Духовното водителство
Настоящото слово на митрополит Антоний (Сурожски) е изнесено преди 25 години (на 18 май 1987 г.) в рамките на международна конференция, посветена на честването на 1000 години от покръстването на Русия.
Бих искал първо да дефинирам думата „духовност“. Обикновено когато говорим за духовност, ние имаме предвид определено религиозно изразяване на нашия духовен живот, като например молитвата и подвижничеството. Това става ясно от книгите на св. Теофан Затворник. Но мисля, че когато говорим за духовност, трябва да помним, че тя се състои в това, което извършва в нас Светият Дух. Това, което ние обикновено наричаме духовност, е проява на тайнственото действие на Светия Дух.
Това веднага ни поставя в много ясна позиция по отношение на духовното водителство. Защото въпросът е не човек да бъде възпитаван в някакви принципи и да бъде научен да израства – в молитвеност или аскетика, следвайки някакви шаблони. Това не е истинско духовно водителство…
Духовникът, независимо от степента на неговото познание, трябва внимателно да наблюдава това, което извършва Светият Дух с човека и в човека, да възгрява Неговото действие, да защитава вярващия от изкушения или падения, от колебанието на неверието. В резултат дейността на духовника може да изглежда по-малко активна – от една страна, но от друга – много по-значителна.
Духовното водителство не е еднозначно понятие. Бих определил три степени или три типа духовници. На първото ниво е свещеникът, на когото е дадена благодатта на свещенството. Тази благодат съдържа в себе си не само правото, но и силата за извършване на Тайнствата: Евхаристия, Кръщение, Миропомазване, но също така и Тайнството на Изповедта, т.е. на примирението на човека с Бога.
Младите и неопитни свещеници, изпълнени с ентусиазъм, се излагат на голяма опасност. Тя се състои в това, че често младите хора, които завършват богословски училища, мислят, че ръкоположението им дава и ум, и опит, и дарбата да различават духовете. Така те се превръщат в това, което се нарича в аскетическата литература „младостарчество“. Т.е. те още нямат духовна зрялост, дори още нямат знанието, което дава личният опит; но мислят, че са научили всичко, което може да им помогне да вземат за ръка каещия се грешник и да го възведат от Земята на Небето. И за съжаление това се случва твърде често: млад свещеник (не поради това, че е духовно опитен, и не защото Бог го е привел към това, а само по силата на своето свещенство) започва да ръководи със заповеди своите духовни чеда – това не прави, това прави, такава литература недей да четеш, ходи на църква, прави поклони… И в крайна сметка духовният живот на неговите жертви се превръща в карикатура. Те правят всичко, което може би биха правили и подвижниците. Но подвижниците биха го правили от духовен опит, а не защото са като дресирани животни. За мисията на духовника това е катастрофа, защото той нахлува в област, в която няма нито право, нито опит да се намесва.
Старец се става само по Божия благодат. Това е харизматично явление, това е дарба. Невъзможно е човек да се научи да бъде старец, както е невъзможно да изберем гениалността за своя природа. Можем да мечтаем да бъдем гениални, но ние отлично разбираме, че Бетовен или Моцарт, Леонардо да Винчи или Рубльов са имали такава гениалност, която не може да се научи в никое училище, която не може да се придобие дори чрез продължителен опит и която е божествена дарба на благодатта.
Според мен това е съществен въпрос и той може би засяга повече нас отколкото западните християни, тъй като при нас ролята на свещеника е много по-централна. И често млади по възраст или по духовна зрялост (или незрялост) свещеници ръководят духовните си чеда, вместо да ги обгрижват духовно.
Грижата означава да се отнасят към тях и да постъпват с тях така, както градинарят се отнася към своите цветя и растения. Трябва да се познава естеството на почвата, да се познават спецификите на растението, както и условията, в които то е поставено да расте. И само тогава може да се помогне – но това е всичко, което може да се направи – да се помогне на растението да се развива така, както му е присъщо според природа му. Не бива обаче човекът да се прекършва, за да стане подобен на нас. Един християнски писател на Запада казва, че духовникът трябва да води духовното си чедо към самото него, но понякога пътят се оказва много дълъг.
