Духовното францисканство като есхатологично и пророческо движение

След масовата гибел на монтанизма през VI в. трябва да изминат няколко столетия и да се появи ново движение, което актуализира някои от основните параметри на монтанисткото светоусещане, макар и в съвсем различен контекст. Негов родоначалник е калабрийският абат Йоаким Фиорски (ок. 1135-1202), който е най-значителният есхатолог на западното Средновековие.¹ След като работи в двора на норманските крале в Сицилия, той става за кратко време отшелник. През 1171 г.  се присъединява към строгия Цистерциански орден и се заселва в манастира Корацо, където става игумен. В продължение на години Йоаким се опитва безуспешно да тълкува Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Той има две мистични видения през 1183 и 1184 г., които му дават „духовно разбиране” („spiritualis intelligentia”) за смисъла на този труден текст и за връзката му с останалите библейски книги и съвременния му живот. Виденията го окрилят и той написва свое тълкуване на Откровението.²

Фиорският абат смята, че неговото време е „ос” на човешката история, която се разделя на три периода (stati). Те са проекции на трите Лица на Св. Троица. Старият завет е периодът на Бог Отец или закона (42 поколения), Новият – на Бог Син или справедливостта (също 42 поколения), а след очакваното скоро явяване на Антихриста през 1260 г. ще започне третият период на Светия Дух или любовта. През него ще се открие „вечното Евангелие”, което ще осъществи и замести корумпираната Западна църква. Ще настъпи Царството Божие на земята и ще се осъществи мистичната егалитарна утопия на Духа, в която римокатоличеството и православието ще се обединят и всички хора ще се слеят с Бога.³ Датата 1260 г. се дължи на субективно символично тълкуване на библейската книга Юдит (8:4), според която тя била вдовица три години и шест месеца, т.е. 42 месеца или 1260 дни.

Всяка от тези ери или етапи съдържа зародиша на следващата. Трите епохи съответстват на евреите, християните и езичниците, които накрая ще се присъединят към Църквата. През първата епоха управляват женените хора, през втората – неженените, но свързани със света епархийски свещеници, а през третата – неженените и отдадени само на Бога монаси (францисканци и доминиканци). В тълкуванието си на гл. 12 на Апокалипсиса Йоан Фиорски отъждествява седемте глави на змея със седем исторически личности. Шестата глава според него е арабският пълководец Саладин, който завоюва Йерусалим през 1187 г., а седмата ще бъде самият Антихрист.⁴

Монтан от II в. и Йоаким от XII в. се сближават от общо подчертаване на есхатологията и обща вяра в хилядолетното царство на светците.⁵ Друга особеност, присъща на двамата е строгостта на морала, индивидуалният и социален ригоризъм. На новата йерархия в монтанисткия разкол до известна степен съответства монашеството в йоакимитството, което е призвано да бъде двигател на световната обнова вместо прогнилата папска структура. Но за разлика от монтанистите калабриецът не отрежда специална роля на жените в неговата визия за бъдещето.

Като Монтан Йоаким Фиорски приживе е обкръжен от страхопочитание и благоговение и Данте го включва сред спасените души в рая.⁶ Десетилетията изминават, но предсказанията на абата не се сбъдват. Тома Аквински го критикува в прочутата си „Сума на богословието”, а четвъртият латерански събор през 1215 г. отхвърля неговите апокалиптични теории, които оспорват присъствието на Светия Дух в църквата и прерогативите на клира. Йоаким е одобрен от папа Хонорий III (1216-1227) и папа Григорий IХ (1227-1241), но по-късно е осъден като еретик от папа Александър IV (1254-1261) и Арлския събор през 1263 г.

