текстът на Тамара Апасиева изобщо не е критика към лошите явления в обществото, а нападка срещу правото на Църквата да има мнение. Неприязънта към хората, които всяка неделя са в Църквата, и дисквалифицирането им от демократичните процеси е сериозна причина, братя и сестри, да благодарим на Бога, че професорката не е на власт и че Голи Оток (остров в Адриатическо море, известен с лагера за политически затворници по време на Титова Югославия – бел. прев.) днес е само туристическа атракция.

Неуспешният опит този текст да бъде опакован в академична опаковка и припряното присвояване на моралното превъзходство чрез примери за семейно насилие и различни форми на злоупотреба представляват само прикрито, подмолно прокарване на идеологическата матрица на политическата партия, чийто проводник е университетската професорка. Това е същата радикална антицърковна и богоборческа левица, която поддържа перманентна, непрекъсната и истерична атака, особено срещу Православната църква. Техният наратив е директно изкопан от гробищата на Френската революция: всичко, което идва от Църквата, трябва да бъде ампутирано, сведено до нищо, а естествените, биологично дадени реалности като раждането на деца и родителството да бъдат осмивани като патриархални отживелици.

Почти в края на текста си професорката казва: „Ужас!“. Трябва да призная, че тук няма никакво място ние, „изостаналите“, да приемем това лично. Това е просто вик на ужас от факта, че този народ все още е жив и верен! Те не могат да понесат съществуването на нещо по-възвишено, по-естествено и по-силно от тяхната Партия!

Послеписът на Facebook статуса на практика казва: съгласни сме по същество, но не сме съгласни само с това кой има право да го каже. Когато това бъде написано от професорка в Икономическия факултет, при това с (псевдо)ляв светоглед – това е критическо мислене. Когато същото бъде написано от епископ на Църквата – това е „попщина“ и връщане към Средновековието. Вече сме го виждали и вече е тъжно!

В края не можем да не стигнем до пряката връзка с местния мизерабилизъм в Струмица. Същият идеологически център със същата ленинска реторика има свои протагонисти в Струмица и поддържа институционализирана кампания срещу епархията. Привидно опакована като критика и защита на секуларността, по един доста неграмотен и неаргументиран начин тя говори срещу моето присъствие в публичното пространство. Споменавам го само за протокола. Нямам намерение сериозно да се занимавам с нещо, което предварително е обречено на провал, освен ако действително не се роди някакво непреодолимо желание у борците срещу „клирофашизма“ – каквото и да означава това за тях…

Най-голямото ми сблъскване с абсурда преживях при прочитането на реакцията на проф. д-р Вело Марковски именно защото джендър идеологията е в пряк конфликт с биологията, а професорът ни предлага евтина, обидна и фалшива дилема: „Сексуално възпитание в училище или ще оставим ли децата да учат от порно сайтовете и от улицата?“ Какво унизително, мизерно деградиране на човешкото същество! Каква страшна научна и човешка капитулация!

Откога медицината стана прикритие и параван за идеологическа дресировка на шестнадесетгодишни деца? Каква е тази логика, която твърди, че единствената алтернатива на порнографията е индоктринацията от НПО? Къде изчезнаха анатомията, физиологията, репродуктивното здраве и хигиената от предмета „Биология“?

Открито питам дали професорът изобщо е отделил време да прочете учебната програма за сексуалното образование, което защитава? Според какви научни критерии джендър идентичността, джендър изразяването, флуидните норми и субективните усещания са научни параметри? Коя е тази точна медицинска наука, която ex cathedra учи децата, че техният пол е просто социален конструкт и при това променлив?

Професор Марковски пише дълго, ерудитски, с цифри. Вярвам му за всяка цифра. Но каква точност има в джендър идеите? Какво е измеримо в субективното усещане? Има ли деца, родени в погрешно тяло? Какво е джендър идентичност и джендър дисфория? Определя ли се полът при раждането? Ако отговорът е, че в джендър теориите няма точност, приемам отговора, но тогава не говорим за медицина, а за антропологична позиция!

Предметът, който професорът преподава, никой не го оспорва и нека не се притеснява, че някой ще го оттегли и ще протестира срещу него. Но ако смята, че с епидемиологичните данни за гонореята може да оправдае джендър теорията, че полът е конструкт, тогава той не е учен, а обикновен идеолог.

Моралните дилеми от типа какво е грях и какво не е, как да се справяме с угризенията на съвестта и чувството за вина, са наша специалност, а не на д-р Марковски. И ние нито претендираме, нито искаме това да бъдат теми в конкретния учебен предмет. Тези дилеми ще си изясняваме само с нашите вярващи, които идват в Църквата. Онези, които не искат да дойдат и не се интересуват от нас, нека са живи и здрави. Но сме принудени да живеем в това общество и имаме сериозна конститутивна роля в него. Не искаме родителите, които венчаваме, и децата, които кръщаваме, да се превърнат в едни от многото жертви на джендър идеологията. Съдържанието на моето писмо отваря дебат за научната обоснованост, емпиричните данни и идеологическата компрометираност на същата. Именно в тези води професорът би трябвало да плува по-добре от мен и това очаквах. Но как така защитавате псевдонаука с научни аргументи?!

