Изгубената радост. С любов за по-големия син
Притчата за блудния син, която намираме единствено в Евангелието от Лука, неслучайно ни се предлага от Църквата именно във втората подготвителна неделя пред Великия пост. Това е напълно разбираемо: за покайното великопостно поприще е необходимо да се подготвим чрез предварително осмисляне на тази най-важна страна от духовния живот на християнина – покаянието. Началото на такова осмисляне беше поставено в Неделята на митаря и фарисея, а в тази неделя – на блудния син – то продължава.
Главната мисъл на притчата за блудния син несъмнено е в откровението, че на какъвто и стадий на нравствено отделяне от Бога да се намира, човекът винаги има отворена възможност да се върне при Него и да открие в Бога любещ Отец, Който без упреци и с присъщата Му щедрост приема всеки връщащ се при Него чрез покаяние и отхвърляне на предишния греховен живот.
Обаче в този разказ съществува още един важен образ – на по-големия син, който не се е отделял от баща си, образ, обрисуван в самия край и много лаконично, поради което измамно изглеждащ маловажен. Въпреки това, достатъчно е дори малко да се вгледаме в този образ, за да се убедим в подобна привидност.
По-големият син не е отрицателен персонаж в притчата. В нея изобщо няма отрицателни персонажи, по-точно – чрез образите на двамата братя Господ ни съобщава за положителния и за отрицателния опит на човека в различните етапи на неговото духовно формиране. Ако от образа преминем вече към смисловото ядро на притчата, то по-малкият син е образ на човек, духовно събудил се на своя греховен път, придобил вяра в Бога и върнал се в Бащиния дом, тоест в лоното на Църквата. По-големият син е образ на човек, вече отдавна пребиваващ в Дома на Отца, но страдащ от определени болести, характерни именно за неговото положение. Затова за нас, които много години, дори десетилетия пребиваваме в лоното на Църквата, образът на по-големия син е не по-малко, а може би дори е по-важен от образа на блудния син.
„… Аз толкова години ти служа…“
Високото достойнство на по-големия син е определено в притчата с думите на самия баща, които той му казва: „… чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое“. Синът добавя за себе си, че вече много години служи на баща си и никога не е престъпвал неговите заповеди. Въпреки това виждаме, че той не споделя радостта на бащата от завръщането на по-малкия брат. Като идва от нивата, получава вестта за връщането на блудния брат и вижда реакцията на бащата, той, както разказва Евангелието, „се разсърди, и не искаше да влезе“. Но защо?
Неспособността да се сподели бащината радост от завръщането на брата се явява тук следствие от загубата на друга радост от страна на по-големия брат – радостта от живота заедно с бащата. Онова, което по-младият сега придобива и което го прави щастлив, по-възрастният вече е загубил, и затова щастието на брата предизвиква раздразнение в душата му, може би не докрай осъзнавано от него самия. По-рано той е живял тази радост заедно с бащата в неговия дом. Той е разбирал прекрасно и, главното, чувствал е, че всичко, което принадлежи на бащата, принадлежи едновременно и на него, защото бащата го обича, и синът обича баща си. Ето защо по-рано не е възниквала и мисъл за отделно козле: синът е споделял своята трапеза само с любимия баща и е бил напълно благополучен. Обаче с времето всичко се променя. Единството с бащата, с което те по-рано са живели, по някакви причини е отслабнало, и заедно с него незабелязано си е отишла и радостта, била преди това неизменен спътник на пребиваването му редом с родителя. Като следствие, дори при външното спазване на всички бащини заповеди, по-големият син постепенно губи способността да обича, така отличаваща неговия баща, а значи била присъща и на самия него. Той започва да се отегчава от близостта на бащата, а скръбта от загубата на брата се сменя в него с озлобление и тайна завист за откъснатото наследство. Мисълта за козлето, предназначено за веселие с приятели – нещо подобно на желанието на по-младия в началото на повествованието – започва все повече да подрива и без това разклатилото се негово единство с бащата. Поради тази причина вестта за завръщането на брата и особено за празненството, което му устройва бащата, провокира в неговото сърце горчивината на озлоблението.
За изгубената радост
По-големият син е образът на човека, който „остави първата си любов“ (Откр. 2:4). Периодът на неофитството е период на „мощни криле“ и „висок полет“, когато човек може с часове да се взира с любов в иконата на Спасителя, а продължителното всенощно бдение отлита „за една минута“. Този период неизбежно завършва, и човек „слиза на земята“, за да придобива вече в пот на лицето своя духовен хляб. Бог не оставя човека, не. Но, подобно на по-големия син, го „изпраща на нивата“, за да добива с труд онова, което преди е получавал даром. Изпраща го не с празни ръце, а дава и оръдие: опита на Бащината любов, която той вече е вкусил, и радостта от общуването с Него, която е способна да подслади всяка горчилка на труда.
Задачата не е от лесните дори с подобни оръдия в ръце, нали почвата е истинска „девствена земя“! Цялото усърдие на духовния орач се състои в това да не „притъпи оръдието“ в „земята“: да съхрани „първата си любов“ – усещането за радостта, която се ражда и живее в душата, вярна на Бога.
