Присъствието ни в храма

Архим. Емилиан Симонопетритски

Божествената Литургия е наистина дар на Светия Дух към нас, човеците. Тя е тайнство на Духа, начин, по който ни се разкриват Бог и небесните неща. В Литургията няма нищо, което да не ни разкрива божествеността и действията на Светата Троица.

Понеже знаем и вярваме, че Бог е наш Баща, затова и на храма, особено по време на богослужение, гледаме като на наш дом. Влизаме, излизаме, радваме се, прекръстваме се, палим свещи, може и нещо да кажем, но е видно, че православният чувства църквата като свой дом.

Наш дом е храмът. И това събрание е истинското ни семейство. Семейството ни не е само нашите едно, две, три деца – колкото имаме. Това сме всички ние и всички онези, които блуждаят насам-натам и които може би още не са помислили за Бога или не са дръзнали още да признаят за скритите си въздишки, с които искат да отворят небето, за да получат отговор от Бога, но се колебаят и срамуват. Литургията е нашето семейство, нашето събрание, нашият дом. Защото заедно с вас и с онези, които не присъстват, и с грешниците, и с лошите, и с починалите, са и онези, които днес се намират в ада, но може нещо да си спомнят за Бога. Молитвите на Църквата, помените, светите литургии – кой знае на колко от тях ще принесат полза и ще ги въздигнат даже и от мястото на мъката, ще ги изведат дори и от ада. Това е домът ни. Толкова голям дом имаме ние, вярващите!

И тъй, влизаме в църквата, в дома ни, и се радваме истински. Това е най-голямата привилегия, която може да има един християнин. Тук ние преживяваме Божията благодат. Преживяваме нашето спасение, резултатите от изкупителното дело на нашия Бог, на великия Първосвещеник. Тук, в църквата, можем да по- чувстваме онзи стих от апостола: Христос „влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление”. Христос живее за нас, пророчества и издига ръце към небесния Отец. Веднъж завинаги проля кръвта Си, веднъж завинаги влезе в светая светих и от този ден нататък не престава да подтиква светците да ходатайстват и те – и най-вече Неговата Майка, Пресвета Богородица – пред небесния Отец за нас, за сърцата ни, за греховете ни, за болките ни, за житейските ни разочарования. Веднъж възкачил се на трона, „пребъдва завинаги”, без да слиза от престола, на който седна отдясно на небесния Отец. Затова да отидеш в храма, за да присъстваш на божествената Литургия, не е някакво случайно действие. Не е нещо, за което можеш да кажеш: „Остави, ще дойда и утре, и вдругиден”. Това е едно уникално събитие. Отиваме при Онзи, Когото сме възлюбили, при Онзи, Който даде живота Си за нас, при Христос.

Ала къде е Христос? Той е и тук, и навсякъде. Преди всичко обаче Христос, второто Лице на Божеството, е отдясно на небесния Отец, в светая светих. Следователно не си мислете, че когато влизаме в храма, влизаме и си тръгваме и пак влизаме. Не. Издигаме се и влизаме в светая светих, в небесата. Както завесата на царските двери се отваря и излиза Христос в светия потир, така небесните двери се отварят, за да влезем ние, грешните! Когато идваме на Литургията, ние, грешните, се изкачваме в горния Йерусалим. Разбирате ли какво величие преживяват душите ни? Сядаме и ние отдясно на Отца и приемаме чест от честта на нашия Христос и от честната плът на нашия Господ и Бог.

Така че, когато влизаме в църквата, ние изминаваме разстоянието от земята до небето. Прекосяваме звездите, оставяме ангелите под нас и се изкачваме там, където стои Пресвета Троица. Това е тайнство на нашата Църква. Виждаме хляба и виното, ала кой от нас не вярва, че е Христос? Помирисваме вино и хляб, ала кой от нас не вярва, че са Тяло и Кръв Христови!

Същото тайнство се извършва и тук. Виждаме, че сме пред тези икони, под полилеите, застанали един до друг. Грешка. Това е тайнство. Не сме тук. Там горе сме, заедно с редиците от светци, заедно с ангелските войнства, заедно с шестокрилите серафими, които се движат с такава бързина, за да научат и нас да бързаме към Христос денем и нощем, заедно с многооките херувими, за да свикнат и нашите очи да разпознават Христос. Това означава тайнство на нашата Църква.

За да разберем по-добре това, нека си представим, че искаме да отидем на поход, за да се изкачим на най-високата планина. Какво правим тогава? Взимаме със себе си припаси, храна, обувки, тояги и всичко друго, което ще ни е необходимо за похода, преглеждаме здравето си и се приготвяме. И както се приготвяме, изведнъж виждаме, че сме там горе, на върха. Нещо подобно се случва и тук. Докато сме приготвяли сърцата си, за да отидем един ден на небето, в действителност вече – докато обмисляме това и влизаме в църквата – се намираме на небесните висоти. Приготвяме се за война, да победим демона и греха, и както виждаме, че грехът още действа в плътта ни, в душата ни – влезем ли в църквата, тази плът застава отдясно на Отца и Христос ни показва на небесния Отец. Това тайнство ни се разкрива многократно в църквата.

