Колебания в търсене на непоколебимото


Христос е Живата Истина: „Аз съм… истината и животът” (вж. Иоан 14:6). Живот безначален, от никого и от нищо неограничен, необусловен, съвечен на Отца, от Отца неразлъчен и неотделим. Христовата Любов и Светлина ме докоснаха още в зората на моя живот. Но дори и този дар на благодатта не ме запази от подхлъзване в бездната на небитийния мрак. В разцвета на съзряващата си младост извърших огромен грях – в безумен порив на невежа гордост „изоставих” Христос заради друг, въображаем свръхличностен Абсолют.

Превъзмогнал добрия навик да се моля на Бога от моето детство, аз се устремих към абсолютното Битие по пътя на медитацията. Отърсвах се, както си мислех, от всичко относително, свързано с каквато и да било форма – видима или невидима, сетивна или мисловна. Упорито навлизах в мрака на незнанието, за да достигна чрез отхвърлянето на всичко преходно до Онова, Което или Който е отвъд границите на всичко изменчиво и неустойчиво. Случваше се да почувствам някакъв „покой” и да се наслаждавам на това състояние, но не сетивно или плътски; а при още по-силните ми пориви към неназовимото, трансцендентно на всичко Битие-Небитие виждах ума си като светлина. Нищо друго не търсех на тази земя, освен Вечното. В същото време напрегнато се опитвах да изразя в картините си красотата, характерна за почти всяко природно явление. Някой би могъл да си помисли, че онзи период от живота ми е бил изпълнен с вдъхновение; аз обаче съвем не си спомням за него с любов, след като проумях, че своеобразният „покой”, на който съм се отдавал, всъщност е бил метафизическо самоубийство.
Никога нямаше да изляза от това състояние на заблуда със собствени сили, но Господ ме пожали и ме застигна – в последния миг може би. Той извърши това чудо на милосърдието като посети сърцето ми, което дълго време се опитвах да пренебрегвам. Не бих могъл да разкажа последователно за духовните събития от онова време. Някак изведнъж за мене стана очевидно ясно, че изкуственото ми потапяне в абстрактната умна сфера няма да ме доведе до достоверно познание за Първоначалото на всички начала. Акетическото ми отърсване от всичко относително не ми даваше реално единение с Онзи, Когото търсех. Моите мистични преживявания имаха отрицателен характер. Пред мене се изправяше не „чистото битие”, а смъртта на цялото ми същество, включително и на личностното начало. 
Заповедта: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце… и ближния си като себе си” (вж. Лук. 10:27) неочаквано се разкри на ума ми в своя евангелски контекст – битийното сливане с Бога се осъществява чрез любовта. И така, да „обичаш” – онова, което преди ме отклони от Евангелието и тогава, в оня странен час на московската улица, ми се стори недостоен психологизъм – сега проникна в сърцето и ума ми като светлината на истинното познание: битийното единение се извършва в акта на любовта. Евангелското понятие за любовта несравнимо надхвърля нашето душевно или плътско разбиране. Богът на моето детство се завърна при мене в светлината на познанието.
Християнският живот се гради от съединяването на две воли: Божията – вечно единна, и човешката – подложена на колебания. Бог се открива на човека по най-различни начини. Той не насилва волята на човека. Ако приемем с любов Неговото приближаване до нас, Той често ще посещава душата ни със Своята кротост и смирение. Случва се, както свидетелства историята на християнската вяра, Бог да се яви на човека в силна Светлина. Душата, видяла Христос в Светлината на любовта Му, бива привлечена от Него; тя не може, а и не иска, да се съпротивлява на това привличане. Но Той е Огън, Който ни изгаря. Всяко приближаване към Него е свързано с болезнено напрежение. За нашата паднала природа е присъщо да избягва болката, затова и се колебаем в решението си да Го последваме. Но и да пребиваваме извън Неговата Светлина вече е непоносимо за нас. И така, духът ми бе изправен пред две възможности: или като се смиря престорено, да се слея със заобикалящата ни действителност и да осъдя себе си на разтление, или да приема страшния призив на Христос. Когато избрах второто решение, аз се възродих за живот в Живия Бог.
