Радостта на благовестването

Наистина юбилейната 2000-на година от Рождението в плът на Господа Иисуса Христа е повод за празнуване и радост за всеки християнин. Тя ни дава възможност да доутвърдим вярата си в Божията любов към нас. Защото не друг, а Самият Господ от любов към нас стана човек. И ако при сътворяването на света Той не беше известен на човеците, то сега, след като е дал на всички ни светлина и е живял сред нас, пълен с благодат и истина, просто е неприемливо да стоим в тъмнината на неведението.

Като епископ на Църквата аз приемам и отговорността на ръкоположението да благовестя словото Божие и да свидетелствам за истината. В зората на Третото хилядолетие бих искал в краткост да замоля любимите читатели на „Мирна” да възприемат от сърце думите ми като кураж и надежда. Споделям написаните редове със смирение, но за усъвършенстване в духовния живот, в Христа. Благонамерението ми е с радост да благовествам Евангелието на Господа Иисуса Христа, което трябва да бъде чуто, прието и прегърнато от все повече и повече призвани от Бога люде в светата българска земя.

Призовавам също всички люде с добра воля да чуят благата вест за спасението с чисти уши. Православното християнство е от самото си начало по нашите места, но ние се чувстваме поотдалечени от правилното разбиране на християнското послание, което ясно свидетелства, че хората на нашето време се нуждаят от познаването на истинския Бог. Това познание може да ни даде православната ни Църква, която е стълб и утвърждаване на истината още от самото начало на християнството. Тя притежава опита на духовния живот в дълбочина и ширина във всичките му нюанси. Тя е изпълнена с милиони вярващи, които живеят с грижите и отговорностите на живота и познават предизвикателствата на деня. И още, само тя може да промени нашия живот, ако твърдо вярваме в Бога и изпратения Негов Син да ни спаси.

Тази основна истина на Църквата обаче трябва постоянно да се известява. Такава е волята Божия за всички времена. Ние, православните, не сме само наследници на апостолите, но и длъжници на благата вест, която трябва да споделяме с другите. Но как ще призоваваме Оногова, в Когото не сме повярвали? Как пък ще повярваме в Оногова, за Когото не сме чули? А как ще чуем без проповедник? (Рим. 10:14) Но ще рече някой: как ще проповядваме, ако не бъдем пратени? Защо пък непременно трябва от някого да бъдем пратени? Нима майката и таткото, дядото и бабата, на връщане от Божия дом в неделя или на празника не могат да поемат собствена инициатива и да разкажат на децата и на всички, които по уважителни причини не са били на църква това, което са чули и видели там? „Господи, кой вярва на това, що е чул от нас?” – ще каже друг като св. пророк Исаия. Друже, ти изречи това, което си чул от евангелието на деня и не бери грижа за резултата. Посей семето, а Господ ще се погрижи то да попадне на добра почва, да израсте и даде добър плод. Ти просто си отвори устата и изречи благата вест за Господа. Защото „вярата иде от слушане, а слушането от словото Божие” (Рим. 10:17). Защото намират Бога ония, които Го търсят, и Той се открива на тия, които питат за Него. Нима Бог е отхвърлил Своя български народ? Съвсем не. Защото и аз съм българин, макар да нося църковно послушание далеч от България. Аз вярвам, че Бог не е отхвърлил Своя български народ, въпреки че мнозина от нас сме непослушни и упорити, Господ си е оставил мъже и жени, „които не приклониха колене пред Ваала”. „И в сегашно време, по избор на благодатта, запази се остатък.” (Рим. 11:4-5)

Това казвам простичко, но то си е така. Без нас Евангелието не би се проповядвало. Господ е указал този път. Разбира се, ако Той пожелае и камъните могат да проговорят, но нужно е човек на човек да проговори и така да се разнесе благата вест. И ако всеки един от нас стори това, непременно ще изпита радостта от благовестването. Начините, които ще използваме са много, но радостта е една.

Знаем повествованието за апостол Филип и велможата на етиопската царица, как сърцето му е било отворено за Бога. Този етиопски мъж казал на Филипа, когато го попитал, разбира ли това, що чете: „Как ще мога, ако някой не ме упъти?” (Деян. 8:31). След което повярвал и бил кръстен от апостола. И още: Св. Библия свидетелства, че скопецът радостен продължил по пътя си и като си отишъл у дома разказал благата вест за Господа на целия царицин дом.

