Вторият план на нашия живот

Източник: в. Седем

Това е духовността на един народ, която противодейства на суетата и пустотата на съществуването…

И все пак защо тогава аз не срещам много щастливи хора?

Напоследък все повече ме занимава въпросът как човек може да продължи да диша, въпреки цялата отрова на днешния политически живот и освен това да изрази съпротивата на духа си срещу това ново варварство. Често зад колективните отговорности, зад националните каузи ние скриваме нежеланието си да поемем морална отговорност не за съдбата на целия свят, а за нещо малко, което е по силите ни и което се е изпречило на нашия път.

Това, за което ще разкажа, се случи сякаш за да ми отговори дали наистина ние сме долно качество народ и дали можем да занесем нещо в Европа. В тази случка няма политически пристрастия, има добри и зли хора. Когато се случват подобни неща, виждаш, че в живота има и “втори план” – истински, че доброто в човеците е като звездното небе – няма големи и малки звезди, но цялото звездно небе ни напомня за светлината. И за да живеем по-истински живот, независимо дали ще бъдем в сърцето или в покрайнините на Европа, е нужно, както казва Херман Хесе, посветеност в трагизма на човешката природа, съгласие с човешката участ, смелост и ведрост.

И може би в това е звученето на всичките ни дела и страдания.

Ще разкажа тази история за онези, които могат да я почувстват със сърцето си и които не ги стряскат скептицизмът и съмненията, породени от гаврите и лъжите на властимащите и от статуквото, в което живеем. След като преживях тази история, наистина виждам, че хедонизмът на днешното поколение постоянно ражда апатия и депресия.

В периода около дебатите в НС за донорството се запознах с едно момиче, което е сирак, израснала е в дом. На около 4-годишна възраст я осиновяват, после разсиновяват. Завръща се в дома без десен бъбрек. Това, в което всички са били убедени, е, че е била използвана за донор. Впоследствие заболява и вторият бъбрек, момичето претърпява операция, а от 7 години е на хемодиализа. За нея се грижи нейната приятелка, с която заедно са израсли в дома. Това момиче изцяло е посветило живота си на “детето”, както тя нарича болното момиче.

Те са на 28 години, но не можеш да им дадеш повече от 12-14. Здравото момиче е същински Форест Гъмп, т.е. дислексик. Форест Гъмп не е идиот, а дислексик. (Това пояснение внасям за онези интелектуалци, които не са разбрали този филм.) Дислексикът има особен модус на възприемане на действителността, на нормите и правилата, не разбира двойните послания, има огромна интуиция към чувствата и преживяванията на хората, много често е добър и състрадателен, жертвоготовен. Но тъй като външните правила и норми за него са условности, той често, дори без да съзнава, ги нарушава, скандализира околните и изглежда като ненормален.

Когато се срещнах с тези две момичета, разбрах, че болното никога не е виждало море и реших да я заведа да види морето. Търсих хора, които да ми помогнат. И виждах за пореден път как Господ постоянно държи съвестта ни на везни, чака ни дълго и търпеливо да облечем думите си в дела, чака поотделно всеки един от нас. И в това чакане има много изненади и парадокси – милостиви разбойници и немилостиви фарисеи; просяк, който ти подарява нещо и побягва, защото не очаква благодарност, но с бягството си изпепелява съвестта ти; и богат, който проси. Едва ли някой от нас може да подари единия си бъбрек, но може би Господ чака всеки от нас да даде поне чаша вода на жадния.

И така с помощта на различни хора ние пристигнахме в хотел “Добруджа” на курорта “Албена”. Управата на хотела прояви истинска грижа и отзивчивост към проблема на момичетата. Това се случи в края на сезона, когато в хотела имаше повече възрастни хора, преди всичко от Германия и Франция. По някакъв начин ние бяхме забелязани, защото момичето-дислексик се държеше странно и необичайно, а болното момиче правеше впечатление със следите от операции по тялото си. Когато се налагаше да я намажа с плажно масло, се свивах от болка, защото трябваше внимателно да се докосвам до слабичкото телце, цялото в белези. Носеше и постоянен абокат. Особено силно впечатляваше белегът на мястото на изтръгнатия бъбрек – белег от зверска операция, белег, оставен от демонично повреден ум.