Какво направихме преди малко, възлюбени, когато се извършваше малкият вход? Преди малкия вход отправяме молитва към Господа Бога да ни удостои заедно с ангелите и ние да придружаваме светото Евангелие: „Владико Господи, (…) направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели”. И действително става така. Не извършваме входа ние. Извършват го ангелите, които Бог е изпратил.

Затова всички ангели се наричат служебни духове, защото идват, за да ни прислужват, както ни прислужват и иподяконите, които носят свещниците отпред или ни запалват кадилницата. Това е ангелско служение. Приготвят ни всичко, така че един ден трапезата на спасението ни да бъде готова. Кога ще бъде готова? Понякога домакинята приготвя масата по-бързо, друг път – по-бавно. Така постъпва и благородникът Христос, Князът на небето и земята. Понякога бързо, понякога бавно ни приготвя трапезата на спасението. Прислужва ни заедно с ангелите. Ангелите вървят отпред, за да ни проправят път; после влизаме ние и взимаме кадилницата, за да ги осветим, понеже са ни прислужвали, и след това да осветим светците и всичко останало в църквата.

Помните, че веднъж, когато свети Спиридон служил Литургия и казал: „Мир на всички”, ангелите отговорили: „И на твоя дух”. Отците на Църквата винаги са имали такива откровения и видения, които и досега продължават да се случват. По същия начин и свети Сергий Руски всеки път, когато служел божествена Литургия, виждал до себе си да стои ангел. Един ден, когато отново служел, неговите двама ученици изведнъж видели, че не са само тримата, а четирима.

Гледали смаяни: кой е четвъртият? За пръв път го виждали и попитали светеца: „Четирима сме, какво става?” – „Тихо – отговорил им той, – ще ви обясня после. Това е светият ангел, когото Бог ми изпрати. Всеки път идва и ми прислужва”.

Това е нашето величие. Това ни разкрива свети Яков в своята Литургия. Затова тя започва с малкия вход. Щом влизал, казвал „мир на всички”, извършвали малкия вход и след това великия. Когато предстои да се извърши великият вход, свещеникът обръща поглед към небето и сваля небесата на земята. Заповядва на херувимите, на серафимите, на Пресветата Троица.

Защото Бог облича свещеника със същата власт, каквато има Иисус Христос. Понеже Христос не присъства видимо, предоставя на свещениците [правото да вършат] всичко онова, което Той върши. И свещеникът пред жертвеника е император, който повелява не на човеци, а преди всичко на полковете от светци и ангели. Често пъти ние се изморяваме и тревожим. Светците и ангелите обаче никога не казват „не” на Божия свещеник, особено по време на Литургията.

И тъй, възлюбени, това е величието, което ни разкрива свети Яков днес. Нашата Литургия е един такъв велик дар. Никой не е достоен за това величие. Никой не може да върши нищо без Бога. Бог извършва тези неща и ги поднася в ръцете и сърцата ни.

Заповядваме на светците и те идват. Който [светец] обичаш, той те посещава. Когото си призовал, той идва при теб. И затова казваме: „Благодарим Ти, Господи, Боже наш, защото си свалил ангелските войнства при нас, а нас издигаш до небесата. Удостоени сме да застанем пред небесния Отец. Какво блаженство! Какво щастие!”

Но нека всеки си мисли: „Колко велик, колко богат, колко висок ме прави Бог мене, грешния!” „Горко ми, защото загинах”, Бог слезе върху мен и се боя да не загина, казал Исаия.

Така трябва да казваме и ние, когато влизаме в църквата. Да се боим и да се радваме. Да треперим, но и да трептят сърцата ни, защото прегръщаме Бога и Той прегръща нас.

И така, дошли сме в църквата, на Литургия.

Не се притеснявайте: пред нас присъства Бог! Накъдето и да обърнем взор – пред нас е Бог! Ако не Го виждаме, това не значи, че Го няма, а че очите ни просто не са свикнали да виждат Бога.

Нашата Църква в края на светата Литургия възглася: „Видяхме истинската светлина”. Видяха я сърцата ни. Почувствахме я осезаемо в живота си. Ако ангелите са казвали за Пресвета Богородица, когато се възкачвала на небето: „Отворете портите, князе” – князе на небесните войнства, ангели и архангели, отворете портите, за да влезе Царицата, – колко повече ние трябва да викаме за Царя Христос към ангелите и светците, които ни изпълват, виждат ни, обичат ни, защитават ни: Ангели, архангели, „отворете портите и ще влезе Царят на славата”.

Нека виждаме с ума си (νοερῶς) Царя, на Когото ние грешните сме проправили път, и нека казваме заедно с псалмопевеца: „Дойдете, да се поклоним и да припаднем пред Него, да преклоним колена пред лицето на Господа (…) защото Той е Бог наш”. Нека разкриваме дълбините на сърцето си пред Господа, Който присъства, и всеки ден да вървим все по-напред, та да можем да откриваме всичко онова, което Бог, нашият Изкупител, е направил за нас.

Откъс от „Усещане за Бога“ на архим. Емилиан Симонопетритски, Фондация „Покров Богородичен“, 2011 г., превод от гръцки: Алексей Стамболов, Константин Константинов