Да отгледаш будителите на нацията

СВЕТИЛНИЦИТЕ НА ЕЛЕНСКАТА „ДАСКАЛОЛИВНИЦА“

Истинско чудо се случва във време, когато по нормалните човешки закони раята в Османската империя вече би трябвало да е забравила езика и корените си след близо пет века опити за асимилация, когато границите са изгубили неясните си очертания и властта не е правела никаква разлика между българските, сръбските, черногорските имена. Точно обратното обаче се е случило – живецът в сърцето на народа ни, оплоден от Божия Дух и под Негова протекция, разлистил короната си в съзвучие с всеобщото съживление, тъй щото сред безбройните примери за мащабно мислене и устрем за свобода у един поробен народ, в едно малко планинско селце в средата на XIX в. – Елена, вече имало построени три китни християнски църкви, изографисани от български майстори зографи, и училище, от което тръгнали „излети“ повече от 500 български даскали, получили образование по най-модерните европейски методики, обгрижвани от изключително ерудирани и образовани български просветители. В това „славяноболгарско добропорядъчно училище“ (според Неофит Бозвели) запалили светилниците си Петко Славейков, Никола Козлев, Драган Цанков, доктор Иван Касабов, Тодор Шишков, Никола и Георги Живкови, Иван Кършовски, Стоян Робовски, Сава Катрафилов, Стефан Бобчев, за кратко и Добри Войников, Добри Чинтулов и други възрожденски дейци, които впоследствие отнесли духовната светлина до безпросветните българи в над 120 села и градове на огромната Османска империя и станали стожерите на Нова България.

Защо точно в Елена било възможно да се случи това магнетично притегляне на будната българска просветителска младеж от всички краища на Балканския полуостров, заселен с българи, за което Петко Славейков, автор на звучното определение за училището като „даскалоливница“, е писал възторжени стихове: „…Елена сега намирам и тичам, не ся спирам“… Дали защото в Елена нямало концентрирана турска власт, както в Търново или Свищов, примерно, та за българите там било по-възможно да запазят идентичността си през вековете, или защото еленските дервентджии, които пазели планинските проходи от разбойници, се ползвали със специални данъчни облекчения и това довело до икономическо благоденствие на целия район? Със сигурност това са едни от причините, но от дистанцията на времето можем да видим как Божият промисъл е прокарвал златната си нишка през историята, подготвяйки експлозията на просветителството в Елена. И най-важното – имало го е онова, което присъства в същината на всички съживления – готовите човешки сърца да приемат и носят кръста си в покорство, всеотдайно и докрай. Защо било нужно да строят втора църква в малкото селце? Защото първата вече не можела да побере богомолците и по същата причина малко по-късно даже станало необходимо да построят и трета.

Отрано била заселена Еленската котловина, в която хората намерили добро място за живеене. Тук наблизо минавал прастар път, по който се движели войниците на Филип и Александър Македонски, а по-късно римляните построили важния път от Никополис ад Иструм за Константинопол. И през Средновековието тук преминавали важни пътища, свързващи Дунавската равнина и Тракийската низина, а покрай реките Бързица, Веселина и Брезовица били строени крепости и манастири във всички епохи. Когато България била покорена от османския ятаган, много българи потърсили спасение в Еленския Балкан, който приютявал бежанци и през следващите векове, по времето на Владислав III Ягело и Янош Хуняди (XV в.) и след жестокия финален акорд на Чипровското въстание (XVII в.).

Хората от Елена се научили да пазят собствения си живот и селищата около проходите от кърджалии и разбойници, които върлували из цялата Османска империя, поради което османската власт им възложила тази задача съвсем отговорно – да охраняват минаващите през тях търговски пътници и кервани, в замяна на което били освободени от всички извънредни данъци.

През втората половина на XVIII в. настъпили промени в управлението на Османската империя. Централната власт отслабнала и не била в състояние да се противопостави на непокорните паши и бейове, а много аяни получавали неограничена власт в своя район и за да я запазят, а и за да воюват с другите аяни за надмощие, било необходимо да поддържат значителна войска за своя сметка. Затова непрекъснато увеличавали данъците, но понеже и те не стигали за издръжка на войската, единственият начин за издръжката им бил грабежът. Между аяните и кърджалийските банди имало тясна връзка, понеже повечето кърджалийски главатари били бивши или бъдещи аяни. Тетевен, Трявна, Габрово и други селища, включително и Елена, претърпявали многократно кърджалийски нападения. Много тежко било нападението на Гергьовден в Елена през 1800 г.