За да бъдем честни, в списъка ми с фаворити имаше още един коментар – на един нещастен колумнист, водач на пъстрите орди и присмехулник на всичко нормално в социалните мрежи, за когото все пак реших, че не е достатъчно значим, за да споменаваме името му, нито да коментираме реакцията му. Важното е, че всички тези хора са обединени от идеологическата плоскост, на която стоят.

Идеологическата зараза отдавна вече не е затворена само в политиката. Тя прониква във всички аспекти на общественото разбиране, на обществения живот и на политическото действие. Именно тези и подобни реакции са доказателство за това. Затова днес е достатъчно да бъде изречено най-здравомислещо изречение за семейството или детето, за да бъде посрещнато като нападение в нашето общество. Доказателство за това са всички политически програми, които сме виждали досега. Единствената програма, която беше идеологически чиста и некомпрометирана от тази неолиберална социална зараза във всичките ѝ форми, беше програмата на управляващата политическа партия. Именно затова очите на народа, а преди всичко на родителите, загрижени за безопасността на децата си и за училища, свободни от идеологически концепции, са насочени към тях – към това правителство. Аз лично вярвам, че доверието няма да бъде предадено.

Публичната сфера никога не е била неутрална за неолибералния прогресивен естаблишмънт. За тях тя е бойно поле на тотални идолопоклоннически фиксации и libido dominandi (жажда за господство).

Ето го истинското лице на либералния прогрес! Те гледат на света, тялото и децата изключително като на ресурс за експлоатация. Човекът престава да бъде личност и се превръща в стоков резерв на неолибералната идеология. Те фрагментират битието, отделят пола от джендъра и превръщат хората в обикновени консуматори на субективни илюзии.

Спомням си едно неотдавнашно изказване на настоящия премиер, което гласеше: „Създаването на многодетно семейство е най-висшият патриотичен акт!“ И тогава видяхме същото отражение на същата болна, индоктринирана система, която проявява своеобразна алергия към живота, към Църквата, към духовенството, към раждането…

Нека се разберем: всеки, който заема политическа длъжност, носи отговорност за всяка публично изречена дума. Но какви всъщност са аргументите срещу твърдението, че раждането на деца действително е патриотичен акт?

Моята лична позиция е, че раждането на деца е патриотичен акт, заминаването в манастир е патриотичен акт, създаването на семейство е патриотичен акт, но и доброволният отказ от създаване на собствено семейство, за да служиш на отечеството или на Църквата и да умреш за тях, както са направили много народни герои и монаси, също е патриотичен акт.

Защо реакциите на македонския неолиберален свят са антагонистични към тази и подобна реторика? Защото патриотичният акт във всичките си форми изисква жертва, служение и отдаване на себе си заради другия. За съжаление този свят, техният свят, се основава на други ценности…

Мнозина, изплашени от тази диктатура на неолиберализма, ме питат: “Има ли смисъл тази борба, когато предварително знаем, че във времето и историята злото всъщност ще кулминира и този свят така или иначе ще свърши?”

Да, има смисъл! Защото Църквата като икона на Небесното царство не е евтина земна утопия. Ние не се борим безкомпромисно на страната на доброто, защото наивно вярваме, че ще създадем рай на земята. Нашият подвиг е охристовяване, уподобяване на Христа и съхраняване на Божия образ в нас и във всяко конкретно дете.

От есхатологична перспектива ние вече сме победители, защото победата вече е Христова! Затова всички онези, които отказват да се поклонят пред идолите на съвременния свят и които участват в Неговия живот в Църквата, ще споделят тази победа с Него. Неговият живот е наш живот, Неговата смърт е наша смърт, Неговият Кръст е наш Кръст, но и Неговото Възкресение е наше Възкресение.

В самия край искам да отправя послание към всички протагонисти на тази безсмислена самоунищожителна идеология. Ако за вас е по-лесно да мислите, че само един „поп“ стои на пътя ви, уверявам ви, че дълбоко се заблуждавате. Църквата е жив богочовешки организъм и там, където е един „поп“, там е цялата Църква.

Там, където е Църквата, там е Христос Спасителят, Който обича всички вас. И макар тонът и изразът ми да са остри, те са насочени срещу идеологията, а не срещу идеолозите. Ако не ни натрапвахте и не ни тормозехте с тези безумия, щях да имам време и енергия да ви говоря за Него, защото Го познавам и знам, че в Неговите очи не съм по-ценен от нито един от вас…

Църквата, впрочем, никога не е живяла в мир. Тя винаги е била мишена на атаки – както отвътре, така и отвън. Това не е причина за самосъжаление. Това е знак, че не сме от този свят, но и че сме Негови.

Какво повече ни е нужно?!

Дарение с кредитна/дебитна карта