Православие и журналистика

Православният възглед за журналистиката не бива да се отличава от православния възглед за света, живота и смъртта. Православната Църква не упражнява някаква определена политика, за да направи вярата си привлекателна за вярващите. Вярата не е идеология и следователно не е принудена да подчини изказа си на система от логически правила. Ето защо няма да е лесно да се напише списък от правила за православна журналистика.

Нищо не е изключено от способността да слави Бога. Всяка научна, професионална или лична форма на изразност може да бъде свързана с църковната изразност, защото църквата е не само място за молитва, но и начин на живот. Православното схващане за журналистиката не включва практически препоръки за това кое е и кое не е православна журналистика. Вместо това, там ще намерим основни насоки за отношението на църквата към света изобщо, изразени в православното предание. Подкрепен с такъв поглед, православният журналист е призван да мобилизира личните си дарби, за да открие проявите на Божието човеколюбие в историята, където журналистът се сблъсква с цялата сложност на човешкото щастие и страдание.

Двете насоки

Евангелието на Иоана започва по следния начин: “В началото бе Словото" (Иоан. 1:1-5).

Православната Църква предава тази новина от 2000 години по начини, съобразени с конкретиката на мястото, времето и аудиторията.

Първият стих, съдържа парадигмата на журналистическия дискурс, защото в него се описва една новина с точността и краткостта, присъщи на добрата журналистика. Стихът ни информира за това къде, кога и какво се е случило.

Веднага след това следват описанието и анализът на новината, предлагайки ни насоките на православния възглед:

– Бог е Творец на света (Всичко чрез Него стана…);

– Христос е универсалната мяра на живота (В Него бе живота…);

Православната Църква не схваща тези принципи като събития от миналото, настоящето или бъдещето, които могат да бъдат разглеждани поотделно. Те не могат да бъдат разглеждани в категориите на времето и да бъдат отнасяни към началото, средата или края на живота. Те се случват отвъд времето, преодоляват пространството и обединяват всички човешки същества като самостоятелни и неповторими личности. В това си качество тези принципи предлагат правилните измерения за интерпретация на всяко събитие в световната история. Православната Църква притежава благодатта да живее въплътената проява на Божията любов в историята в лицето на Иисус Христос. Това е основният факт, който православният журналист трябва да представя, описва и въплъщава в работата си.

Началото на света като Божие творение

Като православни християни ние вярваме, че сътворението на света е Божие дело. Вселената е резултат от действие на любящ Бог.

Вярваме също, че тварният свят е бил създаден “твърде добър” (Бит. 1:31), с човека като свой венец. Човекът получава Божия образ, който е свободата и благодатта на Божието подобие като дар от Създателя. Надарен със свобода, Човекът, сътворен като член на общество, състоящо се от мъжа Адам (земя) и жената Ева (живот), получава в Бит. 1:28 заповедта “be fruitful”, тоест, усъвършенствайте света, като живеете в съгласие с Божията любов, да “се плоди и да напълни земята”, тоест, да умножи Божия образ безкрайно, като роди човешки същества от един и същ източник, но с различни характеристики и да “владее земята”, тоест, да провъзгласи и прослави Твореца, като даде на всяка жива твар име, признато от Бога.

Православието и описанието на света

Вярата, че светът е Божие творение и че има Божествената мисъл за свое общо начало, поставя цялото творение в контекста на семейните връзки. Щом Творецът е един и същ за всички твари, тогава те не само са свързани една с друга, но и принадлежат към едно семейство, което пребивава в неизмеримата Божия любов. Всички в това семейство с един общ Отец, видими или невидими, телесни и безтелесни, едноклетъчни и многоклетъчни, в своето начало и в състоянието си на съвършенство, имат Твореца като обединяващо звено с всички останали. Всяка твар е необходима и ценна и има своето място и неповторимост в света. Никой не е самосътворен, никой не съществува по силата на случайност. Никое същество не е необяснимо, ненужно или заменимо.

Всеки, който описва или представя световните събития, има отговорността да чувства света като единно цяло. Човекът не притежава Вселената, а е Божи свещеник в нея. Този особен “екологичен” подход разглежда творението като oikos, дом, място, където Бог-Творец среща сътворения човек, в лицето на Христа. Природата участва в поклонението на света пред Бога, като предоставя материалната основа за тайнството Евхаристия и на църковния праксис. Материята на земята, водата, елея, плодовете и цветята, пръстта и камъните, става необходима за извършването на Кръщението, Елеосвещението и Евхаристията. Те нахранват сетивата, като предлагат материята на зрението, осезанието, обонянието, слуха и вкуса. Те се превръщат в храм и отправна точка, от която целият свят може да стане храм за прослава на Бога. Този факт ни дава мярата за живота в света и придава вкус на всяко светоописание. Като божествено творение, животът на света може да бъде изключително духовен или изключително материален. Но материалността и духовността не са нито отделни, нито взаимоизключващи се елементи. Духът без материя би бил призрачен, отдалечен от сътворения свят. Материята без духа би била мъртво тяло, откъснато от живота на своя създател.

