Нашата среща

Почти всички, начело с водещите бяха против. Против Църква, вероучение, “попове”, сектанти… Думите бяха тежки и ръбати, нанасяха почти физическа болка на онези “глупаци”, които вярват или пък искат да възпитат децата си по начин, свързан поне малко с вярата. А по-късно ударите от предмета “Религия”, който ама съвсем не е сигурно, че ще влезе в училище, даже ще бъде задължителен(!), се пренесоха върху свещеническото съсловие. Започна се едно коментиране и оплакване от свещеници, разказа се случай с отец от Драгалевския манастир, който върнал човек, даряващ агне на манастира, защато агнето било малко и нямало да стигне за никого. И ред подобни истории… В този момент изпитвах и болка, и срам, и някакво непреодолимо предчувствие, че времето, в което преследваха хората заради вярата им се е върнало, но по-лукаво, перфидно и сякаш – преливащо от “свобода”. Не, че вярващите сме за пример. Естествено, че не сме. Но пък в това многообразие на всевъзможни скандали, нима най-скандален е проекта, предложението за преподаване на религиите, които се срещат в България? Да, съвсем не става дума за вероучение.

Напоследък прехвърлям в мислите си стари образи. Някаква хладина от миналото ме докосва и си спомням епизодите от едно време, което ни правеше уж щастливи и уж еднакви. За щастие на моето поколение и мен не живяхме дълго в това време. Но други са живели. Днешното време не ни реди, подобно печурки в гъбарник, но кой знае защо се получаваме твърде подобни хора, с твърде масови вкусове, с твърде общи желания, които вървят към своето (не)щастливо единодушие. Дали пък не ми се струва това? Дали пораствайки, заедно със своите възможности и усърдия не се доближаваме повече към унификацията в човешкото си стадо?! А сигурно така трябва…

“Аз или Той!” – крещи един от героите на Достоевски. И в онова сутрешно шоу по радио “Витоша”, в повечето коментари на родителите звучеше там, зад думите, точно този глас. Бог беше нечий съперник. Създателят беше Другият, чуждият, Който застрашава суверенитета на Своето най-висше творение. Проектът за задължителното обучение беше заплаха, а за децата беше отсъдено, че и без друго са “много натоварени, за да учат още един предмет”. Родителите бързаха да оправдаят своето неверие, като виняха Църквата. Църквата обикновено вини обществото. Резултатът от взаимните обвинения обикновено е наличието и търпенето на свещеник като споменатия в Драгалевци, на който агнетата все му се струват малки.

Но Бог не е Другият. Бог е Този Единствен, на Когото не мога да кажа, че това съм аз, а Той е “Друг” по отношение на мен. За всички други същества мога да кажа такова нещо. Но към Създателя такъв израз е неприложим. И тъкмо това показва, че това е Той, Творецът. Когато Бог ме гледа, това не прилича на погледа на друг човек. Човекът гледа към другия човек като към нещо завършено, а когато Бог ни гледа, Той твори нас, твори чрез нас, помага ни да творим. Бог – това не съм “аз”. Бог – това не е другият.

Християнството донася в света заповедта за любов към другия човек – ближен или враг, защото ни е заповядана и любов към враговете. Християнството прави от срещата с другия събитие. Във всеки момент. Ние не сме надарени със силата да режисираме своя живот и своите срещи в него. Чрез срещите ни с другите хора Бог ни докосва и ни показва Своето присъствие в човешките ни територии. Понякога Бог дълго ни подготвя за някоя среща със Себе Си. Понякога, ние, хората, отказваме да се срещнем с Твореца. И като малки деца бързаме да се скрием. Сякаш от Него можем и трябва да се крием… В други моменти изискваме своята независимост от Създателя, хулим Го и крещим високо. Защото сме забравили, че Той Единствен ни е по-близък от всички на света – от най-близките ни, дори от нас самите. И тичаме в ролята на гонители, както някога Савел е тичал по пътя за Дамаск…

Мисля, че мина прекалено много време, откакто ни позволиха свободно да изповядваме вярата на дедите си. И вече е късно да се почне отначало. Дори стана така, че петната, които традиционно се лепяха на вярващите и клира станаха някак по-ясни, а може би по-големи. Времето засипва следите ни.

Знаете ли, винаги съм се смятала за неправда разкази като тези на Елин Пелин в цикъла “Под манастирската лоза”. Сигурно много вярващи хора са се чувствали ограбени и онеправдани, когато им преразказват случки, подобни на споменатия цикъл. И някак си ги карат да се чувстват виновни, причастни към тези случки, били те реални или измислени.

Но сега мисля за друго – сигурна съм, че сме срещали и достойни свещеници. Сигурна съм, че има отци, които помагат на хората не само като извършители на най-голямото тайнство на Евхаристията. Има отци, които са направили много добрини. И правят. Моля ви, моля и себе си, нека разкажем за тях! Нека поговорим за Срещата на човека с другия човек като Среща и Път към Твореца. И нека вярваме!