Добрите стари приятели…

Познавам те отдавна. Още откакто ти бе онова срамежливо момиче, което не обичаше да говори и не обичаше дори да се усмихва. Още те виждам как стоиш отстрани на шумните компании, с които се събирахме. Сякаш те дразнеше всеки опит на някои от другите да те "приобщи". Предпочиташе да ги наблюдаваш от разстояние и да ги изучаваш. Така научи много за хората – за достойнствата им, за недостатъците им. Търсеше много истини. До част от тях стигна, други все още търсиш. Опитваше се да се научиш да обичаш хората, а това често пъти те нараняваше. Така разбра, че тази болка е много по-силна от всяка физическа. И добре, че никой не успя да ти отнеме, да убие волята, с която продължаваше да търсиш, да се бориш да докажеш, че във всекиго има някаква добродетел. А толкова болеше, че често се сгушваше в някой ъгъл, събирайки всичките си сили, за да съумееш да я изстрадаш. Така се научи да се усмихваш. Дали за да не нараниш другите със своята болка или за да предпазиш себе си от съжалението в очите, срещу които ти се налага да се изправиш и досега не знам. Просто започна да се усмихваш – отначало много рядко – когато най-силно те болеше, защото не намираше друг начин да го скриеш, след това по-често.

По-късно разбра какво е това чудо, за което хората шепнат загадъчно и наричат "любов". Още едно нещо, което те караше да се чувстваш свръхчувствителна и още по-наранена. Но пък именно то ти даде да разбереш, че има неща, за които си струва да изтърпиш и най-жестоката болка. По някакво неписано правило разбра, че за да обичаш истински, преди това трябва да са те наранили силно. За да получиш правото на споделена любов, трябва поне веднъж да си се влюбил несподелено. Така се учиш да цениш това, което имаш, и това, което можеш да загубиш, да обичаш хората и да уважаваш чувствата им. Често се питаше дали си заслужава да пазиш другите, щом теб никой не те пази, но бързо разбра, че везните никога не могат да се уравновесят. И неведнъж беше пристан, тиха гара, предлагаща уют и топлина. И щом поредният пътник си тръгваше, ти го изпращаше с усмивката, която вече владееше до съвършенство. А след това отиваше да чакаш изгрева, тъгувайки за нежността на слънцето. Така разбра, че тъгата е красиво чувство. Тя събира в себе си най-топлите, най-истинските ти чувства и затова си струва да й се насладиш, да я изживееш, сякаш я изпитваш за последно. Понякога трябваше да чакаш дълго. Така се научи на търпение. Така се научи и да вярваш – в хората и в себе си…

Сега те виждам пак пред себе си – пораснала и променена. Усмихваш ми се, но не знам дали се радваш или нещо отново болезнено разкъсва сърцето ти. Знам, че продължаваш да се бориш с гласове, които тихичко, почти безмълвно ти казват, че няма смисъл и се опитват да те прекършат, да спрат устрема ти. Знам, ще срещнеш още много лед в очите на хората, много стрели ще те пробождат. Но знам също, че никога няма да се предадеш, че винаги ще търсиш истината и че най-голямото щастие за теб ще бъде винаги да можеш да гледаш без свян в очите на хората.