Как децата се учат едни други

Понякога, докато скришно се молим за вдъхновение след зададен въпрос, самите деца предлагат подходящия отговор.

Момче (7 г.): Ако Бог е голям, Той е навсякъде, как тогава се побира в нас?
Преди да отговоря, отговор даде едно момиче (8 г.): „Очевидно е. Със Светия Дух”.
Момчето: Как да знам, че Светият Дух е в мене? Не Го виждам.
Момиче: Да, ама Го чувстваш.
Момчето: Не Го чувствам.
С. М.: Ако не Го чувстваме, можем да помолим Бога да ни помогне да Го почувстваме един ден.
Момчето: И как ще знам?
С. М.: О, ще разбереш. А междувременно има начин, по който Той влиза в тебе, без да Го виждаш…
Момчето: Когато вземаме хляба и виното?

По-късно в молитвата си ние просим: „Господи, дай на Твоето дете Н. да Те познае чрез Светия Дух. Нека почувства сладостта на Твоята любов. Не позволявай светът да го спира” [1].

„Детето се нуждае от цялата картина, за да може да мисли и да забелязва нещата само. (…) Човек има чувството, че около децата има ангели, които ги водят и учат, а който е толкова несръчен, че да смути дете, се изправя срещу ангела му” (Дж. Блумхарт). Децата, които свободно „дишат православния въздух” [2] , са естествено подготвени да приемат Преданието в собствения си живот.

Деца сериозно разговаряха в столовата край големите стенописи на Разпятието и Слизането в ада. Когато минах покрай тях, те ме повикаха, за да разреша спора им.

Дете: Сестро, когато Иисус Христос е бил на кръста, вярно ли е, че не е имал дрехи?
С. М. (приемайки, че проблемът на децата е притеснението им Иисус Христос да е бил съвсем гол): Той е имал препаска, както се вижда на иконата. Когато Библията казва „гол”, това означава, че не е имал горната си дълга роба.

Но очевидно проблемът беше другаде…

Детето: Да, ама нали знаеш онази картина, където Бог излиза от ада с Адам и Ева? Е, там е облечен…
С. М.: Да, в яркобели дрехи, като свещениците на Великден.
Детето: Да, ама те не са ли Го само обвили, когато са Го погребвали?
С. М.: Да, вижда се на иконата [соча], където Го повиват, за да Го положат в гроба.
Детето: И когато излязъл, оставил повивките?
С. М.: Да, вижда се тук [стенопис на празния гроб]. Това намерили св. Иоан и св. Петър, когато изтичали да видят.
Детето: Е, откъде е взел дрехите, които носи, когато излиза от ада?

Нямах думи. Трудността беше в това да се обясни символната същност на иконата „Слизането в ада”, без да се разруши идеята, че тя изобразява нещо толкова истинско, колкото и другите икони. Обяснението, че нещо „не се е случило физически”, рискува да създаде у децата идеята, че всичко е въображаемо. Докато търсех просветление, другите деца дадоха отговори, които напълно удовлетвориха питащите.

Момиче: Майка Му сигурно ги е донесла. Тя първа Го е видяла. (Вж. „Беседа за Възкресение” на св. Григорий Палама, в която се говори за тази среща, а в евангелията това не е ясно описано.)
Момче: Както и да е, това не е проблем за Бога. Той е направил целия свят от нищо. Колко му е да си направи нова роба?

Не поправих тези предположения, които не са съвършено невъзможни. (По-късно научих за идеята на един тълкувател, че Христос е намерил и използвал дрехите на градинаря, което съответства на реакцията на Мария Магдалина (Иоан 20:15).) Тези въпроси ще бъдат по-пълно разяснени по-късно. По-зрелите умове приемат конкретната реалност на нещо нематериално, представена символично в материална форма. Поразително е как тази жива картина на Адам и Ева говори на децата по начин, който често е загубен за възрастните, защото те „обясняват символизма”, докато иконата загуби силата си на образ.