Еленските дервентджии умеели да воюват за правата си и да прекратят произволите на турските бирници, които събирали данъците джизие, отказвайки да изпълняват задълженията си като пазители на проходите, поради което зачестили грабежите и убийствата в целия район. Наложило се самият султан да издаде заповед, която да забрани турските произволи, за да се върне нормалният ход на живота по тези места. Въпреки това, селищата не били застраховани от кърджалийски нападения и поради тях, много еленски момчета поели по хайдушките пътеки с дружините на Кара Добри, Елена Войвода, Младен Войвода.

Може да се каже, че Елена е била едно от най-будните български кътчета на поробената ни родина и по отношение на книжовната традиция. От Елена е родом йеромонах Йосиф Брадати, един от видните книжовници-дамаскинари през XVIII в., който живял дълго време в Рилския манастир. Като таксидиот обикалял цялата империя и разнасял написаните от него сборници със слова, които били преписвани от монасите и свещениците в манастирите. Тези сборници съдържали преводни и авторски слова, които Йосиф побългарявал и пригаждал за нуждите на необразования български читател. Те намерили широко разпространение и очаровали читателите си, понеже притежавали простонароден език и имали достъпно съдържание. Не на последно място, почитта към личността на Йосиф Брадати, който видимо е имал доста голям авторитет сред българите, е една от причините да бъдат Словата толкова разпространени навсякъде из империята. Не случайно Боян Пенев нарича Йосиф Брадати „първата по-крупна личност, която срещаме на прага на нашата нова книжнина“.

„Подобает попу да е като един изучен градинар – да плевит трава и да сади цветие миризливо и хубаво. Кога влези чоловек в такваз градина, да му е драго да гледа, како ест украшена градина сас различно миризливо цветие. Така и поп да украсит церков сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи и да мисли, где има риба да лови, ами да му е на ум, како да улови някого на спасение. Това слово да се прочитает, кога има велики празник…”

В една от творбите Йосиф Брадати обяснява причината за робството на българския народ:

„Догде имахме благочестиво царство, грък не покори се българскому цару, българин не покори се гръческому цару. Егда видя Бог нихно непокорство, отет них царство и въсака власт и предаде ю агареном. Рече Господ: дадох вам царство и господство и не возхотесте един другому да се покорит. И аз и да предам вас в руце нечестивому агаренину и сас сила да се покорите нечестивому и да нарицает вас неверни и беззаконници. Тако сотвори вам непокорство ваше да станете подручници и под послушание и покорние нечестивому…”

Из „Словата“ на Йосиф Брадати

В ония години църковните и просветителските образователни дела били изключително свързани помежду си. Още през XVI – XVII век било открито едно от първите училища на територията на днешна България в Черепишкия манастир, за нуждите на което през 1701 г. бил отпечатан „Черепишки буквар“ в Москва. А Елена била тясно свързана с Атонската Света гора през XVII в., особено с Хилендарския манастир, и в нея монасите построили метох, в който учители били светогорски монаси-таксидиоти, избирани измежду най-ерудираните и достигнали духовна зрелост свещенослужители. Те пътували по целия Балкански полуостров да събират доброволни пожертвувания за манастирите, но същевременно изпълнявали просветна и мисионерска роля, разпространявали свободолюбиви идеи и книжнина, извършвали преводи на богослужебни книги.

В Елена килийното училище било открито около 1690–1710 година, в което била поддържана ревността на българите към образованието на децата им. Дори бедните вдовици и сиромах­кини казвали: „Кърпата си от главата ще продам, само да ми се изучи детето“. За един век килийните училища в Елена станали три, поддържани финансово от бащите на еленските деца, а еленската община събирала парите и ги разпределяла между учителите.

В средата на XVIII в. поп Кръстю (бащата на Стоян Граматик) открил килийно училище във Влашко село (дн. Царевец) и поставил началото на поколения наред просветители в този край – възрожденецът Кръстю Пишурката произлиза от неговия род. Пак тогава било създадено килийното училище в с. Горна Бешовица, малко по-късно и в близките села започнали да функционират такива. Само в село Добърско имало 30-40 ученици, които идвали рано и започвали занятия след молитвата „Отче наш“. Стоян Граматик основал по-късно и килийното училище в с. Пчелище, което станало основа за построяване на специална училищна сграда.

В Елена най-известните учители били Стоян Граматик и Дойно Граматик – и двамата преписвачи на Паисиевата история. Те учели децата в собствените си домове, а през 1817 г. еленските първенци учредили фонд за построяване на училище – то започнало да функционира след три години. Килийното училище на Дойно Граматик било оставено в наследство и свято завещание на сина му Андрей Робовски, който се завърнал от Свищов и от 1819 г. поел неговото управление като го извел до небивал разцвет. Неговите съселяни го наричали гальовно „даскал Дечо“, който направил редица нововъведения в училището на баща си – въвел модерния взаимоучителен метод, възприет в Свищов от Христаки Павлович, и осъществил първото деление на класовете. Според Юрдан Ненов от околните села и от цялата Османска империя идвали в Елена българчета, които наброявали повече от 500.