Нашето пребиваване в този скъп и луксозен хотел се превърна за мен в метафора на света, в който живеем – свят на контрасти: възрастни хора, ползващи фитнес зали, сауни и всякакви екстри, ядящи обилно, и момичетата, които почти не се докоснаха до изобилието на “шведската маса” – ядяха хляб, сирене и спагети. Просто с това бяха свикнали.

Момичето-дислексик помагаше на камериерката да чисти стаите, помагаше на възрастните чужденци да се качват в асансьора, питаше ги на български как се чувстват, а те усмихнато й кимаха с глава. Беше приятно сред тези възрастни хора, които се разхождаха спокойно и никого с нищо не притесняваха. За тях сякаш времето беше спряло и те посрещаха с радост момичето, което разчупваше рутината на дните със своите странности.

Тя им подаряваше нещо просто и евтино – внимание, искреност и спонтанност. А те я приемаха толерантно, канеха я на разходки, черпеха я, разбираха се с нея без думи. Само българите, които бяха гости на хотела, ни гледаха високомерно и полупрезрително, дори на два пъти се опитаха да изгонят момичето от хотела, неприемайки, че това “ненормално” момиче също е гост на хотела и може да споделя техния изискан и снобарски избор.

Момичетата бяха щастливи, макар и болното да имаше ясна представа за това, което го очаква: ”Сигурно догодина няма да можем да дойдем, пък и не се знае дали ще съм жива!” Това беше реалността – седем години диализа и напразни очаквания. Често проверяваше банковата сметка, открита за набиране на средства за операцията за присаждане на бъбрек, но уви, нямаше попълнения.

В хотела имаше хемодиализен център, но само за чужденци, срещу заплащане. Не се допускаше никакво изключение, затова се наложи през ден да пътуваме до кв. “Владиславово” във Варна за хемодиализа.

Извървявахме около 70 километра.

Но както се казва, всяко зло за добро. Тук срещнахме прекрасен екип от лекари, които нищо не могат да вземат от своите пациенти, само дават. Беше сменен видът на диализата, но всичко мина благополучно. Момичето беше спокойно и щастливо. Вечерта преди отпътуването качи висока температура и се наложи да отидем в Медицинския център към хотела. Обясних случая, но въпреки всичко ни посрещнаха крайно нелюбезно и ни обясниха, че “тук е платено”. Само поради моето настояване премериха кръвното налягане и температурата, дори не я преслушаха. Не знаех какви лекарства мога да й дам за сваляне на температурата. Формално препоръчаха парацетамол, но аз се притеснявах от усложнения през нощта. Помолих ги да ми услужат с термометър, който на сутринта щях да върна (в крайна сметка ние бяхме гости на хотела), но ми отказаха. Съзнателно ще премълча името на лекаря, защото за мен това е човек без име, дяволочовек.

Почувствах се много безпомощна.

Изпратих другото момиче да вземе от кухнята на хотела оцет. Разтрих болното момиче, температурата спадна и тя заспа.

Не спах почти цялата нощ, но си помислих, че ако човек не осакати своя ум и сърце, ще може да види, че Бог непрекъснато му доказва съществуването си посредством чудеса. Дните с тези момичета бяха низ от чудеса, но най-истинското чудо за мен беше, че те не протестираха срещу нищо, бяха доволни и благодарни на всичко. Още от домовете за сираци бяха изпили до дъно горчилката в тоя живот, не очакваха нищо. Те се радваха на това, което имаха.

Здравото момиче се грижеше за болното, работеше като шивачка, макар че много често не й плащаха заработеното, а още по-малко я назначаваха на трудов договор. Поради тази причина те нерядко дори гладуваха.