Ако прочетете житията на светиите, ще видите, че големите старци са правили точно това: те са знаели как да бъдат себе си и как да прозрат в другия човек неговите изключителни, неповторими качества, и как да му дадат възможност (както и на всеки друг човек) също да бъде себе си, а не подобие на този старец, или в още по-лошия случай – шаблонно негово повторение. Да вземем за пример от историята на руската Църква срещата на светите Антоний Печерски и Теодосий Киево-Печерски. Теодосий е възпитан от Антоний, обаче в живота им няма почти нищо общо в смисъла на това, че Антоний е отшелник, а Теодосий е основоположник на общежитийното монашество в Русия. Изглежда Антоний трудно би могъл да го подготви за нещо, което той самият не би се наел да прави, какъвто самият той (преподобният Антоний) не е искал да бъде и към каквото Бог не го е призовал.
Струва ми се, че за тази духовна мисия трябва да сме много проницателни и да разграничаваме нашето желание да направим човека подобен на нас от това да го направим подобен на Христа.
Както споменах, старчеството е благодатен дар, то е духовна гениалност, и затова никой от нас не бива и да си помисля да се държи като старците. Но има и една междинна област – да си духовен отец. Много често се случва отново сред младите свещеници (а и сред не толкова младите) да си въобразяват, че те не са просто изповедници, а са наистина духовни отци, защото към тях се обръщат с „отец“. Те приемат духовната си роля в смисъла, в който ап. Павел говори в своето послание (І Кор 4:15), че „наставници имате много, но аз ви родих в Христа“. Така говори и св. Серафим Саровски.
Да си духовен отец означава (дори и да не си свещеник) да родиш за духовен живот друг човек. И тогава новороденият, когато се взре в своя духовен отец, вижда в очите му, на лицето му, сиянието на вечния живот. Затова той може да отиде при него и да го моли да бъде негов наставник и ръководител.
Второто, което отличава духовния отец, е това, че отецът и ученикът сякаш са една кръв, един дух. Отецът може да води ученика, защото между тях цари истинско не само духовно, но и душевно съзвучие.
Едно време египетската пустиня е била пренаселена от подвижници и наставници. Обаче хората не са си избирали наставник според неговата забележителна слава; те не са отивали при човека, за когото са чували най-много хубави неща, а са търсили наставник, когото са разбирали и който е разбирал тях. И това е нещо много съществено. Защото послушанието не се състои в това да изпълнявате сляпо всичко, което някой ви казва, поради това, че той има над вас или материално-физическа, или душевно-духовна власт. Послушанието се състои в това, че послушникът си избира наставник, на когото безусловно вярва, в когото вижда онова, което винаги е търсил. И се вслушва не само във всяка негова дума, но и в тона на гласа му. Чрез всичко това той се старае да надрасне самия себе си, да се приобщи към духовния опит на своя старец и да се превърне в човека, вече израснал отвъд пределите на границата, която той би могъл да достигне със своите собствени усилия.
Послушанието е преди всичко дар на слушане; и не само слушане с ума, с ушите, но с цялото същество, с отворено сърце, чрез благоговейно съзерцание на духовната тайна на другия човек. А духовният отец, който може би ви е родил, или който ви е възприел вече родени, но е станал ваш отец, трябва да има дълбоко благоговение към това, което извършва във вас Светият Дух.
Духовният отец, както и най-обикновеният и с нищо незабележим свещеник, трябва да е в състояние да види в човека неотделимата красота на Божия образ (това понякога изисква усилия, внимание, благоговеене пред този, който идва при него). Дори и човекът да е повреден от греха, свещеникът трябва да вижда в него икона, която е пострадала или от условията на живот, или от човешка небрежност, или от кощунство; и да благоговее пред това, което е останало от тази икона. И само заради това, заради онази божествена красота, която е в него (в човека), да работи, за да отстрани всичко, което обезобразява този образ Божи.
Още преди да стане свещеник, отец Евграф Ковалевски ми каза, че когато Бог гледа някого, Той не вижда в него нито добродетелите, които този човек може и да не притежава, нито успехите, които той не е постигнал. Но Бог вижда в него ненакърнимата сияеща красота на Своя Образ. И така, духовникът не може да води човека, ако той не е в състояние да види в него тази предвечна красота, ако не може да види започналото осъществяване на неговото призвание – да стане подобен на Христа. Защото човек не бива да бъде моделиран, на него може само да му се помогне да израсне до мярата на собственото си призвание.
И тук трябва да се изясни думата „послушание“. Обикновено влагаме в тази дума значението на подчиненост, подвластност, а много често и на заробване от духовника или от онзи, когото сме нарекли духовен отец или свой старец (съвсем напразно и в ущърб не само на самите нас, но и на духовника).