През 1834 г. Андрей Попдойнов Робовски извършил отново обновление на училището, което се състояло в идеята то да реализира разнообразна програма, свързана с нуждата от по-високо образование на еснафите и търговците. В реформите се включил Иван Момчилов, родом от Елена и ученик на даскал Дечо, продължил образованието си на остров Андрос при прочутият гръцки философ и педагог Теофил Каирис, а по-късно при баварски професори в Атинската гимназия и в Херсонската семинария. Той владеел шест езика (черковнославянски, гръцки, латински, немски, турски и руски) и бил един от първите слависти, кореспондирал с чешкия учен Хатала. Въпреки че напуснал преждевременно Одеската семинария поради заболяване, с цялата си ерудиция той се захванал да преустрои училището по руски образец и през 1843 г. положил основите на модерното Еленско класно училище.

Реформаторските начинания на Иван Момчилов се състояли най-първо в обединението на училищата в едно и в разделянето на учениците по възраст в две групи – взаимното училище посещавали по-малките и по-слабо подготвените ученици, чиито учители били Юрдан Ненов и по-късно Иван Попстефанов, а самият той бил учител във второто подготвително училище на по-възрастните ученици.
Учебната програма включвала „свещеная история, свещений катехизис, догматическо богословие, църковно-славянски език с граматиката му, география политическа, математическа и физическа, аритметика, част от алгебра и геометрия, логика, психология, физика, всеобща история, руски език, начало на просто-гръцки език“, като в края на обучението били издавани свидетелства. Много от учебните помагала били разработени от него самия – например неговите „28 съвета за пазене на здравето“. Стремежът му бил да приближи колкото се може повече училището до реалния живот, затова включил и уроци по гимнастика и маршировка, което му довело доста неприятности с турската власт – Момчилов трябвало да обяснява, че не води военно обучение (талим) в тези часове и не подготвя „комити“…

За пръв път в българско училище зазвънял училищен звънец, който казвал на учениците, че е време за час. Дежурните ученици за пръв път били разделени на главен и „дверник“, а в училище започнала да функционира библиотека. Определен бил и ден, в който училището да чества свой празник, а девизът бил: „Обичай отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от своето“. Има сведения, че през 1844 г. Иван Момчилов публично изнесъл реч за славянските равноапостоли Кирил и Методий пред учениците и написал за тях похвална песен (тропар). През същата година той инициирал построяването на нова училищна сграда, която и днес съществува.

Пословични останали за поколенията думите на Иван Момчилов: „Когато на възпитателя липсват знания и система, той ги търси в пръчката“, изречени заедно с решението му да премахне боя като възпитателно средство. При все това, той въвел в училището желязна дисциплина.

След 1848 г. Еленското класно училище отбелязало още по-висок етап на развитие, поемайки курс към изучаване предимно на хуманитарните науки (училището в Копривщица по същото време било ориентирано по-скоро в природо-математически профил). Тогава в него се завърнал друг един еленчанин – Никола Михайловски (брат на Иларион Макариополски и баща на Стоян Михайловски) с диплома на „доктор по философия“ от Историко-филологическия факултет на Московския университет, един от най-образованите българи по това време. Идеята на Михайловски била твърде дръзка за средата на XIX век във все още поробената ни родина и се състояла в откриването на висше училище в Елена, където да учат ученици на възраст над 20 години и да се подготвят за учители, от които имало тогава огромна нужда. По това време дошъл тук да учи Петко Славейков заедно с още 11 българчета от Търново и тогава била написана и известната на еленските ученици песен, за която стана дума по-горе и която започвала така:

„Оставай сбогом Търново.