Когато гледах всичко това, сякаш в умален вид си представих как ще изглеждаме в Европа – бедност до охолство. Това е реалността, поне в началото. И все пак се питах долна категория народ ли сме и можем ли да занесем нещо в Европа?

Преди всичко трябва да занесем справедливост. Ето нещо много просто, което може да се направи: лекарите от диализния център във кв. “Владиславово” да намерят своето достойно място като лекари в Европа, а този лекар от Медицинския център в “Албена” да постажува като санитар, защото след като е полагал Хипократовата клетва, трябва да помни, че в нея няма клаузи, произтичащи от материалния статус на пациента. Друг е въпросът, че аз абсолютно не мога да се доверя на професионалните качества на такъв лекар и смятам, че е непочтено да предлагаме такива услуги на чужденците.

В същото време разбрах, че ако влезем в Европа без завист, без прекалени очаквания и без гняв, сигурно ще можем и ние да дадем нещо от това, което тези момичета дадоха на богатите западняци.

Защото западният човек се страхува единствено от наглост, агресия, непочтеност. Но в същото време има сетивата да разпознава искреността и лоялността и да живее в “съгласие с човешката участ”.

Докато бях на “Албена”, съвсем не ми беше до плаж и развлечения. Гледах болното момиче, което стои всеки ден пред лицето на смъртта и може би наум гадае колко дни остават от живота му; гледах го, че е щастливо, но знаех, че от утре ще се върне в бордея, в който живее, и отново, и отново ще изкачва неосветеното стълбище до осмия етаж; ще продължи да се притеснява дали ще има какво да ядат или отново ще са “виетнамските спагети”. Гледах и тези възрастни хора, западняците – спокойни, но някак дълбоко отегчени и безжизнено доволни. И се питах какво е щастие? За много хора то е добър произход, добро възпитание, успешна кариера, пари, слава, сполучлив брак, уважение на хората. И все пак защо тогава аз не срещам много щастливи хора? Мисля си, защото не можем да ценим мига, а не можем да го ценим, защото нямаме куража да мислим, че всеки ден от нашия живот може да ни е последен, защото слагаме хиляди условности, за да бъдем щастливи.

Нещастни сме, защото предпочитаме да живеем или в миналото, или в очакване на бъдещето, не можем да живеем в настоящето, не можем да видим “втория план на нашия живот”. А това са хората, които подариха почивката на децата и пожелаха да останат анонимни, лекарите от диализата и всичките ми приятели, които ме подкрепяха. Ако можем постоянно да търсим този “втори план”, ще разберем, че това са батериите на една държава. Мисля, че този “втори план на живота” социолозите и политолозите не познават. Това е духовността на един народ, която противодейства на суетата и пустотата на съществуването. Ако запазим “втория план от нашия живот”, ние също ще помогнем на един свят, който вече не може да обича нищо и никого. И в крайна сметка ще помогнем на себе си.

Защо разказах тази история? Надявам се, че в нечии сърца и умове тя ще остане като метафора на един режим, който изтърбушва органи, сърца и умове, който захвърля телата като кора от банан и търси печалби и от рециклирането на тази кора, но който е и обречен.

Но България има и “втори план на живота”, който вие, господа властимащите, не познавате! Това са добрите хора, най-често незабележими, които не са комунисти, които не са нихилисти, които не са терористи, които не са националисти, които не са антихристи, които са просто човеци. И ще бъдете принудени да се съобразите с “втория план на нашия живот”.

Името на момичето, което чака за трансплантация на бъбрек е:

ПЕТРАНА РОМАНОВА МИЛЕВА.

Ако желаете и имате възможност да помогнете на Петрана, нейната банкова сметка е:

ЕКСПРЕСБАНК

Стар банков код:40084242
Банкова сметка
BG 8077511013
USA 8177511017
EURO 8477511018

SWIFT / BIC код:TTBBBG22
IBAN сметка
BG12 TTBB 9400 5821 0197 37
BG82 TTBB 9400 5821 0197 38
BG55 TTBB 9400 5821 0197 39