Защитата и грижата за природата и околната среда не е някаква самодостатъчна кауза. Православният екологичен ммироглед не търси подобряване на качеството на живота, нито запазването на природата за бъдещите поколения. Той просто вижда тясната връзка между Бога и човека в сътворения свят.

Не всяко кътче от света ни се представя като Божие творение. Но целият свят е Божие творение. Въпреки решителността, която човекът проявява в разрушаването на средата си, самата природа по парадоксален начин е по-вярна на творческия замисъл от човека. Природата се адаптира и самовъзражда и така запазва способността си за пресътворение, дадена й от Бога. Стенейки пред лицето на човешкото падение, тя в същото време не спира да показва примери на простота и красота, като по този начин ни се представя като своеобразен храм. През зимата, очаквайки раждането на "слънцето на правдата", тя се облича в мрачните и студени цветове на смъртта. През времето на Христовото Възкресение тя се вьзражда с пъстри и уханни цветя.

Приемане на Боговъплъщението като критерий на живота

Падналият сътворен свят е удостоен с честта да приюти, да нахрани и посрещне своя Бог в човешка форма. Всичко – минало, настояще и бъдеще – се е променило след въплъщението. Връзката с Бог Творец се превръща в отношение на любов към Христа в лицето на всеки мъж или жена. Чужденецът се превръща в брат, ближният участва в пиенето от същата чаша, врагът се превръща в "загубената овца" (Лук. 15:4). Никой не си тръгва "гладен" от евхаристийната трапеза. Всички могат "да влязат в благодатта на техния Господ" (Св. Иоан Златоуст, "Огласителни речи").

Опитът от това събитие е променило начина, по който хората се отнасят помежду си. Сега, във всеки момент от живота, всичко може да се съотнесе, да бъде предложено и решено в контекста на събранието. Нещо повече, човечеството в своето единение с творението изведнъж се оказва обладаващо eponymous връзка и обща отправна точка на своите взаимодействия. Огромен брой хора, мъже и жени, известни и неизвестни, са се отличили със своята святост. Те са обичали хората като носители на Божия образ и света като дело на своя Създател, без никакви резерви и уговорки. Живели са в различни епохи, на различни места, били са от различни раси и пол, имали са различни навици и гледни точки, говорели са различни езици. Всичките си различия са възприемали като дарове. По най-различни начини са настройвали и оформяли тези дарове в междучовешки връзки под Божието име. Не са си приличали. Начинът, по който са обичали, не е бил един и същ. Те са открили различни пътища, съобразени с неповторимостта на всеки човек, по които се стига до евхаристийната трапеза. Движещата им сила е било знанието за Божието присъствие в света. Общата им черта е бил животът в любов към Христа; любов, която различава враговете от приятелите само за да възлюби тези врагове като себе си.

Православният възглед за човешкия живот

Христос се е родил в исторически период, подобен на нашия. Било е времето на една могъща империя; време, разтърсвано от войни, конфликти, омраза и страсти; време на многоезичие и множество гледни точки. И все пак, църковната история ни учи, че това е било най-удачното време за идването на Господа в плът. Всеобщият мир не е бил условие за раждането на Христа. Универсализмът на Римската империя в същото време не е бил фактор, ограничаващ Рождеството. Критериите за подходящото време на проявите на Божията любов към човечеството никога не са били човешки критерии. Важен фактор е бил присъствието на Богородица в този конкретен период. Бог станал човек, защото Мария приела да роди Христа в този свят, като отговорила на Божествената покана: "Нека ми бъде според волята Му" (Лук. 1:38). В един враждебен свят втората Ева успяла да въплъти онова човешко качество, което можело да даде плът на Богочовека.

Православното Предание никога не е схващало падението на човешката раса едностранчиво като престъпно деяние спрямо Бога. Църквата никога не е подчертавала загубата на Рая като Божие отмъщение срещу творението или като прилагане на справедливост. Първородният грях, попадането на първата човешка двойка в клетката на егоизма, се обяснява с неправилната употреба на тяхната свобода. Носталгията по загубената връзка на любов между Създателя и тварите – мяра на усещането за провал – навява безнадежност до мига на Въплъщението на Божествения Логос.