Последователите на калабрийския игумен, известни като йоакимити или спиритуали, изпадат в още по-големи крайности. Те са предимно францискански монаси от ХIII в. Едно житие на Йоаким, съставено след смъртта му, го възхвалява като „въплъщение на Светия Дух” и „Божи дар на човечеството”. От апокалиптичните идеи е въодушевен генерал-министърът на ордена Йоан Пармски (1247-1257). Той е съден през 1257 г. и едва успява да се оправдае, като отстъпва мястото си на Бонавентура. Последният отхвърля фантазиите на Йоаким Фиорски и в своята философия на историята се придържа към периодизацията на блаж. Августин, според когото ерата на откровението вече е приключена. Преди настъпването на есхатологичната 1260 г. в Северна Италия се заражда движението на флагелантите, които публично се каят за греховете си, бичуват се и пеят духовни песни.⁷

Почитателите на Йоаким продължават да вярват, че праведен папа францисканец ще открие третата епоха на историята и го отъждествяват с Целестин V (1294-1296). Бивш строг аскет и отшелник, този папа се отказва от престола след служение само от пет месеца и осем дни. Следващият папа Бонифаций VIII (1294-1303) го затваря в крепостта Фумоне (Кампания), където по негова заповед палачите забиват голям гвоздей в черепа на Целестин и той умира. С булата си „Clericos laieos” Бонифаций обявява спиритуалите за „еретици”. В отговор те открито обвиняват Бонифаций, че е Антихрист, убил Божия пророк и яхнал кървавата Вавилонска блудница (т.е. Римокатолическата църква). Един от водачите на спиритуалите е видният поет Якопоне ди Тоди (ок. 1230-1306).⁸ Движението им е смазано жестоко.⁹ В „Ад” (19.49-63) Данте споменава Бонифаций сред прокълнатите грешници.¹⁰ Но авторът на „Декамерон” Бокачо хвали този папа като „великодушен човек”, който „ценял достойните люде”.¹¹

Може да прозвучи невероятно, но учението на Йоаким Фиорски повлиява дори еврейския кабалист и лъжемесия Аврам Абулафия (ок. 1240-1291), който живее и в Южна Италия. Той съчетава собствените си мистични видения с йоакимитските идеи. Според него евреите, християните и езичниците ще се обединят в почитането на Божието име (тетраграмата) до 1290 г., когато ще настъпи изкуплението на човечеството. Пророчеството ще бъде обновено и месията (Абулафия) ще се яви в Сицилия.¹²

Спиритуалите се надяват църковния събор във Виен през 1311-1312 г. да се произнесе в тяхна полза, но той се занимава с анатемосването на тамплиерите. Десетки францисканци са осъдени за ерес, хвърлени в затвора и изгорени на клада през 1317-1318 г. Папа Йоан ХХII издава през 1324 г. булата „Quia quorundam mentes”, с която категорично осъжда духовното францисканство.¹³ Документът е вдъхновен от кардинала францисканец Бертран дьо ла Тур, който е голям враг на йоакимизма.¹⁴ Трудовете на Йоаким и неговите епигони са събирани и унищожавани най-старателно от папската цензура.¹⁵

Докато повечето спиритуали очакват с пасивен копнеж сбъдването на пророчествата на брат Йоаким, някои от тях решават да повлияят хода на историята както с канонични средства (молитва и съзерцание), така и неканонични (алхимия и теургия). Ярък пример за това периферно течение е Йоан Рупесциса (ок. 1310 – ок. 1365), също известен като Жан дьо Роктаяд. По произход баск, Йоан се присъединява към Францисканския орден през 1332 г., когато следва в Тулузкия университет. Той има видения на Антихриста, става един от най-ревностните спиритуали и осъжда остро водачите на ордена, които според него са предали идеалите и са извратили устава на св. Франциск. Йоан не пести нападките си и срещу съвременното му папство, което смята за неблагодатно и корумпирано.

Реакцията не закъснява. През 1344 г. той е обвинен в ерес и арестуван от водачите на ордена, след което лежи окован пет години в тъмниците на разни манастири.¹⁶ Рупесциса успява да избяга през 1349 г. и отива в папската курия в Авиньон, където повтаря огнените си предсказания за близкия край на света. Вероятно стреснат от вилнеещата тогава бубонна чума, папа Климент VI одобрява неговото богословие, но го обявява за луд („fantasticus”).¹⁷ Йоан е хвърлен в т.нар. „султански затвор” в Авиньон, където остава до края на живота си. В сравнение с вонящите и пълни с плъхове затвори на ордена режимът тук е доста комфортен. Той приема посетители, поръчва материали за писане и книги от папската библиотека и развива трескава книжовна дейност. Изчислено е, че между 1349 и 1356 г. творчеството му възлиза на повече от 1 500 страници.¹⁸