Оставями те изново,

за миличка наука

днес тръгваме оттука“…

Но неговата младост била свързана с Еленската „Даскалоливница“ и в негово лице Иван Момчилов намерил достоен наследник в средата на XIX в., оценил неговата вътрешна мощ, ерудиция и широк размах. Затова сам той предприел пътувания из цялата Османска империя до селища, в които имало заселени българи, чак до Влашко и Цариград като разпространявал написаните от него самия учебници и помагала. По своя характер „Даскалоливницата“, която той преобразил и издигнал на такава висота, би могла да се нарече първият български педагогически институт, според мнението на Пламен Павлов, имайки предвид, „че през 1843 г. нито е имало българско министерство на просветата, нито независима българска църква, въобще – каквато и да било институция, която да издава „сертификати” и определя учебни стандарти“. (1)

Един от възпитаниците на Еленската „Даскалоливница“ бил Юрдан Ненов (бащата на писателя Петко Ю. Тодоров и на Мина, чиято съдба е свързана с Яворов), който учил 8 години при даскал Дечо, а след това заминал за Свищов при Емануил Васкидович с мисълта да намери средства за образование в Русия. „Неволно уталожил страстта си“, но, понеже не сполучил да намери пари, затова отишъл в Карлово при Райно Попович да учи гръцки език. След това се завърнал в родната Елена и станал учител в „Даскалоливницата“ по покана на общината, която оценявала по достойнство познанията на Юрдан Ненов по Ланкастерската метода, непозната дотогава в Елена. За две години той станал ученик на Иван Момчилов, като същевременно бил и учител в Еленското класно училище.

Даскалите, „излети“ в Еленската „Даскалоливница“, поели пътеките на поробената родина във всичките ѝ краища. Станало така, че от еснафа в Пазарджик и по инициатива на будния местен търговец Михалаки Костадинов, било изпратено в Елена писмо с искане да бъде изпратен български учител, понеже българите там пишели български думи с гръцки букви, в черквите се проповядвало на гръцки и не било удовлетворено прошението пред султан Абдул Меджид за отваряне на българско училище. Това се случило през 1845 г. и Иван Момчилов изпратил Никифор Попконстантинов, който учил в Херсонската семинария в Русия и скоро се завърнал от Одеса, и Юрдан Ненов, защото „Трябва да ся иде при тези от Доспата българе, че те трябва да се приведат в съжаление към народност; защото те са изгубени българе; а без тях няма надежда за слобода на българи!”

Още същата година в Пазарджик отворили българско училище и от цялата околност заприиждали жадни за знания българчета. До този момент българчетата учели заедно с гърчетата в гръцкото училище, но след откриването на българското, от 350 деца в гръцкото останали само 60-70. Скоро в българското училище станало тясно и се наложило откриването на квартални училища, където учители станали други възпитаници на Еленската „Даскалоливница“ – Георги Райков (племенник на Андрей Робовски) и Михаил Куманов. Училището и присъствието на българска интелигенция там допринесли за възраждането на този край и за солидния отпор спрямо турските и гръцките асимилаторски стремежи. Пак там било открито и девическо класно училище и от 1859 г. започнало честването на Деня на славянските просветители Светите Кирил и Методий на 11 май всяка година.

След Пазарджик, Юрдан Ненов учителствал в Панагюрище, където ученици му били Марин Дринов и Нешо Бончев, в Сопот бил главен учител (1855-61), където по това време там учел бъдещият патриарх на българската литература Иван Вазов. В спомените си той написал следното за своя учител:

„Геометрията преподаваше на Трапето – един гол рът над Сопот, дето учениците му изнасяха колове (жалони), компас и триъгълник и правеха геометрически измервания и „межевания” пред погледа на смаяните от тая тайна и дълбока наука сопотненци.”(2)

Юрдан Ненов е бил учител и на Константин Величков, Кочо Чистеменски, Петър Бонев, Иван Ръжанков, Кара Никола и др.

След откриването на училището в Пазарджик, Никифор Попконстантинов се завърнал в родната Елена и през следващите 20 години бил учител в Даскалоливницата. Едновременно с това основал читалище „Напредък“ в къщата на Иларион Макариополски (1863 г.) – преди това в 20 селища в страната вече били открити български читалища. Никифор Попконстантинов бил учител и в Богословското училище при Петропавловския манастир край Лясковец и директор на девическата гимназия в Търново. Издал 3 книги: „Нравствена философия“, „Цветосъбрание“ – малък сборник от статии на църковнославянски език, Цариград и „Наш приятел, книга за учение в училищата и в къщи”, превод от руски език, Виена и Русе.