Дори нашето време да напомня на всички нас, наследниците на Адам и Ева, за егоистичния ни първоотец и неговата практична и себична спътница, като православни християни ние нямаме право да пренебрегваме или забравяме опита си от Новия Адам, Иисус Христос и от Новата Ева, Богородица, чиито празници отбелязваме като евхаристийна общност. Присъствието на Бога в света не е променило света по някакъв магичен начин. Но светът все пак вече не е същият след това събитие. Въпреки човешкото падение, всеки исторически период има своите светци и светици, чиито присъствие и молитви спасяват човечеството. Подкрепяни от техните примери, всички можем да научим как да насочваме любовта си, плодовете на труда си и целия си живот към Бога. Ето защо, когато говорим за човешкия пол, не можем да стигаме само до злоупотребата с неговия първообраз, без да припомняме възможността за спасението му.

Надеждата на човека за идването на Царството Божие като край, цел и изпълнение на живота

Боговъплъщението дава лицето и ключа за правилното разбиране на носталгията по загубения рай. Падналият човек отново получава правото конструктивно да се надява. Божията любов приема човешката мяра, за да върне творението на пътя на спасението и на собственото му изпълнение. В новото творение краят съвпада с началото. Всичко води своето съществувание според първоначалния замисъл. Човекът вече се е научил как да използва свободата си и как доброволно да участва в пиршеството. Той е познал истината и истината го е направила свободен (вж. Иоан 8:32) от робството на тлението. Той е осветил пространството и преодолял времето. Той е готов за вечността, започнала с Христовото Възкресение и взема целия свят със себе си. Вечността вече не е анонимно небитие, а лична връзка. В нея не само двама или трима са събрани в името Христово (вж. Мат. 18:20), но всички за възкресени за живот или за осъждение (Иоан. 5:29).

Православният възглед за края на историята

Както сътворението на света, така и неговият край не е “от тоя свят” (Иоан. 18:36). Но както и Христовото Възкресение, така и краят на света започват “в света”. Надеждата за настъпващото Царство Божие не се изразява в напускане на света, но в живот в света. Предусещането на това царство се съотнася с ежедневието ни. Ако Царството имаше отношение само към живота след смъртта, то светът не би бил Божие творение, би бил откъснат от Него. Тогава и Христос не може да бъде Второто Лице на Светата Троица, Което стана човек в този свят. Бог се превръща в безлична сила, светът е оставен на тлението си, а тялото се схваща като затвор на душата. Истината се превръща в теория. Тогава става много лесно един такъв теоретичен бог на доброто да бъде изправен срещу бог на злото, който го мрази, шпионира го и враждува с него. Дори по лошо – доброто и злото могат да принадлежат на едно и също лице, което е добро с приятелите си и зло с враговете си. Когато вярата напусне разума и когато визията за Божието Царство престане да бъде църковен опит и се превръща в мечта за бъдещето, унищожението на света става и негов край. Всеки провал тогава води към мрачния край на света; и дори по-лошо – Сам Бог става отговорната първопричина за нещастията и провалите. Така присъствието Му ще бъде видяно във всяко зло, а злото обяснено като проява на висша божествена справедливост. Такъв бог не може да бъде Богът Творец на любовта, а бог на страха – безнадеждно мъртва и порочна религиозна конструкция, отразяваща отдалечаването на човека от истината. Краят на Историята, такъв, какъвто го очакват християните, не може да бъде преживяван като разрушаване на света в смисъл на загубата му. Той може да бъде описан единствено в светли тонове, както в края на Апокалипсиса, последната книга на Библията: “Дойди, Господи Иисусе!” и “Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде в всички вас. Амин” (Откр. 22:20, 21).

Какво е новината според Православието

Новината за въплъщението на Христа в света е достигнала всички кътчета на земното кълбо много преди развитието на средствата за масова комуникация. Тя се разпространява по лични канали. Днешният начин на живот на човечеството, обаче, не е на нивото на тази вест. До ден днешен, две хиляди години по-късно, човешката история следва свой собствен ход на развитие. Новините пътуват все по-бързо. Средствата за комуникация стават все по-ефикасни, разстоянията – все по-малки и събитията бързо стават достояние на всеки. За съжаление, образите на войни, глад, бедност и бедствия са почти единствените, които влизат в нашите домове. Защо става така? Навярно защото сетивата по-лесно се стимулират от ужаса на мизерията, от бързината на разрушението и от безнадеждността на смъртта. Навярно защото гладът за информираност е заменил нуждата от общуване. Навярно защото широтата на информацията е по-леснодостъпна от дълбочината на знанието. Навярно защото безотговорността на зрителя е по-лесна от отговорността на свидетеля. Навярно защото Аз-ът трудно се отъждествява с Другия и по този начин образите на чуждото страдание изпълват домовете ни с чувство за сигурност. Или може би просто защото тези образи са по-интересни, харесват се на “аудиторията” и така носят по-големи печалби на онези, които ги произвеждат.