Учителите на Преданието не са всезнаещи, а много от търсенията на децата засягат големи тайни. Светият Дух може да ги осени, преди да осени учителя, и тогава ние може да попречим. Когато не знаем какво да кажем, трябва да помним какво да правим: молитва за просветление.

Когато ни е трудно да говорим

Мълчанието може да е толкова красноречиво, колкото и думите, и подобно на думите то може да е с положителен или с отрицателен ефект. Понякога невъзможността ни да говорим е по Божие вдъхновение: мълчанието или друг начин да говорим е Неговата воля, а не това, което бихме казали.

Професионалист учител: Как бихте измерили идеалната пропорция между обяснението и мълчанието, когато работите с юноши?

С. М.: Не съм я измервала и, за съжаление, не практикувам идеално преподаване. Зависи от юношата и от това как става обяснението. Не е нещо определено. (Има ли юноши или неща, към които да прилагаме теории?) Общуването с любов не винаги става по-добро с думи, а подрастващите често са чувствителни към любовта и докачливи към думите.

Успешното предаване на Преданието с думи зависи както от този, който говори, така и от възприемчивостта на този, който слуша. Уменията на възрастните да общуват словесно са естествено различни: един добър родител може да е „с вързан език”. Дори ако се чувстваме твърде несведущи по богословските въп-роси, за да можем да обясним нещо, вътрешното ни убеждение си остава: „Дори аз да не знам, Църквата знае” [3]. Ако отговорът може да почака, имаме възможността да потърсим съвет. Може да е по-подходящо да не казваме нищо в дадения момент. Може и просто да си признаем невежеството пред децата или да предложим да попитат някого другиго или сами да се помолят и да прочетат за това.

Старецът Порфирий казал: „Ако не можеш да говориш с детето си за Бога, говори с Бога за детето си”.

Понякога „не можем да говорим”, защото детето реагира отрицателно, затваря се или дори словесно опонира, или напуска стаята, или… В такъв случай важат горните думи на о. Порфирий. Той дава и още съвети на родителите при трудности „да се достигне” до децата:

Не притискайте децата си. Каквото искате да им кажете, кажете го с молитвите си. Децата не слушат с ушите си. Те ще чуят това, което искаме да им кажем, когато Божията благодат слезе и ги просвети. Когато искате да кажете нещо на детето си, кажете го на Богородица, а тя ще го направи. Молитвата ви ще стане духовна прегръдка, с която ще ги обгърнете и привлечете. Често се опитваме да ги погалим, а те се дърпат. Но те никога не отказват духовната милувка. [4]

Архимандрит Софроний дал подобен съвет на катехизаторите: вечерта преди часа да се молят горещо за всяко дете поименно и тогава децата ще слушат по-плодоносно.

Трябва да обследваме собствения си живот, когато забележим, че имаме проблем да общуваме с децата си. Отец Порфирий подчертава това:

Ние трябва да съветваме, но не да натякваме. Ако искаме децата ни да направят нещо, ние самите първо трябва да дадем добър пример, а после да вдигнем ръце към Бога в молитва. [5]

Съвет към учител: „На път за училище кажи молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”. Когато влезеш в класната стая, трябва да се чувстваш така, сякаш влизаш в църква. Изправи се пред децата с любов и твърдост. Те ще почувстват любовта ти и ще разберат строгостта. А ако с някое дете има определени проблеми (…) дай името му на свещеника да го спомене на литургия (…)” [6].

И така, питаме се: атмосферата в дома (или в клас) или качеството на отношенията ми с децата зле ли се отразява на общуването? Агресивен ли съм, защото имам убежденията си? (В тази книга могат да се намерят примери за такъв недостатък…) Страхът ми да не съм нетактичен оцветява ли всичко, което казвам или не казвам? Липсва ли ми убеденост? (Полемичният тон не винаги е грешка.) Стигаме до същността на проблема.

Старецът Порфирий: „Родителите трябва да бъдат обвинявани за проблемите на децата си. Родителите трябва да се осветят, тогава и децата ще се осветят” [7] .