В редицата на апостол Филип сме и ние с теб, любими читателю. И ти и аз изповядваме, че вярваме в едната апостолска Църква. А апостолска означава, че като апостолите и ние следва да бъдем активни в благовестването на словото Божие. За апостол Филип четем още, че след Газа Ангел Господен го отнесъл в Азот и, през дето минавал, благовестел по всички градове, докато стигнал в Кесария (Деян. 8:40). Така и ние като апостол Филип сме пратени всеки в своята среда и дом да благовестим словото Божие, което принадлежи на всички хора за всички времена.

И малко ли е, че в резултат на неговата радост пазителят на царицините съкровища се почувствал готов да сподели благата вест с всеки около него и чрез този „всеки” цялата етиопска страна станала християнска? И малко ли ще бъде, ако ти и аз, читателю, също разкажем това, което сме чули и разбрали в Божия дом на домашните си и на приятелите? Уверявам те, чрез силата на Бога, която се проявява, когато Евангелието се благовести, човешкият живот може и се променя. Затова никога да не пропускаме възможността да благовестваме. Винаги да използваме момента, в който Бог ни удостоява с дела да свидетелстваме за радостта ни в Него. Да не се срамуваме от Благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ… Защото в него се открива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: „праведният чрез вяра ще бъде жив” (Рим. 1:16-17).

Желанието ни да свидетелстваме Евангелието с наши думи и действия показва наяве силата Божия към всички около нас. Тогава нашите думи стават израз на нашето сърце, а благата ни вест – жива вода. Независимо къде сме, нашият ближен ще разбере богатството на вярата ни точно по това, как живеем и общуваме с другите. Например как един болен може да разбере обичта на Бога, ако няма кой да отиде и да му помогне в неговата болка? Нашето благовестие ще бъде напразно, ако не е съпроводено с конкретна изява. Или как хората ще разберат силата на Бога, ако ние, които претендираме, че вярваме, не постъпваме различно от тези, които обвиняваме? (1 Йоан. 4:20).

Една от характерните черти на Православието е да не приемаме Евангелието като строг закон, но като блага приятелска вест. Сам Господ се отнасял благо към ония, които били далеч от Него. Той ял с грешници, беседвал с блудници, разговарял с разбойници дори на Кръста. Мисионерски принцип в Православната църква е да приемаме хората такива, каквито са, като им показваме какви могат да станат чрез любовта на Бога. И друго, ако нашето благовестие не докосва сърцата на хората в наши дни, то би следвало да се запитаме: не отговаряме ли на въпроси, които никой не задава? Или желаем ли честно да се ангажираме с въпросите на живот и смърт, които хората наистина поставят? Народът ни желае да знае дали нашето евангелие има какво да каже и какво да даде на нашето време? Разбира се, че има какво да даде, но това се постига чрез мисионерска дейност, която хич не е лека за нас.

Първите християнски времена показват, че св. Евангелие е било критично към езическия свят и влязло в конфронтация с него. Днес също живеем в свят, който е в процес на културни промени. И Православната ни Българска Църква трябва да отговори на това ново световно виждане. Във всички случаи трябва да намерим пътища, да представим св. Евангелие като алтернатива на тази нова култура. Ако желаем да преодолеем това изкушение, трябва да се поучим от урока на патристическия период и тогава да влизаме в диалог със заобикалящата ни нова култура. Защото хората ревнуват за Бога. Те искат да имат знания за Бога. И ако ние, православните, не сме способни да им помогнем в това тяхно търсене, пустославните ще сторят това.

Тъй като сме се ангажирали вече с усвояването на новата култура и шеметно навлизащия у нас нов глобален световен ред, трябва да имаме предвид принципите, които Църквата винаги е следвала, когато са настъпвали различните ситуации в нашия живот. Първият от тях е, че народът ни през всички времена на съществуването си не е бил забравян от Бога, а е бил призоваван от Него. Така и в нашето време сме призвани не само като отделни личности, но и като народ избран, да се огледаме колко опасно ходим във времето лукаво. Това ще ни улесни да запазим Божия образ в нас. Оттук следва да дойде и уверението ни, че като Божий народ, ние, българите, можем да променим и тази нова за нас култура и като люде свети да я осветим. Наше свято задължение е като православни българи в тази нова действителност да покажем на Европа православните ни ценности – доверието към светите Отци, българската права вяра и вековните ни родни традиции. „Защото всяко творение Божие е добро и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва.” (1 Тим. 4:4-5)

Вторият принцип е да помним, че Бог действително присъства в творението Си. В първа глава на евангелието от Йоана ярко е изразена тази мисъл за Иисуса Христа като Слово на Бога. Това е същото, което св. пророк Давид изрича: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения!” (Пс. 103:24).

