Размисли преди Великопостната война

Наближава началото на Великия пост. В подготвителните недели Църквата припомня притчи и послания, които да ни накарат да се замислим над поведението си към ближните, да се постараем да изправим отношенията си с тези, с които сме в конфликт или сме наранили; да изясним с околните премълчаното, от което може би тлее болка, негативизъм, отчуждение, вражда.

За голяма война бойците  се готвят предварително и старателно, преминават курс на обучение, изпитват ги  във фосмажорни ситуации, сближават се характери и съдби… Тръгваме към поста с мисълта, че това е война. Битка с пороците и лошите ни помисли. Тази, която е пред нас, ще трае почти месец и половина. Не знаем изненадите, които ни дебнат. Не знаем ще атакуваме ли, или ще се защитаваме, ще ни обкръжават ли бесовските пълчища, за да ни изпита Бог дали ще им се плашим, или ще Му се уповаваме, спомняйки си, че "до теб ще паднат хиляда и десет хиляди теб отдясно, но до тебе няма да се приближи" (Пс.90)? Не се знае на кого ще се наложи да помогнем и кой нам ще ни се притече на помощ. Чий кръст ще носим, с кого ще се простим, кого ще загубим. Войната за всеки от нас е изпитание, изкупление и изкачване по лествицата на св. Йоан. За който може, разбира се. Развиване на способности да побеждаваме греха, малодушието, страстите, подлостта. Изпитание може би дали можем да се жертваме за приятел, брат, любим, близък, колега. Изпитание дали можем да направим добро, ако ни го поискат и особено ако не ни го поискат.

Дали си спомняме в  миговете на затишие в тази война, че имаме дълг към хора, подали ни ръка в труден момент, а не сме успели да им се отблагодарим? В тази война (като на война) често ще се наложи да вдигаме падналия, да се доказваме, че сме добрия самарянин. Може би понякога със скърцане на зъби и думите: "Пост е, не мога да откажа, макар че…"

Забравяме, че според един от Нютоновите закони всяко действие има своето противодействие – със същата сила и същата посока, само не знаем силата и скоростта – т.е. не знаем кога ще ни поиска Бог да отвърнем за стореното добро и кога ще трябва да размислим за стореното зло. "И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не го прави" (Иак.4:17).

Знаем, че често силите ни не достигат,за да помогнем на ближния. Знаем, че поне можем да се молим за него, ако за друго сме слаби.
И сега – преди битката – за да си спестя поне част от изненадите в поредната война, и аз като всеки грешен човек ровя в паметта си за грехове. Неизповядани, неспомнени, потънали в забрава и покрити с бездушие; опростени може би от незнание или забравени в покайния час.

А молим ли се винаги за нашите изповедници, за тези, които с дадената им от Бога благодат ни утешават и ни карат да вървим напред? Нашите изповедници! Молим ли се винаги за тях? Защото, знаейки, че духовникът е само свидетел пред Бога, ние му изповядваме разкаянието си. Дух Свети е там, когато сме разпънали на кръст себе си, мъчейки се да се отърсим от страстите, от товара на греховете. Той – изповедникът, е и човек от плът и кръв. Той се бори за нас, напътства ни, утешава ни, помага ни често и в ежедневието като любящ баща. Колко пъти сме ги товарели излишно с проблеми, които сме могли и сами да решим? Но сме тичали при изповедниците да ни утешат отчески.

Олицетворявайки ги често с Ангел Божий, сме искали от тях невъзможното – да получим утешение и изцерение веднага, да стане чудо тутакси. Колко пъти сме плакали и сме били утешавани с много отеческа любов; колко пъти сме се срамували и сме били умити от срама с Неговата милост и прошка, която изповедникът ни е препредавал? А често и той има теготи, нужди и немощи, както с много искреност и затрогваща простота ни е описал св. апостол Павел. Честно казано, от 23-24 години, откакто съм свързана с църквата, почти не чух някой да се е оплакал от изповедника си. Не съм чула да възроптае, да се гневи. Всеки изказва само и само своята обич и признателност, с която изповедникът го е напътствал, ободрявал, спасявал. Колко ли пъти?