Господ знае с какъв страх са написани много от страниците на тази моя изповед. В края на живота си дръзвам да кажа, че следните думи на тридесет и третия псалм неведнъж се оправдаха и за мен: „Ето, сиромахът викна, – и Господ чу”… „Бойте се от Господа… защото няма оскъдност у ония, които Му се боят” (Пс. 33:7, 10). Съвсем не е радостно да виждаш, че си „сиромах”, да съзнаваш слепотата си. Страшно до болка е да чуеш смъртна присъда за себе си заради това, което си представяш. Но в очите на моя Създател аз съм блажен, именно защото съзнавам своята нищета (вж. Мат. 5:3). Това духовно прозрение е свързано с открилото ни се „небесно царство”. Аз трябва да видя Христос „както си е”, за да сравня себе си с Него и чрез това сравнение да почувствам своето „без-образие”. Аз не мога да позная себе си, ако пред мене не е Неговият свет Образ. Отвращението ми към себе си беше и продължава да бъде силно. Но от този ужас се породи молитва на особено отчаяние, която ме потапяше в море от сълзи. По онова време не виждах никакви пътища за изцеление; струваше ми се, че е невъзможно моята уродливост да се преобрази в подобие на Неговата красота.
Тази безумна молитва, разтърсваща цялото ми същество, привлече състраданието на Всевишния Бог и Неговата Светлина възсия в мрака на моето битие. В дълбоко мълчание ми бе дадено да съзерцавам Божията благост, Божията премъдрост, Божията святост.
Чрез ада на моята безнадеждност дойде небесното избавление. В мене се разкриваха нови сили, ново зрение, нов слух. Неописуемо благолепие ставаше достъпно за възприятието ми. Това обаче все още не беше нещо „мое”. Колебанията в собственото ми битие не бяха свършили: аз отново отпадах от надмирното сияние и се завръщах в своята нищета. И все пак с достоверност познах, че Светото Царство на Христос е вечна реалност. Тази реалност трябва да придобием чрез продължителен молитвен подвиг: „царството небесно бива насилвано” (Мат. 11:12).
Трябва да благославяме Бога, когато Той ни открива, от една страна, истинската ни гибел, не само временната, а и вечната, и, от друга – неизповедимата Светлина на Божеството. Писанието говори за „вечна мъка”. В какво се състои тя? Все още нямаме достоверно знание за всичките форми на мъчение, които са възможни след като напуснем този свят. Но отново същото Писание казва: „Ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 8:12). Струва ми се, че „вечните мъки” не се състоят в това, че в ада някакви мрачни и гнусни същества ще ни пържат в тигани, а в това, че ще се окажем недостойни да влезем в Светото Царство на Божията Любов. 
„Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17) – това е началото на проповедта на Иисус Христос. Чрез покаянието в нас се възражда силата на живота, обновява се изгубеното при падението на Адам достойнство на Човека. В покайния плач се възстановява разрушената от греха способност да възприемаме изхождащата от Бога – Светата Троица – нетварна Светлина. Но какво ми показа моят собствен опит? Това че десетилетните ридания над мъртвеца вътре в мене не направиха непоклатим живота ми в Бога. Грехът продължава да ме побеждава в една или друга форма и всяко подхлъзване към него поражда дълбока скръб в душата. Освен това ние, т.е. аз, много често не съм сигурен дали съм праведен в действията си или съм далече от истински светия живот. Така се чувствам особено при конфликтите с другите. Съзнанието за собствената ни недостатъчност постоянно ни преследва и ние се обръщаме към Господа: Прости мене, твоя недостоен раб (вж. Лук. 17:10). Като монах аз, естествено, съм научен да осъждам себе си за всичко, „да държа ума си в ада”. Това дело изисква огромно търпение, но само така успяваме да намалим мъчителните за ума и сърцето колебания. Съвършената непоколебимост ще бъде последният ни дар за вечността от Бога, нашия Спасител.
Единствено Христос ни дава да разбираме земните и небесните неща. Той е казал: „Дерзайте, Аз победих света*” (Иоан 16:33). Победил го е не като Бог, като Творец на всичко съществуващо, а като човек. И към това Той призовава и нас. Победителят на космоса – „Човекът Христос Иисус” (1 Тим. 2:5) – е станал свръх-космичен. Към тази победа води животът според евангелските заповеди. Ние, хората, също можем да победим света и да станем свръх-космични, т.е. богове, но само в Христос и единствено чрез Неговата сила. В цялото Битие няма друг, който може да ни разкрие тайните на безкрайното Битие, освен Господ Иисус Христос. Няма друг, който може да обхване в един вечен Акт и Небето, и Земята, и преизподнята, освен Единородния Син, събезначален на Отца. Ако Го следваме с решимост да пребъдваме в духа на Неговото учение, ще ни бъдат дадени мигове, когато, озарени от Светлината, в молитвата си и ние ще обгръщаме Земята, преизподнята и дори Небето, ще целуваме Вечността. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8).