Третият принцип е, че спасението включва не само човеците, но и тварите. Виждането, което Господ ни представя за света, е неговото преобразяване чрез спасителната Му любов. В стихирите на Богоявление четем, че първият Господен път на спасението бе да очисти водите, които крепят цялото творение. Св. апостол Павел също ни уверява, че и „тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии” (Рим. 8:19). Така че, не бива да се притесняваме, когато благовестим Евангелието, когато изповядваме православната си вяра, когато затвърждаваме преданието и даваме голяма радост на Майката Църква.

Нека да си кажем, че наблюдавайки българското общество днес ние установяваме, че независимо от християнските му корени, то се разграничава от тях. Голяма част от народа ни, израснал извън Църквата, има често пъти смущаващи разбирания за Евангелието. Поради това и народът ни и страната ни станаха „мисионерски територии”. Това е предизвикателство за нас, което ни кара да поставим благовестието Христово в такива форми, които да показват неговата свежест и актуалност. За да имаме успех в благовестването пък трябва да живеем по светоотечески в духовно здраве, на което биха завидели всички инославни, които, дай Бог, да изоставят болестните си заблуждения и да достигнат спасение без проповед. Другояче няма да можем да събудим инославното положително безпокойство, ако не покажем действителното ни родство с нашите светии. Няма да можем да убедим инославните да придобият богатите дарове на Православието, ако не видят нашето синовно придържане към него. Нека да си кажем открито: Нима темата за човешките права не е резултат от благовестието на Христовото Евангелие? Нима учението за свободата не е Господня мисъл за ценността на всеки човешки живот? Нима словото за равенство не е в унисон със снижаването на небесата и слизането на Божия Син, за да бъде като един от нас? Всички тези принципи са вложени в цивилизованите човешки закони и техните основи лежат във вярата на тези, чийто живот се променя с идването на Господа Иисуса Христа в света.

Какво още виждаме днес? На основата на християнския мироглед управляващите ни се опитват да балансират правата на индивида с тези на обществото. Това, което ни смущава обаче, е, че понякога се забелязва отдалечаване от оригиналните християнски принципи за сметка на индивидуалните проявления. В разрез със старото християнско изречение: unus Christianus, nullus Christianus – самичък християнинът не е християнин. Тоест няма изолиран християнин. Всички сме християни като общност, в приятелство един към друг.

Един от най-фрапиращите знаци на нашето време е цинизмът на част от младежта ни. Идеализмът, характерен за младите хора, е отишъл доста далеч и встрани. Това състояние показва симптоми на безпомощност, която влияе на всички млади хора. Оттук идват и множеството престъпления, които наблюдаваме в обществото ни. Понякога се стига до вземане на опиати и дори до самоубийства сред юношите. Като православни християни ние носим отговорност за тези опущения. Защото всеки от нас с готовност трябва да отговори всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петр. 3:15). Наш дълг е да покажем на всеки тази наша надежда и то не само на думи, но и на дело. Защото хората могат да живеят без много неща, но не могат да добруват без надежда. Това изключително послание трябва час по-скоро да отправим към нашата младеж.

Друга болка е, че след падането на тоталитаризма у нас се организира по особен начин реформата в съвременното ни общество. В разрез с християнските принципи у нас се появиха много богати хора и изключително бедни люде с все по-застрашаваща липса на нормален живот. Това обстоятелство е не само нечестно и погрешно, но то създава чувство на безпомощност, което е много опасно, защото разделя хората на класи и вещае промяна на икономическата ситуация чрез тежък човешки труд. Тук Църквата ни също трябва да си каже думата, защото проблемът е в структурите, поради което той трябва да бъде адресиран структурно. Защото християнското разбиране на икономиката може да помогне на обществото ни да разбере, че „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Мат. 4:4).

Прочее, като православни българи нека съвместно да решим задачата, която засяга не само спасението на отделния българин, но може да промени и културния синдром. И за да не станем в положение на секта, Православната ни Църква трябва много добре да изучи този проблем, преди да се е установил трайно у нас духът на европейската толерантност. И това изучаване трябва да стане не само в Св. Синод, но и в богословските факултети, в духовните семинарии, в манастирите, в енориите, в братствата, по домовете на православните ни християни, разбира се, с взаимен респект и обич, чрез всеобщ диалог, по всички линии на светото пастирско служение.