Повечето от 30-те книги, които Йоан Рупесциса написва са богословски и апокалиптични трактати, но две от тях – Liber lucis (Книга на светлината) и Liber de consideratione quinte essentie omnium rerum (Книга, която разглежда същността на всички неща) – имат алхимически характер. Първата анализира трансмутацията на елементите, а втората – използването на алхимията за нуждите на медицината, с което предхожда някои идеи на модерната фармакопея. Двата трактата имат за цел да подготвят viri pauperi evangelici (духовните францискани) за тяхната решаваща роля в есхатологичните събития. Авторът предсказва тотална бъдеща революция, която ще помете богатите и силните на този свят.¹⁹

Извори на доктрината на авиньонския затворник са Роджър Бейкън (ок. 1214-1294), Арналд от Виланова (1235-1311) и Рамон Лул (1232-1315). Тези трима схоластици също са свързани с Францисканския орден и проявяват интерес към натурфилософията и апокалиптиката. На свой ред Йоан Рупесциса повлиява някои видни представители на Ренесанса като Парацелз, а чрез тях – възникването на модерната наука.²⁰

Главен представител на спиритуалите в Южна Франция е Петър Оливи (1248-1298). Той усложнява есхатологичната схема на Йоаким Флорски, като разделя развитието на църквата на седем стадия или епохи. Последната епоха е благодатното царство на Светия Дух, чийто предшественик е Францисканският орден. Този преход се възприема като естествено развитие на откровението, а не като осъждане на съвременното му римокатоличество. Оливи проповядва крайна бедност като евангелски идеал и отрича Аристотел като „материалист” (по-скоро деист), за което е многократно осъждан. През 1299 г. съборът на ордена в Лион нарежда да бъдат събрани и изгорени неговите трудове, през 1318 г. гробът му е унищожен, а през 1326 г. папа Йоан XXII заклеймява основните пунктове на учението му.²¹ Този папа е изобразен от Данте като враг на Божия промисъл в „Рай” (XVIII.130-136; XXVII.58-59).²²

Радикално разклонение на спиритуалите е сектата Апостолски братя, основана от италианеца Герардо Сегарели. Той кандидатства за монах във францискански манастир в Парма, но е отхвърлен като малоумен. В отговор Сегарели се облича като апостол, продава имота си, раздава парите и започва да проповядва бедност и покаяние. Движението му намира подражатели не само в Ломбардия, но и в Германия, Франция, Испания и Англия. Когато Сегарели открито започва да отрича Римокатолическата църква, той е арестуван по заповед на пармския епископ през 1280 г. и е държан в затвор шест години. През 1300 г. Сегарели е осъден от Инквизицията и изгорен на клада.²³

Дейността на Апостолските братя е прелюдия към въстанието на фра Долчино. Незаконен син на свещеник и пламенен проповедник, Долчино се присъединява към сектата и решава да осъществи с насилие йоакимитските блянове за „нова епоха”. Той отхвърля църквата, феодализма и частната собственост. В началото на XIV в. неговите привърженици водят партизанска война в планините на Новара и Верчели, но накрая са разгромени. През 1307 г. фра Долчино и неговата „духовна сестра” Маргарита са заловени, накълцани на парчета и изгорени на клада.²⁴ Той е споменат от Данте в „Ад” (XXVIII.55) и от Умберто Еко в „Името на розата”.

Успоредно с Йоаким Фиорски се развива движението на Амалрик от Бена, което смесва по странен начин пантеизъм, гностицизъм и есхатология. Според него откровението се развива в три стадия – на Отца (въплътено в Аврам), на Сина (в Христос) и на Светия Дух (в Амалрик и неговите последователи). Той преподава в Парижкия университет, който осъжда учението му през 1204 г. Амалрик умира след две или три години. През 1209 г. костите му са извадени от гроба, изгорени и разпиляни на вятъра, а десет негови ученици са екзекутирани пред крепостните стени на Париж. Амалрик е осъден официално от четвъртия Латерански събор (12 вселенски за римокатолиците) през 1215 г.²⁵

Монтанистката вяра в продължаващо откровение на Духа, близост на Страшния съд и пълно равенство на двата пола в църквата не угасва с пепелта на папските клади, на които загиват хиляди духовни францисканци и техните последователи. През ХХ век хилядолетният райх на Адолф Хитлер си поставя за цел да възцари на земята нова езическо-окултна духовност, която да наследи и унищожи юдейството и християнството. По този начин фюрерът възкресява идеите на монтанисткия и йоакимитския разкол. Но неумолимият ход на историята по безспорен начин доказа абсурдността и безчовечието на национал-социалистическата утопия.