Послушанието се състои именно в това, което споменах – в способността да слушаме с цялата си душа. Но това в еднаква степен задължава и духовника, и послушника. Защото духовникът трябва да се вслушва в опита си с цялото си същество и с цялата си молитвеност, и свръх това – с цялото действие на благодатта на Светия Дух, което се извършва в него и в човека, който му се е доверил. Той трябва да може да проследи действията на Светия Дух в него, той трябва да благоговее пред това, което извършва Бог, а не да превърне своя довереник в жертва на духовното си водителство или в следовник на неговата лична представа за духовно развитие.
Изисква се смирение и от двете страни. Очаквано и лесно е смирението от страна на послушника. Но колко голямо смирение е нужно на духовника, за да се отнася към душата на другия така, както Бог заповядва на Моисей да се отнася към земята, окръжаваща Неопалимата къпина?! Потенциално или реално всеки човек е тази къпина. Всичко, което го заобикаля, е свята земя, на която духовникът може да стъпи само след като е събул обувките си. Духовникът трябва да пристъпва на това свято място както митаря, който стои на входа на храма, взира се навътре и знае, че това е територия на Живия Бог, че няма право да влезе в това свято място, освен по заповед на Самия Бог.
Една от задачите на духовника се състои в това да възпита човека в духовна свобода, в царствената свобода на чедата Божии. Не да го държи цял живот в състояние на инфантилност, та той винаги да дотичва при своя духовен отец за дреболии, напразно, без нужда. Духовното чедо трябва да израсне до такава степен, че само да се научи да чува това, което Светият Дух говори с неизказани слова в неговото сърце.
Ако се замислим, какво означава смирението, имам две кратки определения. Смирението на руски език (и на български – бeл. прев.) е състояние на мир, при което човек се е примирил с Божията воля, т.е. отдал й се е неограничено, изцяло, радостно и казва: „Господи, прави с мен каквото искаш!“ Вследствие на това човек се примирява с всички обстоятелства на своя живот: всичко е дар от Бога – и доброто, и страшното. Бог ни е призовал да бъдем Негови пратеници на Земята. Той ни изпраща там, където е тъмнина, за да бъдем светлина; където е безнадеждност, за да бъдем надежда; където радостта е умряла, за да бъдем радост. Мястото ни не е само там, където е удобно – в храма, когато се служи литургия, когато се чувстваме защитени от взаимното си присъствие. Мястото ни е там, където сме сами като Христово присъствие в мрака на обезобразения свят.
Ако пък се замислим за латинския корен на думата „смирение“ – humilitas, той произлиза от humus – „плодотворна земя“. За това пише свети Теофан Затворник. Помислете, какво е земята. Тя стои безмълвна, открита, беззащитна, уязвима пред лицето на небето, тя приема от него и пек, и дъжд, и роса. Но тя приема и всичко, което хвърляме в нея. И какво се случва? Тя дава плод. И колкото повече земята понася това, което ние душевно наричаме унижение, обида, толкова повече плодове принася.
Смирението се състои в това напълно да се разкрием пред Бога, така че да не слагаме никакви бариери пред Него, пред въздействието на Светия Дух или пред Христовото учение. Това означава да сме уязвими в благодатта, както понякога сме уязвими в греховността си от човешка ръка, от остра дума, от груба постъпка, от подигравка. Да се отдадем на Бога така, че по наше желание Той да има право да направи с нас каквото поиска. Да приемаме всичко, да се открием и така да дадем простор на Светия Дух да ни покори.
Струва ми се, че ако духовникът се учи смирение, възприемайки го по този начин – да вижда предвечната красота в човека – той ще знае своето място (а то е толкова свято, толкова чудно), а именно мястото на другаря на жениха, комуто невестата не му е невеста, но на когото е отредено да опази срещата между жениха и невестата. Тогава духовникът може да бъде наистина спътник на своето духовно чедо; да върви стъпка по стъпка с него, като го пази и поддържа, но никога не нахлува в областта на Светия Дух.
Тогава духовното водителство ще бъде част от онази духовност и от онова израстване в святост, към което е призван всеки от нас и което всеки духовник трябва да помогне на своите духовни чеда да постигнат. І www.pravoslavie.ru
(Словото е публикувано с незначителни съкращения.)
Превод: Евгения Николчева