След като се насладим на въжделената небесна Светлина изпадаме в страшно състояние: Светият Дух ни напуска и оставя дома ни пуст. Струваше ни се, че вече сме достигнали Търсения, че съзерцаваме скритите от векове Тайни в недрата на Божеството… а изведнъж отново сме като голи просяци. Блаженстваме, когато от мрака на незнанието и смъртта се пренасяме в чудната Светлина; но когато отпаднем от Светлината в своя предишен мрак, изпитваме още по-голямо страдание от този мрак. Ще измине много време преди да започнем да разбираме пътищата на нашия Бог. В безпределната Си любов към нас, Той жадува да ни направи причастни на Своята божествената Пълнота, но не бива да мечтаем за постигането на тази Пълнота в пределите на земята. Тук ние винаги оставаме като разкъсани – стремим се с всички сили към Вечността, но се убеждаваме, че сегашното ни тяло е неспособно да приеме и да носи постоянно тази пълнота. За известно време Светлината показва на духа ни безкрайността, но след това неизбежно си отива. Наистина, някъде дълбоко в ипостасното ни битие се запечатва смътно, „като през огледало”, онова, което ни се е явило за миг, но е вечно по същност. Когато Господ възкръснал, Неговото възкръснало тяло придобило духовни свойства. Затова докато сме облечени в тяло, непреобразено от възкресението, ние не можем да избегнем болезнените колебания в следването ни на Христос.
За човек на моята възраст е по-нормално да се готви, а не да пише за смъртта. И кой съм аз, та да разказвам как е протичал животът ми в плана на духа? В миналото никога не са ми идвали подобни мисли. Нещо повече, изобщо нямах желание да разкривам вътрешните си процеси. Смятах, че те са последица от моето падение, чиято адска същност ми се разкри по-късно. Възникналите вътре в мене конфликти могат да се сторят на мнозина близки до лудостта, но някак си знаех интуитивно, че случаят ми е извън компетентността на научната психиатрия. Обръщането към професионални лекари наистина щеше да бъде непростимо принизяване.
Дните в общия ход на моя живот преминаваха без много контакти. Това не ме навеждаше на никакви определени изводи. Не се боя обаче, че ще сгреша твърде, предполагайки, че в наше време милиони хора от най-различни социални слоеве и националности живеят в омагьосания кръг на трагични противоречия, в една или друга степен сходни с моите. Да се запознаят с конкретен случай като моя, за някои от тях може да се окаже дори полезно.
В живота на всеки християнин духовното израстване получава особен ритъм или порядък, характерни само за дадения човек. Но в основата на всичко е един и същ Дух (вж. 1 Кор. 12:4-11) и следователно една и съща крайна цел, изразена в Христовите заповеди, най-последната от които е: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Ето защо онова, което се случва по пътя на един човек, може да съвпадне с опита на много други хора със същата вяра, подвизавали се обаче в различни епохи, при различни вътрешни или външни условия. Заповедта за съвършенството е дадена за всички векове и за всички хора, независимо от мястото, културата, националността или каквото и да било друго условно и относително положение. С други думи: Божиите заповеди са абсолютни по своята същност.
Духовният живот на християнина има изключително динамичен характер. Той никога не е статичен и по своите прояви е неизчерпаем. Това, от една страна, е негово богатство, а, от друга – показва, че все още не сме достигнали съвършенството. В живота на Самото Божество, на Светата Троица, динамичният и статичният момент се сливат в непостижимо единство. В това „единство” се съдържа истинската непоклатимост, обещана на всички, които са принесли истинско покаяние.
Битието на нашия свят наближава момента, в който всички „ще се изменим в един миг”; когато „пламналите небеса ще се разрушат и разгорелите се стихии ще се стопят”, „колебливото ще се превърне в неколебливо” (вж. 1 Кор. 15:51; 2 Петр. 3:12; Евр. 12:27). Тогава на човека ще бъде дадено да пребивава в божествената непоклатимост, която винаги е безкрайно динамична. И това е истинският „вечен покой”.
Превод: Мила Игнатова, Ивайло Данов
Из книгата „Ще видим Бога както Си е“, ИК Омофор
Бележки
* На гръцки – „космос“, б. а.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...