По време на своята кандидат-президентска кампания през 2008 г. Барак Хусеин Обама цитира няколко пъти името на Йоаким Фиорски като морален авторитет от последна инстанция и „създател на по-добър свят”. Официалният говорител на Ватикана отхвърля тези твърдения и нарича възгледите на Йоаким „лъжливи и еретически”. Жителите на родното място на визионера – Сан Джовани ин Фиоре, още чакат отговор от папата на молбата си за неговата беатификация.²⁶
 

Бележки

¹ Potestà, G. L. Il Tempo dell’Apocalisse. Vita di Gioacchino da Fiore. Bari, 2004; De Fraja, V. Oltre Cîeaux: Gioacchino da Fiore e l’Ordine florense. Romа, 2006 (Opere di Gioacchino da Fiore: Testi e Strumenti, 19).
² Публикация: The Seven Seals of the Apocalypse. Translated with an introduction and notes by F. X. Gumerlock. Kalamazoo (MI), 2009 (Medieval Texts in Translation. TEAMS Commentary Series). Изследване: Wannenmacher, J. E. Hermeneutik der Heilsgeschichte. De septem sigillis und die sieben Siegel im Werk Joachims von Fiore. Leiden, 2005 (Studies in the History of Christian Traditions, 118).
³ Whalen, B. E. Joachim of Fiore and the Division of Christendom. – Viator, 34, 2003, 89-108.
⁴ Reeves, М. Joachim of Fiore and the Prophetic Future: A Medieval Study in Historical Thinking. Stroud, 1999; Lerner, R. E. The Feast of Saint Abraham: Medieval Millenarians and the Jews. Philadelphia, 2001; Riedl, M. Joachim von Fiore. Denker der vollendeten Menschheit. Würzburg, 2004.
⁵ Saranyana, J. I. Sobre el milenarismo de Joaquín de Fiore. Una lectura retrospectiva. – Teología y vida, 44, 2003, № 2-3, 221-232. Срв. The Use and Abuse of Eschatology in the Middle Ages. Eds. W. Verbeke, D. Verhelst and A. Welkenhuysen. Leuven, 1988 (Mediaevalia Lovaniensia).
⁶ Reeves, M. The Third Age: Dante’s Debt to Gioaccino da Fiore. – In: Atti del II Congresso internazionale di studi gioachimitti. Ed. A. Crocco. S. Giovanni in Fiore, 1986, 128-139; Стефанов, П., йером. Данте и Библията. – В: Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24-34. Общо за Данте и Францисканския орден вж. Mellone, А. Dante e il francescanesimo. Cava dei Tirreni, 1987 (Lectura Dantis Metelliana); Havely, N. Dante and the Franciscans. Cambridge, 2004; Dante and the Franciscans. Ed. by S. Casciani. Leiden, 2006 (The Medieval Franciscans, 3).
⁷ Cooper, W. H. Flagellation & the Flagellants: A History of the Rod in All Countries from the Earliest Period to the Present Time. London, 2002.
⁸ Suitner, F. Iacopone da Todi. Poesia, mistica, rivolta nell’Italia del medioevo. Roma, 1999; Piccini, D. Iacopone da Todi. Amore onne cosa clama. Milano, 2003; Буйневич, A. В. Образный строй и стилевые особенности поэзии Якопоне да Тоди (дис.). Минск, 2004; http://krotov.info/libr_min/02_b/uy/nevich_2004.htm.
⁹ Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Notre Dame (IN), 1993.
¹⁰ Artinian, R. Dante’s Parody of Boniface VIII. – Dante Studies, 85, 1967, 71-74. Срв. Gilson, S. A. „Pape Satan, pape Satan aleppe!” (Inferno 7:1) in Dante’s commentators, 1322-1570. – In: Nonsense and Other Senses: Regulated Absurdity in Literature. Ed. by E. Tarantino with the collaboration of C. Caruso. Newcastle, 2009, 25-54.
