За пречистването на националната памет и съвест

Окаяното състояние на забрава (приспиване) на националната памет и съвест за масовите престъпления срещу човечеството, извършени от режима, дошъл на власт в България след преврат и окупация, в периода 1944-64, а и сетне, повдига спешни проблеми, изискващи трайно решение.

Нуждаем се от създаване на институт за националната памет и от нова доктрина за справяне с травмите, нанесени от комунистическата власт върху колективната съвест.

Един от пътищата е модифицирането на фигурите на героите, предателите и престъпниците. Редно е да се преустанови срамната практика доказани престъпници да бъдат медийно представяни за "народни герои" чрез изопачени тълкувания и подмяна на действителната ценностна скала.

Разполагаме с достатъчно научно-исторична литература, анкети, факти, мемоари на инквизирани и свидетелства на потърпевши, минали през сталинистките концлагери в България (виж бележките). Картината е вече ясна и геноцидните злодеяния, за които съгласно международното право "няма давност", не могат повече да бъдат премълчавани и укривани. Редно е главният прокурор да възбуди нов съдебен процес срещу извършителите, този път не за обикновени криминални деяния, ползващи се с давност, а за геноцид и престъпления срещу човешкия род, за които няма давност.

Социалната и лична справедливост не са предизборен лозунг, който бива захвърлен след гласуване. Те спадат към категоричния императив и към сферата на "Дължимото" (ако се позовем на Кант), което винаги трябва да присъства в самосъзнанието на индивида и общността като регулатив за поведение, макар никога да не бива постигано изцяло в действителност.

Всеки консерватизъм радее за удържане на традициите от миналото обединение около: Морал, Бог, Отечество, Семейство, Памет, Съвест. Социалната справедливост функционира и чрез борба срещу несправедливата забрава. Модерният консерватизъм не е аристократично затворен към справедливостта.

Не може големи европейски нации, в които са били извършени масови престъпления срещу човечеството (напр. Холокостът в Германия) да работят за постоянно пречистване на националната си памет и съвест, продължавайки да издирват и наказват извършителите на престъпления "без давност" – пресен е случаят с Джон (Иван) Деменюк, – да удържат принципите на справедливостта в своите медии, учебници, мемоари, музеи, библиотеки, изкуства, литература, възпитание, образование, история… а в България да не се прави нищо за това.

Не може Русия да е провела пречистване на националната си съвест и памет и да продължава да работи върху това, макар относно сталинистките престъпления най-голямата заслуга да има Солженицин с "Архипелагът Гулат", който успя (доколко дълбоко е друг въпрос), да прочисти съвестта и паметта на целия си народ пред света, а в България екскомунистите да пречат. Може, защото е факт, но не бива (не е редно и не е длъжно) да се търпи без граждански отпор.

Не може и да не се взима предвид важната разлика между индивидуалната и колективната памет и между личната и груповата, публичната, респективно националната съвест. Защото ако при индивидуалната памет и съвест доминира интимността на носителя, а посоката е от него накъм другите и публичното съвместно битие: всеки индивид може волно или неволно да си спомня и/или забравя, да се чувства виновен или не за нещо, което зависи от неговото възпитание, образование, интелект, структура на самосъзнанието, то при колективната и национална памет и съвест функционирането е екстра-индивидуално. Тук посоката е обратна: накъм индивидите, посредством публичните институции и медии, които "изработват" съответното трайно или нетрайно помнене, респ. забравяне на истини, злодеяния и вини и "промиват" паметта и съвестта откъм чувството за вина или ги събуждат и натоварват благородно с такава.

Доблестната национална памет пребивава винаги будна за всичко лошо и добро, справедливо или не в световната и родна история. Благородната публична съвест постоянно произвежда чувство за вина спрямо неудържаното Дължимо, онова, което е трябвало да бъде, а не е станало и спрямо категорично императивно изискваното накъм идното като Можене-да-бъде, ако употребим този термин на Хайдегер, макар той да е критично настроен към идеалите на Кант и разбиранията му за "святост" на нравствения закон и съвест. Защото, ако приемем тази святост, то престъпленията срещу националната памет и съвест стават светотатствени греходеяния.

