Светостта не е за малцина

Храмът е дом за всички нас. У дома всеки от нас има стая, както и трапезария, в която всички се събираме. Енорията е нашето семейство, а семейството има място, където всички се събираме и това е храмът. Всеки път се събираме около една трапеза, около светата Трапеза, на която идва Бащата – Христос, за да ни даде храната – Неговото Тяло и Кръв. Той ни казва и подчертава, че ако не се причастяваме с Неговото Тяло и Кръв, няма да имаме живот и този живот естествено се отнася не към земното съществуване, а към живота, който побеждава смъртта. Защото, ако наистина животът на човека завършва в смъртта, тогава той няма смисъл. Тогава живеем, за да умрем, проливаме пот само и само за да умрем. Тогава какъв смисъл може да има един такъв живот? От друга страна, в светата Литургия, в храма, в който се събираме, нашият Баща ни слага и второ блюдо, по-скоро то е първото – Неговото слово, светото Евангелие, и Сам ни казва, че човек няма да живее само с хляб, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста. Хлябът се отнася към тялото на човека, но Божието слово е храна за неговата душа. Както човекът, който не се храни и не диша нормално, рано или късно ще има проблеми, така и ние имаме проблеми в живота, защото сме загърбили няколко същностни неща. В живота ни навлязоха негодуванието, душевният смут и вътрешният безпорядък, но искаме да разрешим проблемите си. Ако едно заплетено кълбо започнете да го дърпате безразборно, за да го разплетете, то още повече ще се заплете. Следователно, какво е нужно? Нужно е голямо търпение, за да намерим края на кълбото и ако го намерим, ще успеем цялото да го разплетем. Днес животът на всеки човек, но и на света, в който живеем, прилича на кълбо, което един дърпа оттук, други – оттам и не само не го разплитаме, но го заплитаме още повече. Въпросът е – кой е краят, т.е. защо съществувам и защо живея? Какъв е смисълът на живота? Казахме, че животът, който завършва в смъртта, не може да има смисъл. Тогава къде е смисълът? Смисълът и краят реално е личността на Христос и Неговото слово. Ако се държим за този край, ще разплетем цялото кълбо; ако се доверим на Неговото слово, ще решим недоуменията и проблемите си.

Има много стихове в Евангелието, които започват с две думи: „Рече Господ…“. Въпросът е дали внимаваме в това, което Господ е казал. Първо. И второ, вярваме ли, че има по-достоверни думи от Неговите. Ако не внимаваме в думите Му, това е знак, че сме объркани. Господ какво казва за смисъла на живота? Той казва чрез устата на свети апостол Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени” (Сол. 4:3), апостолът има предвид и нашето освещение. Това е смисълът на живота на човека, неговото освещение. Бог желае да обитава в нас, в нашето сърце, да ходи в нас и да бъде наш обичен Баща, а ние – Негови обични деца.

Христос е Този, Който победи смъртта и осмисли живота. Затова ние живеем не за да умрем, а за да станем свети, да станем граждани на царството Божие, да превъзмогнем нашата смъртност и да станем сродни на Бога и съграждани на светиите. Въпросът, който възниква тук, е кой е свят? В светата Литургия, която служим всяка неделя, в момента, в който свещеникът издига Хляба, който е бил осветен и претворен в Тяло Христово, той казва: „Да внимаваме! Светинята е за светите!“. И народът отговаря: „Един е свят, един е Господ, Иисус Христос…“. Един е свят, истински Светият и това е Иисус Христос. И въпросът, който дори еретици биха ни задали, е, след като „един е свят“, защо казвате например свети Константин, света Елена, свети Димитър? За да дадем отговор на този въпрос, трябва да зададем друг: как е възможно, след като един е свят Господ, ние да станем свети? Сам Иисус Христос прокара този път с това, че огънал небето, слязъл на земята и станал това, което никога не е бил – Човек. На Рождество Христово Бог присадил Своята присадка в човешката природа. Присадката на живота, която побеждава смъртта. Присадката на освещението. Бог се съединил с нас и начинът, по който човек може да стане участник в живота на Бога, е да се съедини с Него. Сам Бог прокарал този път и от нас зависи да приемем този Божи живот. Как правим това? Чрез нашето свето Кръщение. Ние не се кръщаваме, за да получим име, а за да се засадим в живот, който е с друго качество. Биологичното раждане води до телесна смърт, а духовно раждане води до царството Божие. Чрез Кръщението се засаждаме в Тялото Христово, за да приемем Христовия живот. От друга страна, живеейки в Тялото Христово, ние се храним със соковете, което е светото Причастие, за да стигнем до пълната възраст на Христовото съвършенство, да възраснем духовно, да изпълним нашия живот с присъствието на Христос, с присъствието на Живота, Който е победил смъртта. Когато смъртното се съедини с безсмъртното, когато тварното се съедини с нетварното, тогава човек преодолява своята смъртност и тварност, и така участва в Божията нетварност и вечност.

Следователно, основата на нашето освещение не е да вършим добри дела, защото добрите дела могат да ни пратят в ада, и то с препоръчано писмо, което става, когато те не извират от явяването на Бога в живота ни, а от нашия егоизъм. Когато пребиваваме в собствения си егоизъм, тогава се окопаваме в състоянието на смъртност. Когато обаче признаем нашето безсилие и се съединим с Христос чрез светото Кръщение и се храним с Неговото Тяло и Кръв, тогава осъзнаваме, което имаме, не е наше, а е Негов дар.