¹¹ Бокачо, Дж. Декамерон. С., 2000, 444-446.
¹² Idel. M. Abraham Abulafia: Ecstatic Kabbalah and Spiritual Messianism. – In: Idem. Messianic Mystics. New Haven (CT), 1998, 58-100; Hames, H. J. Like Angels on Jacob’s Ladder: Abraham Abulafia, the Franciscans, and Joachimism. Albany (NY), 2009 (SUNY Series in Israeli Studies).
¹³ Heft, J. John XXII and Papal Teaching Authority. Lewiston, 1986 (Texts and Studies in Religion, 27); Wittneben, E. L. Bonagratia von Bergamo. Franziskanerjurist und Wortführer seines Ordens im Streit mit Papst Johannes XXII. Leiden, 2003 (Studies in Medieval and Reformation Traditions, 90).
¹⁴ Nold, P. Pope John XXII and his Franciscan Cardinal: Bertrand de la Tour and the Apostolic Poverty Controversy. Oxford, 2003. Срв. Szittya, P. R. The Antifraternal Tradition in Medieval Literature. Princeton, 1986.
¹⁵ Kerby-Fulton, K. Book under Suspicion: Censorship and Tolerance of Revelatory Writing in Late Medieval England. Notre Dame (IN), 2006, 71-108.
¹⁶ DeVun, L. Prophecy, Alchemy, and the End of Time: John of Rupescissa in the Late Middle Ages. New York, 2009, 23-33.
¹⁷ Срв. Genequand, Ph. L’administration avignonnaise: archaisme et modernité. – In: La papauté à la Renaissance. Еd. par F. Alazard et F. La Brasca. Paris, 2007 (Travaux du Centre d’Études Supérieures de la Renaissance de Tours, 12), 37-65.
¹⁸ Lerner, J. „John the Astonishing”. – Oliviana, 3, 2009; http://oliviana.revues.org/document335.html.
¹⁹ DeVun, L. Op. cit., 52-79, 102-128, 141-149.    
²⁰ Piron, S. L’ecclésiologie franciscaine de Jean de Roquetaillade. – Franciscan Studies, 65, 2007, 281-294.
²¹ Pierre de Jean Olivi – Philosophe et théologien. Èd. par C. König-Pralong, O. Ribordy, T. Suarez-Nani. Berlin, 2010 (Scrinium Friburgense. Veröffentlichungen des Mediävistischen Instituts der Universität Freiburg, 29).
²² Havely, N. R. The Blood of the Apostles: Dante, the Franciscans and Pope John XXII. – Italian Studies,  52, 1997, 38-50.
²³ Andenna, G. Il carisma negato: Gerardo Segarelli. – In: Charisma und religiöse Gemeinschaften im Mittelalter. Akten des 3. Internationalen Kongresses des Italienisch-deutschen Zentrums für Vergleichende Ordensgeschichte. Hg. G. Andenna, M. Breitenstein, G. Melville. Münster u.a., 2005 (Vita regularis. Ordnungen und Deutungen religiosen Lebens im Mittelalter, 26), 415-442.
²⁴ Mornese, C. Eresia dolciniana e resistenza montanara. Roma, 2002; Frassetto, М. Fra Dolcino and the Apostolici. – In: Idem. Heretic Lives: Medieval Heresy from Bogomil and the Cathars to Wyclif and Hus. London, 2007, 121-134.
²⁵ Capelle, G. C. Amaury de Bène, étude sur son panthéisme formel. Paris, 1932; Russell, J. B. The Influence of Amalric of Bene in Thirteenth Century Pantheism. Berkeley, 1957.
²⁶ Vatican raps Obama medieval mystic. – http://www.the-boondocks.org/forum/index.php?t=msg&&goto=125093, 27 March 2009.

Списание Свет, бр. 3/2011 г.

Поръчай >>>

Свали >>>