Но това не са единствените образи, които съществуват в този свят. Невъзможно е да си представим, че образите на щастието, радостта и надеждата не представляват новина и не биха събудили интерес. Колкото и да е странно, когато помолиш някой християнин да ти представи образи на ада, той винаги има подръка огромен брой такива, някои от които изключително описателни и нагледни. Но когато го помолиш да ти покаже образи от рая, възможностите му в това отношение рязко намаляват, или поне резултатите не са така интересни и привлекателни. Можем ли следователно да заключим, че адът е по-интересен от рая, или че адът е по-плодоносен за въображението, докато раят е неясна мечта?

Освещаване на събитието

Въпреки това, църковната изразност не се изчерпва само с възвишени описания на отвъдната реалност. Не би било уместно също така тя да се изпълни единствено със заплахи и отчаяние. Колкото отдалечени от реалността са първите, така неподходящи за настоящето са вторите. Църковната мяра не се основава на логиката, противопоставяща доброто и злото, нито в предпочитанието на чистото пред нечистото, а в преодоляването на греха чрез святост. Тази неповторима черта придава на църковната изразност един първичен реализъм, чрез който Църквата освещава всеки час от деня и нощта и в който тя дръзва да празнува Възкресението посред ужасите на войната.

Църквата знае, че Христос не дойде да призове праведници, а грешници към покаяние (вж. Лук. 2:32). Затова и Църквата не е подслон за вече спасените, а средство за спасение на грешниците.

Църковният опит никога не се е страхувал от силата на злото в света, защото, заедно със съзнанието за човешкото падение, този опит преживява и спасението на света. Църквата не е напуснала света, за да остане недокосната от него. Напротив, тя ясно е заявила, че спасението започва в момента, когато човек влезе в територията на злото, за да поеме своята отговорност за него.

Църковната изразност

В наши дни православното Предание понякога ни изглежда парадоксално, отвлечено и теоретично. Често ни се струва, че то ни представя Бог като откъснат и безличен в едно непознато небесно царство, част от славно минало или бъдеща заплаха. Стилът на църковната изразност често изглежда неразбираем и предназначен само за определени печатни издания, които чете една изключително ограничена аудитория. И все пак, зачитайки историческия момент на своето Въплъщение, Христос използва образи, социален опит, език и мироглед от този период, за да предаде Благата вест на света. Следователно би било правилно да смятаме, че нито един специализиран дискурс, терминология, стил и начин на изразяване не е предопределен да опише истината пред съвременния свят. Какви са тогава съставките, които правят устния, писмения или електронния дискурс собствено църковен? Или пък, каква е разликата между църковния и политическия дискурс? Разликите не са във формата или в изразността, а в мотивиращата сила, по-конкретно в изявената любов към Бога, откъдето произлиза и самото послание. Това е сила, която надхвърля човешката мяра и която отхвърля условностите и условията на живота на този свят. Тази сила се основава на връзката с Бога, без която би била просто интересна и оригинална теория, поредната идеология сред множество други.

Отразяване на войните

Тъй като войната съдържа болезнен опит в рамките на личното ни време и пространство, ще използвам като пример едно от най-силните оръжия на Православната Църква, мира.

Църковният начин на изразяване сам по себе си е миротворчески. Той отхвърля войната, всяка война, независимо от това кой я предизвиква и срещу кого е насочена. Църковният начин на изразяване цели постигане на мир и победа срещу войната. Той вижда човешката слабост както в нападателя, така и в нападнатия. Той не прави разлика между врагове и съюзници, християни и нехристияни, а се тревожи, страда и се моли за всяко човешко същество, засегнато от войната. Той се моли на Бога слабите да намерят сили да преодолеят разрухата, но също така се моли силните да получат просветление, за да използват силата си по правилен начин.

Църковният начин на изразяване е мирен. Той не може да съдържа милитаристичен дискурс. Той не е дискурс срешу смъртта, а дискурс в подкрепа на живота. Той не цели прилагане на справедливост, а отглеждане не любов. Той не отстоява върховенството на Бога в света, а настоява за отговор на Неговата любов. Той не одобрява съществуването на агресори и жертви, победители и победени, а провъзгласява покана за живот към всички. Църковният начин на изразяване цели да събере онова, което е разпиляно.

И накрая, църковният начин на изразяване е омиротворяващ. В един свят, залят от грях, Църквата е призвана да свидетелства за себе си като пребиваваща в благодат. В разочарованието, предизвикано от падението, тя ни напомня за надеждата. В умората, предизвикана от трудностите, тя ни успокоява с примери от живота на светците. В отчаянието от световното разрушение и опасност, тя ни ободрява със своето пророчество. В страха от надвисналата смърт, тя ни оживотворява с опита от Възкресението. Въпреки всички трудности, тя възклицава: “Радвайте се!”