Патологичната и сякаш вече безвъзвратна загуба на тази радост и усещане за близостта на Бога – според мен е един от сериозните духовни проблеми на съвременните християни. Неизбежните лесно разпознаваеми признаци на такава загуба – почти непрекъснатите каменно безчувствие, топлохладност и униние – се умножават с плашеща скорост в съвременното християнско общество, и засега тази тенденция едва набира обороти. Уви, вече не са малко сред нас хората, забравили какво е сърдечна радост след молитвата или мир в душата след приобщаването със Светите Тайни. Не са малко и онези, които пребивавайки в Църквата много години, сякаш са се „загубили“ в нея и вече отдавна не усещат, че около тях са братя и сестри, а Глава на всички нас е Христос. Също не са малко и хората, които сякаш по навик и обичай идват на неделната Литургия, а самите те вече отдавна живеят с други ценности и цели, лелеейки надежда единствено за някакво „козле“. И подобни лъжливи състояния и стремежи могат само да се умножават, плашейки ни със своето многообразие, защото загубата на радостта от битието с Бога неизбежно се изражда в чувство на отегчение да бъдем заедно с Него. А това вече е свързано с разрушаване на всички истински и непреходни смисли на нашето битие.
С други думи, изгубилият радостта от общуването с Бога започва да се отегчава от Бога, и това е може би най-страшната метаморфоза, която може да се случи в живота на християнина.
Но защо понякога се случват такива загуби, водещи до толкова страшна метаморфоза? Много труден въпрос. На нас не ни е заповядано да търсим радости в духовния живот, а ни е заповядано да се трудим. Въпреки това Господ казва на Своите ученици: „… Моя мир ви давам…“ (Йоан 14:27), и, в синхрон с мнението на много отци на Църквата, шествието по християнския път се характеризира с постепенното умиротворяване на човека: според степента на очистване на душата от страстите, според степента на усвояване на добродетелите от душата – се усвоява от нея и Христовият мир и се вселява радостта от общуването с Бога. Значи, първият въпрос, който бихме могли да зададем на себе си: има ли в живота ми истинска борба със страстите и истински труд по придобиването на добродетели?
Вторият въпрос, който би могъл да ни помогне да се ориентираме в себе си, е следният: на кого Господ казва за даруването на Своя мир? На учениците Си, на онези, които Го обичат. А обича Христа онзи, който по Неговите думи, спазва заповедите Му. Така че може би в това е работата? Може би животът според Христовите заповеди в реалността отдавна вече не е наш императив, и ние на практика се ограничаваме само с формалното „ходене на нивата“? Отговаряйки си на подобни въпроси, които се отнасят за едно и също, ние действително ще разберем къде е изчезнала нашата християнска радост, а това означава, че и пътят към нейното връщане също ще ни стане ясен.
„… Тоя ти син…“
Другата болест на „по-големия син“, породена от първата – е отсъствието на снизходителна любов към завърналия се „по-малък брат“. Болест, трябва да кажем, твърде разпространена в съвременното християнско общество. Вече беше споменато, че причината за гнева на по-големия съвсем не е греховното минало на завърналия се, както може да изглежда на пръв поглед. Изгубвайки съкровището – радостта от единството с бащата, по-големият брат заедно с него изгубва и подобието с бащата. Затова радостта, с която бащата се радва за завръщането на по-малкия син, му е напълно чужда, както впрочем и въобще способността да се радва с радващите се. Изпълнен със завистливо съжаление, че сам не е получил дори козле, той мисли за по-малкия брат изключително в иронично-саркастичен дух: „Ето, отегчи се, всичко прахоса, стана беден и никому ненужен, а сега се появи, мисли си: може би ще успея да изкопча още нещо от татко“. Твърде цинично, нали?
Въпреки това се налага с прискърбие да отбележим, че подобно отношение към завръщащите се при Бога наши „блудни братя“ е доста често явление. Уви, нерядко се случва да се сблъскаме с аналогични разсъждения, когато в храма стоят със свещичка хора с нееднозначна репутация в обществото. Чуваме: „Накраде се, а сега със свещичка позира пред Бога“ или: „Находи се, а сега идва да се кае“, или пък: „Знам аз какъв си всъщност. Няма да излъжеш Бога“. От кого се чува всичко това? От онези наши братя и сестри, които по много години изтрайват в храмовете и усърдно пазят своето право на „по-големия брат“. А колко гневни думи са чути от сътрудниците на храмовете и колко сълзи са изплакани заради тях! Или някоя баба с метла ще прогони отчаялия се наркоман, дошъл в храма като в последно пристанище; или някой силно ще сгълчи „нагласената гарга“, и то така, че тя повече да не стъпи в храма! И нали всичко не е каквото трябва да бъде: или панталоните са със съдрани колене, или полата е къса, или си се прекръстил неправилно! Това е, уви, същата тази история за завръщането на „по-малкия брат“, от която не са направени никакви изводи. И причините са същите, каквито намираме в по-възрастния брат от притчата: недоверие в искреността на завръщащия се в Бащиния дом, незаконно присвояване за себе си в него на особен статус и произтичащото от това право на осъждане и, разбира се, завист: успял, казва, и „всички блага“ да вкуси, а сега още и прошка ще измоли от Бога. Но главната причина, която поражда и всички останали, е една – загубата от човека на усещането за близостта на Бога и радостта от пребиваването с Него. Защото е почти невъзможно да се преживее тази загуба, не изпогубвайки всички свойствени за споменатата радост ценности и смисли.
Християнството е учение на радостта. Тази христоматийна истина говори преди всичко, че изворът на истинска радост за човека е Бог, Който радостотвори в душата на християнина чрез усещането за Своето присъствие редом и откровението на Своето участие във всички обстоятелства на неговия живот. Това е радост, която никой не може да отнеме принудително, но от която християнинът напълно може сам да се лиши. Изпиталият и научил се да живее с нея човек с времето се научава да се радва подобно на своя Отец, тоест да споделя своята радост с всички, които го заобикалят. Но онзи, който се е лишил от тази радост и не бърза да застане на пътя към нейното връщане, обрича себе си на безплоден труд в гонитба за лъжливи ценности. Подобно на по-големия брат от притчата, ще работи на нивата, мечтаейки за козле. | www.pravoslavie.ru
Превод: Радостина Ангелова