Преди началото на този пост ме връхлетя това омерзение към мен – че не съм се молила винаги и достатъчно и за изповедниците си. За тези, които са ми помагали в критична минута и са ме вдигали на крака. Където и да са сега  в мобилния и глобален свят, сещам ли се винаги да им благодаря и моля Бог да ги подкрепя винаги и да укрепи десницата им, да им дарува здраве,дълголетие и спасение? На тях и семействата им? Не, не се сещам винаги. Връхлита ме и гузността, че не винаги се сещам да запаля свещица и да се помоля за починалите си изповедници, които бършеха сълзите ми и  със силата на Божията благодат и милост ме назидаваха и мъмреха бащински за моето непокорство и слабост пред греха и които забравях да спомена в молитвите си… дори и на Задушница.

Не бива вече да го допускам. Иде Задушница… Нека си спомним  и за починалите си изповедници и дадем имената им в църквата за упокой. Въпреки, че тя ги упоменава в молитвите си. Но да го сторим с виновността, с която сме заставали пред тях, когато са били между живите: "Отче,съгреших отново. Помилуй ме, защото те забравих – теб, който превързваше раните ми и плачеше с мен и от радост, когато побеждавах, и от скръб, когато губех. Сигурно моята молитва и тази свещица са излишни. Ти си може би някъде близо до Бога и мисията ти навярно пак е да се молиш за нас – грешното ти паство и да ни спасяваш с молитвите си. Просто свидетелствай пред Него, че тази свещичка и тази молитва са израз на почитта ми към теб, че не съм те забравила теб, всеотдайния. И дано някога пак те зърна за миг поне – с твоята блага и кротка усмивка. И с надеждата, че в деня на Страшния съд ти пак ще се застъпиш за мен!"

В атеистичното време, в което нашато поколение израсна, може би голяма част от нашите баби, дядовци и сродници са преживели горчилки, които сега ги поставят в числото на оправданите. Но които ни спомнят колко грехове лежат на съвестта ни, още неспомнени, неосъзнати. Те –  закърмените в Православието и изповядвали го с достойнство и вяра в спасението си, трябваше на старини да преживеят униженията освен от чуждите и от властта, така и от своите си. От синове ,дъщери и внуци. Особено от внуците, които дори имаха пионерско поръчение да изкореняват религиозните заблуди на близките си. И аз може би съм го правела. Може би жестоко. Само фрагментарно си спомням, но ми е гузно и тягостно, много тягостно. Сега разбирам сълзите на баба и дядо, които кротко ми казваха: "Недей така, чедо! Бог всичко вижда и един ден ще въздаде за всичко и ние не ще можем да ти помогнем!" Сега едва съзнавам какво им е било, изпитвайки горчивината на онова: "И врагове на човека са неговите домашни" (Мат.10:36).

Сигурно много хора от моето поколение имат да изповядат и този грях, макар и не по тяхна вина и забулен в полузабрава. Баба, която поне до десетата ми годишнина героично се бореше да ни изповадват и причастяват, бе неука. Но всеотдайна и трудолюбива, богобоязлива и жертвоготовна като повечето баби от това време. Спомням си смътно, че много често я питах, възпитавана съвсем иначе, следното: "Но защо отвръщаш с добро на хора, които ти правят зло и се подиграват с теб? Защо правиш добро на случайни?" И само едно  съм запомнила, защото беше твърде различно от това, което ни обкръжаваше: "Защото не знам какво ще пъкне през митарствата! Много ме е страх от митарствата. Човек винаги трябва да прави добро. То ще го защити при митарствата от злото, което е правил и което е в него до последно!"

Митарствата, значи. Смеех се аз тогава на всичко това като на бабини деветини. Нищо не можеше да ми обясни неуката ми, но добра баба. А и нямаше кой друг да ми обясни. Всъщност лъжа, може би. Защото не е представлявало интерес за мен, затова не потърсих никъде обяснение.

Сега е трудно да си представя дори, че го е имало знанието как да живеем, в какво да вярваме и в какво да се съмняваме. Но сме се разминали… Бог е любов и на този, който Го търсят дава шанс да осмисли миналото си. Да направи добро, много добро – заради пропуснатите възможности и заради злото, което е причинил волно или неволно. Знае ли човек, в края на краищата, какво ще пъкне при митарствата?