Животът като писта за излитане
…във всичко бодърствай… (2 Тим. 4:5)
Защо да бодърствам във всичко, след като си живея добре, пък и нали съм християнин – спасен съм. Кажете днес на един съвременен човек: „Във всичко бодърствай“, да видим какво ще ви отговори. “Остави ме намира, искам да си почивам!“. Може и да звучи парадоксално, но спокойствието идва именно от това „във всичко бодърствай“, от духовната жизненост. Ако животът ми просто се случва и се оставям да вървя по течението, ако ме сполети нещо неприятно, някое изпитание, това ще ме съсипе, защото то ще дойде напълно неочаквано. „Бодърствай във всичко“ означава, че дори когато съм радостен и спокоен, винаги внимавам в себе си. Това не е стрес, а духовното трезвение. От стрес страдат онези, на които им липсва трезвение. Колкото повече трезвение имаш в себе си, толкова по-малко стрес ще имаш в ежедневието си, защото чрез трезвението изпитваш различните духове в живота си, дръзновен си по пътя към Бога, като обаче успяваш да забележиш и затрудненията, които изпитват другите около теб.
…скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни. (2 Тим. 4:5)
„Скърби претърпи“ – как ще кажеш това на един съвременен човек? „Но аз искам да си прекарвам хубаво. Кому е нужно да претърпявам скърби?!“, би отвърнал той недоумяващо. Да, но ако не минеш през тези скърби, в последствие няма да можеш да си прекараш хубаво…
Прави ми впечатление, че на листчетата с имена, които ни дават в храма да ги споменаваме на светата Проскомидия – на всички тях пише „за здраве“. На теб обаче може да не ти е от полза да имаш здраве… Колко много хора са намерили истината за Бога сред някаква болест! А ние сякаш сме обожествили здравето – на онези листчета не пише „за здраве и просветление“ например, а само „за здраве“. Поне да пишеше „за здраве и просветление“! Поне на второ място го имаше това „… за просветление“? Но не, просветление явно не ни е нужно. Какво да го правя това здраве без просветление? Да си прахосвам дните? Не съм на 200 години, че да зная как е било преди 100 години, но този въпрос ме вълнува, защото през ръцете ми вече са минали хиляди бележки, върху които пише едно единствено „за здраве“. Тоест напълно сме убедени, че ако имаме здраве, значи всичко ни се получава. Всъщност обаче, точно тогава нищо не се получава…
За съжаление, ние подхождаме към Бога по утилитарен начин и очакваме Той да работи за това, което държим в ума си; за онова, което смятаме за добро и хубаво. И след това се чудим защо Бог не се съгласява с нас или ни оставя да си изпатим от нещо. Може би нещата, за които се молим, не са онези, от които наистина имаме нужда. Не че Бог няма да даде здраве, но целта не е здравето само по себе си. Добре, имаш здраве, но важният въпрос е какво да правиш с него, след като смъртта те очаква зад ъгъла? Да посрещнеш смъртта с румено лице – това ли е заветната цел?! Никой не пише на листчето имена с молитва за вечен живот, но това е единственото сигурно, което ни очаква, щем не щем. Бог е създал света, за да бъде, за да съществуват тварите. Дори и когато си млад, на 20-25 години, трябва да знаеш целта, за която Бог ти дарява здравето. Същността на тази цел е есхатологична – да познаеш Бога, да Го срещнеш, да вървиш напред заедно с Него. Така животът ще хубав – когато вървим заедно с Бога. И слава Богу за здравето на онези, които го имат, защото с него те ще могат да се погрижат за бедния, да направят нещо добро за всички, да служат на Бога, а не просто „да са доволни“.
Защото аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване. (2 Тим. 6-8)
Колко от нас днес могат да кажат нещо подобно? Какво себеотрицание и себепринасяне трябва да има човек, за да усеща, че е дал и е направил всичко както трябва? И кои са тези „всички, които са възлюбили Неговото явяване“? Мисля, че това не са онези, които бързат да умрат, а тези, които със своя начин на живот винаги стоят пред Христос. Това е вътрешно състояние на неописуемо щастие. Не е нещо, което човек грабва, понеже го иска, нито е състояние на себеоправдание. Внимавайте, това не е себеоправдание. Напротив, знаем, че тези евангелски думи принадлежат на човек, който е бил многократно изпитван и е бил разпъван хиляди пъти – известно ви е житието на св. ап. Павел. А когато си дал всичко от себе си, пребиваваш в истинско блаженство. И аз познавах един такъв човек на Света гора, който бе дал всичко от себе си – стареца Гавриил, проигумена на манастира „Дионисиу“, когото сварих на смъртно легло. Тогава той беше 100-годишен, държеше в ръцете си голям дървен кръст и лежеше щастлив в леглото. Когато го попитах как се чувства, той ми отвърна с усмивка: „Превъзходно! Защото имам влогове! В коя банка ли? В една банка, която изобщо не я лови кризата, тя е офшорка…“. Това е блажено състояние. Старецът Паисий, когато и той бе на легло, го питаха: „Как се чувстваш, геронда?“, а той отговаряше: „Толкова хубаво, че ми идва да стана и да изиграя едно цамико! („каракачанско хоро“ – бел. прев.)“.
* * *
Тукашният живот е краткотрайно събитие в сравнение с бъдещия вечен живот. Тоест, когато стигнем до часа на смъртта си, целият ни живот ще изглежда като един миг пред онова, което идва, което е истински трайното. И когато погледът се насочи към този отминал миг, в него няма да се открояват неизброимо многото житейски събития, а само онова, към което клони нашата душа. Това, което натежава, е окончателното произволение, т.е. какъв си искал да станеш чрез всички твои дела, мисли и думи. В този смисъл човекът е едно намерение и именно на това намерение Бог ще отговори. Затова ни се дават всички тези земни години – да разработим това намерение на различни нива и по различни начини.
Старецът Порфирий казваше: „За да излети самолетът, той първо се движи по земята и то достатъчно дълго“. Разбирате ли? Перспективата за вечния живот не обезценява земния живот, а тъкмо напротив, придава му смисъл – защото тукашното ни битие е място за излитане, но ако пистата ти не е добра, самолетът не може да излети. Летището всъщност е този живот.
Бог не гледа само постижението, но и намерението. Св. Максим Изповедник ни казва именно това – зад всичко извършено от нас Бог гледа намерението. Господ не се интересува, че в този момент пия тази чаша с вода, а как и защо я пия. Защо го правиш, те пита Той, това Го интересува. Може да е добро дело и да става с лоша цел. Може да е нещо само привидно зло. Някога Христос взел бича и изгонил търговците от храма, но имал добра цел. Именно намерението ще се види накрая и от това не можем да се скрием. В онзи ден всичко ще се открие и нищо скрито няма да остане, което да не излезе наяве…
Превод: Константин Константинов