Дори мъдрата и добре подбрана дума не бива да се налага на слушателя. Сам Иисус Христос, премъдрото Слово Божие, на Когото всяка дума е била подбрана със съвършено внимание, не могъл да „предизвика” положителен отговор на думите Си, както знаем от няколко примера, като с Иуда и с богаташа (вж. напр. Марк 10:17–22). Ако благословено слово все пак попадне на глухи уши, молим се благодатта да възстанови слуха на детето.

„Обясняване” на тайнственото

Има много тайна в Божието общуване с човечеството. Не е лесно за човека, нито дори за Бога, съчетаването на нашата свобода с Неговата любяща воля. Някои страни на живота са отвъд всяко обяснение, както и казваме на децата си: „Само Бог знае”; „Не разбирам, но съм сигурен, че Бог си има своите основания”; „Помоли Бога да ти помогне да разбереш”.

Макар и да не можем да отговорим пряко на всички въпроси, Божиите любов и провидение са ясен факт и ние го подчертаваме. Това ни дава ключ, когато ни трябва обяснение, за да предпазим детето да не загуби вярата си в Бога.

Момиче (11 г.): Мисля, че е жестоко всички тези хора да умрат само за да може св. Константин да повярва в Христа. (Военна победа последвала видението на св. Константин за Кръста и думите „Това е знак, завладей”. Това довело до обръщането му към християнството.)
С. М.: Но нямало друг начин. Той бил войник. Молил се на всички богове, за които бил чувал, включително на Бога на християните, за да докаже, спечелвайки, кой е истинският Бог. Какво друго може да направи истинският Бог? Вярно, не е било много зряло – като дете, което казва на Бога: „Ако си истински, нека да получа кукла Барби за Коледа”. Не мисля, че на Бога му е било приятно, че толкова хора са загинали. Един сръбски крал се молил на Бога преди битка и Бог му казал (не знаем точно как, тъй като не сме го преживели): „Земно царство ли искаш за народа си, или небесно?” Той казал: „Небесно”. И загубили. Но св. Константин не бил още християнин; не бил готов да мисли така. Той е можел да реши, че такава среща с Бога е била само въображаема.
Друго момиче (11 г.): Може би тези врагове [т. е. убитите от войниците на Константин] са като мъченици, така или иначе. Като децата, избити от Ирод.
С. М.: Във всеки случай не са умрели напразно. Вижте колко добре било да има император християнин по онова време. (Последваха разяснения.)

Не сме длъжни да даваме ясно обяснение на всеки въпрос. Понякога е по-добре просто да признаем пред децата, че не може да се разбере идеята, докато човек не познае Бога по-добре. Понякога този, който пита, трябва да научи, че проблемът е сложен или тайнствен; че съществуват страни на живота, които не могат да се разберат от човешкия ум. Нито пък губим авторитет, ако просто честно признаем невежеството си. В същото време не искаме детето, което пита, да остане смутено във вярата си в Преданието. Отговаряме така, че да пазим тази вяра, а не да покажем повече познания.

Бележки

1. Вж. молбата на св. Силуан към св. Йоан Кронщадски за молитва, когато напускал Света Гора. Всички ние, не само в манастира, се нуждаем от защита от света (вж. 1 Иоан. 2:15).
2. Митрополит Емилианос Тимиадис описва педагогическата ни цел много подходящо като „да позволим децата ни да дишат православния въздух” (вж. La Croissance Spirituelle de l’Enfant. Paris, Saint Paul, 1989, p. 14).
3. Вж. разказа в „Православната младеж в днешния свят”, глава 3, който е утешителен за младите хора, на които също биват задавани въпроси.
4. Ioannidis, K. Оp. cit., p. 201–203.
5. Tzavara, А. Оp. cit., p. 140.
6. Ioannidis, K. Оp. cit., p. 96.
7. Tzavara, А. Оp. cit., p. 122.

 

Превод: Людмила Митева

Откъс от книгата на монахиня Магдалена “Разговори с децата. Споделянето на вярата”, ИК “Омофор” 2012