Наричали Елена „Българският Витлеем“ заради трите църкви, които били вдигнати в селото по турско време. Старата църква „Св. Никола“ съществувала още преди XVI в. и била книжовно хранилище, понеже притежавала много стари ръкописни книги, писани на пергамент. Специален свещеник ги раздавал за четене на грамотните българи. В храма идвали да се черкуват колибарите, живеещи в разпръснатите планински махали. Постепенно денят за черкуване станал пазарен ден, в който всеки носел нещо от собственото производство за продан. Тази традиция пък прераснала в тридневни сборове-панаири три пъти в годината, на които идвали търговци чак от големите градове. По време на кърджалийското нападение в Елена през 1800 г. църквата „Св. Никола“ изгоряла, а с нея и голяма част от книгите. Жителите на селото започнали да строят храма тайно и го вдигнали отново за 40 денонощия. Хаджи Иван Кисьов, който ръководел строежа, научил, че се готви проверка от търновския управител, и наредил да измажат църквата със смес от вар и дървесни въглища, за да изглежда мръсна и опушена. На другия ден той дал на заптиетата по 30 златни рубета и поръчал да съобщят в Търново, че „еленчани не строят църква, а поправят стар беглишки харман”. Няколко години по-късно църквата била обновена със средства на по-заможните жители на Елена и приличала твърде много на крепост, със стени, дебели един метър, покрита с тежки каменни плочи. Отвътре била изографисана от еленските зографи Давид и Яков.

В годината на кърджалийското нападение еленчани издигнали параклис „Успение на Пресвета Богородица“, който бил преправен на църква. За нейния строеж били използвани камъните на калето, което издигнали след кърджалийското нападение през 1800 г. Решението да го съборят имало двойно значение – да попречат на настаняването на турски гарнизон в него и съответно да построят още една църква. Храмът бил построен от майстор Михо с голямо майсторство и осветен през 1837 г.

Третата еленска църква „Рождество на Пресвета Богородица“ била построена на мястото на параклис, издигнат през 1812 г. от Юрдан Брадата, бъдещия съзаклятник на участниците във Велчовата завера. За строежа на параклиса той и неговите двама братя не поискали ничие разрешение и когато дошла проверка, поставили в него ясли, вързали и коне, за да прилича на конюшня. След Велчовата завера и обесването на Юрдан Брадата, параклисът служел за девически манастир, в който постъпила съпругата му като монахиня. Станало така, че по-късно манастирът изгорял и на негово място била построена голяма църква от тревненски майстор Кольо Петков, ученик на Кольо Фичето, към която открили девическо училище, а художникът Станислав Доспевски нарисувал икона на светите равноапостоли и славянобългарски учители Кирил и Методий.

Елена процъфтявала и в стопанско отношение – по цялата Османска империя били познати еленските шаяци, а 37 терзии и абаджии от Елена работели в Цариградския „Хамбар“ в средата на XIX в. В селото работели френк-терзии, които шиели френски дрехи от тънко изпреден домашен шаяк или от европейско сукно – за пръв път еленчани видели такива дрехи върху Иван Момчилов, когато се завърнал в родния си град и станал учител в еленската „Даскалоливница“. „Грънчарските фабрики“ в Елена наброявали 25-26 броя – достатъчни, за да задоволяват търновския район с грънци. Циганите били ковачи и касапи и се препитавали с труда на ръцете си. Доста хора в Елена отглеждали буби, а други търгували с пашкули и бубено семе, от което доста се замогнали. Това било причина търновските аяни да хвърлят око върху произведената коприна, която всяка вечер прибирали и заплащали мизерни пари на производителите, а всъщност я продавали на десеторно по-висока цена. Но и с този произвол еленчани успели да се справят като издействали от султана заповед да плащат само десятък от печалбата. Така край реката близо до Елена били построени 40 долапа за точене на коприна, която била изнасяна не само по пазарите на огромната Османска империя, но и във Франция и Италия.

Еленската „Даскалоливница“ дала отражение на цялостния живот в Елена. Само на „Куюмджийската чаршия“ имало 12 златарски дюкянчета. Били сформирани градинарски дружини от по 7-10 човека, които стигали чак до Варна, София, Румъния, Южна Русия и Австро-Унгария. Замогналите се еленчани издигнали големи къщи, а еснафските организации започнали да строят църкви, чешми, мостове, улиците на Елена били покрити с калдъръми, осветявани от петролни фенери, прокарани били водопроводи – съживлението се разгърнало във всички възможни посоки.
Така в едно мрачно за България време, в малко селце в планината, откъснато от оживения градски равнинен пейзаж, се случило такова гигантско Възраждане на духа, което рефлектирало първо върху просветителската дейност, а после и върху строителството, икономиката и развитието на занаятите. Освен че самото то достигнало до високи предели, се превърнало в благословение и за целия народ. В основата му стоят три храма и 500 „излети“ даскали, които занесли светлината на просветата до всички краища на поробената ни родина.

Източник: Списание „Свет“, бр. 3/2019

Библиография:
(1) Eленската „ДАСКАЛОЛИВНИЦА” – училището за будители на нацията; https://literaturensviat.com/?p=86590
(2) Юрдан Ненов. http://history.elena.bg/yurdan_nenov.htm