В България (докога ще?) липсва гражданско общество. Поради туй недостигат механизми за граждански контрол над злоупотребите на държавно или частно (респ. престъпно) овладяните институции и медии, изкривяващи тълкуванията и налагащи забравяния в паметта и забулвания на "парещи" гражданската ни и лична съвест теми. Когато определени партии сами или в съюз с други (компрадорни) партии идват на власт, те получават, поради липсата на гражданско общество, което да контролира държавата, неограничен достъп и реални възможности да сложат ръка върху всички медиатори, влияещи за производството на национална съвест и памет. Пренаписват се учебници, пренареждат се музеи, запазват се тоталитарни паметници, поддържат се стари (вече ретроградни!) комунистически ритуали, мемориали, идеали, празници, символи, бойни песни, знамена. Всичко това продължава да трови и травмира националната памет и съвест и да пречи на тяхното пречистване и облагородяване.

Редно е да се създадат нови антитоталитарни и антикомунистически мемориали, произведения на изкуството, пиеси, музика, филми, учебници, галерии, курсове, празници, песни, символи, музеи. Да се реконструират някои от най-ужасните червени концлагери, където са били избивани без съд и присъда хиляди невинни, да се разкопаят масовите анонимни гробове на избити от комунистите мирни граждани (напр. този при Добринище), да се ексхумират кости и идентифицират мъртви, което би доказало практики на геноцид и престъпления срещу човечеството в България 1944-1964. Тогава са работели 86 концлагера, през тях са минали около 600 – 700 хиляди души, още толкова са били насилствено изселени и интернирани, убитите са около 70 – 100 хиляди, една истинска "децимация"! Нека се направи музеен "мизансцен" с експонати от българския Холокост, българския Гулаг, българската Катинска гора – да се подредят като в някакъв "хорор сценарий": разбити черепи, тояги (сопи) до тях, разкъсани дрипави дрехи, налъми, оскъдни чинии, дървени жалки нарове, "огледалцето" на Газдов, тебеширеният кръг, в който са били вкарвани неизпълнилите нормата си и убивани с тояги, снимки и лични вещи на убити, коловете, за които са били връзвани наказаните. Да се организират до тези "места на националната памет и съвест" поучителни екскурзии с гидове, както се прави в Германия, за да се държи постоянно живо и будно чувството за вина в публичната съвест, да се помни и да не се забравя никога позора на комунистическата тоталитарна власт.

Християнската църква също трябва да се включи в тази благородна постоянна работа на гражданското общество за пречистване на паметта и съвестта. Да не се забравя, че в хода на гореупоменатите масови престъпления без давност, са убити и стотици (изглежда дори над 1000!) свещеници и монаси. Митрополит Борис е убит в църквата в Петрич на 11.08.1948, в самия Божи храм! (Според други сведения пред прага на църквата). В самата дата на преврата 09.09.1944 са убити свещениците Иван А. Иванов в Ловеч и Евстатий Витошки, заедно със сина му в Бояна, както и архимандрит Паладий, протосингел на Видинската митрополия, а безследно изчезват архимандрит Ириней, протосингел на Софийската митрополия и архимандрит Наум, учител в Софийската духовна семинария. Жертви на комунистическия терор са 544 български свещеници, 6 игумени и 147 монаси и монахини. Не трябва ли техните имена да се упоменават постоянно в помени, молитви, панахиди, църковни празници? Има ли покаяли се за това?

Б Е Л Е Ж К И

1.Куртоа, Ст; Верт, Н. (…) Черната книга на комунизма, Изд. Прозорец;

2.Минков, Ив. Слънчев бряг, Лагерът на смъртта, Изд. БЗНС, С., 1990;

3.Бочев, Ст. Белене, Сказание за концлагерна България, Изд. Наука и изкуство, 1990;

4.Вълчев, Йордан, Куциян, Изд. Карина М, 1994;

5.Свинтила, Вл., Кладенецът на мълчанието, Изд. Изток-Запад, 2009;

6.Червените общежития, НАНСИ (Независима агенция за нестандартна информация), бр. 1, година първа, 1990.