Християнинът, ще ни каже отново свети апостол Павел, явява Христовия живот в своята тленна плът. Какво са светите мощи? Голи кости, които източват изцеление. Как става това? Става, защото светецът, на чиито мощи се покланяме, е станал обиталище на Бога и се е изпълнил със Светия Дух. Тогава неговите св. мощи откриват благодатта на Светия Дух, Който се е вселил в него. Един такъв човек не прави просто добри дела, а открива Христовия живот; той не обича, защото това е добро, а защото Бог е любов, защото любовта е живот. Бог прощава не просто защото е търпелив, а защото опрощението е Божият етос… Припомнете си какво казала Света Богородица, когато приела благовестието: Той милостно погледна унизеността на рабинята Си, и унизеността, т.е. смирението е факт в нашата връзка с Бога. Горделивият човек стои пред Бога и Му казва: „Боже мой, аз нямам нужда от Теб! Ще вървя по моя път! Зная какво да правя!“. А смиреният е този, който казва: „Господи, каквото и да имам, то е Твой дар!“, и стои с благодарение и смирение пред Бога.

Всичко това, което казваме, скъпи братя, е обяснение на нашата епоха, защото, ако днес преживяваме финансова и социална криза, то не е защото се опразниха джобовете ни, а защото се опразниха сърца ни откъм Божия благодат. Застанахме самохвално пред Бога. Истинската криза на този свят и на нашата епоха не е днешната криза. Кризата настъпи тогава, когато имахме всичко. И понеже се чувствахме силни, се отрекохме от Бога. Направихме един идол, поклонихме се на друг бог – нашия стомах, нашето его, а сега преживяваме последиците от това идолопоклонство. Сега разбираме какво направихме тогава. Застанахме пред Него с егоизъм и самохвалство, отказахме да Му дарим нещо, дори в неделя да отидем на църква. Презряхме Неговата воля, покварихме се, повярвахме в парите, в комфорта, и се опитахме, консумирайки, да наситим нашите сърца, но те се насищат единствено с Божията благодат. Днес можем да видим от какво се отрекохме. И ако не се покаем и не променим начина си на живот, ще продължим да затъваме. Нека никой не ви заблуждава. Защото със самохвалството, което имаме, дори да оправим нещата, скоро сами отново ще ги разрушим… Докато довчера имахме много, днес останахме без нищо. Съществуват обаче и онези, които нищо нямат и всичко притежават – човеците, които имат усмивка и мир в своето сърце и явяват това в ежедневието си.

И така, как човек се освещава? Именно когато участва в живота на единствено Светия. Тогава цялото му битие се засажда в тази благодат и благословение. И разбира се, начинът, по който става това, не е някаква теория, а както казах по-рано, първото нещо е нашето засаждане в Божия живот чрез Кръщението, второто е нашето хранене с Тялото и Кръвта Христови, и третото – нашето послушание към думите на Господа.

Днес двама души се женят и още едва ли не преди бракът да е започнал, те са се развели. Веднъж при мен дойде един човек, който бе разтрогнал брака си малко след като го бе сключил. Двамата поне успяха да създадат едно дете. Той ми каза: „Аз ще се погрижа за детето си!“. А аз тогава го попитах: „Кого заблуждаваш? Каква грижа ще покажеш на детето си? Ти си съсипал душата му, а ще се грижиш за него… Коя грижа? Ще му даваш пари? За скот ли го взе?… И защо не помисли да наведеш глава и да се запиташ: „Защо стигнах дотук?“. Защото, ако вчера се жениш, а днес се развеждаш, ти най-малкото си глупав. Или в действителност сега, когато осъзнаваш собствената си отговорност, се отдръпваш назад. Така е. Виждате ли лесните решения? „Ще се грижа!“ За какво ще се грижиш? Ти трябва ясно да си дадеш сметка, че си ограбил душата му. Какво иска едно дете? То иска да вижда, че родителите му се обичат. Но когато вместо да се обичате, ви вижда да се карате и да се ругаете, знаете ли какъв ужас и несигурност чувства то в сърцето си? Виждате, че от момента, в който нямаме ум Христов, говорим с възможно най-сериозния тон най-големите глупости.

Какво означава послушание към Божията воля? Означава послушание към истината, защото това не са думи на един човек, за които мога да кажа: „Не съм съгласен!“, а е Божие слово, което е истинно. Христос има дръзновението и казва: „Аз съм Пътят, и Истина и Животът.“ А ти по кой път поемаш? Коя истина следваш? Кой живот живееш? Ако сме толкова умни, нашият свят щеше да бъде по-добър. Ние унищожихме нашия свят, защото поискахме да вървим срещу Божията истина. Казвам ви, че истината, която загърбим, рано или късно ще ни се стовари върху главата. И тогава нямаме право да се оплакваме.

Човекът, който има смирение, се доверява на Божията воля, Христос просветлява неговия ум и слово, и той се отнася отговорно към живота си. Той прави своя избор не егоистично, а с доверие в Божията воля или, ако не може да я изясни, моли Бога да му я покаже. Ние обаче винаги имаме становища и мнения и никога не помислихме, че може да правим грешка. Дори тогава, когато е очевидно, че нашата мисъл е противоположна на Божията воля, ние настояваме. Понякога питам родителите:

– Сложихте ли ваксина на детето си?
– Разбира се!
– Защо го правите?
– Ами за да не се разболее!
– А, добре. Я ми кажете… а сложихте ли му духовна ваксина?

И внезапно сякаш започвам да говоря на китайски. Каква е тази духовна ваксина? Не знаем и това е трагично. Духовната ваксина е присаждането на Божията благодат в детето. Кръстихте го, добре! Но ако не се грижиш за присаденото дърво, то ще изсъхне. Вашите деца имат ли съприкосновение с Божията благодат? Молите ли се заедно с тях у дома? Виждат ли ви да палите кандилото у вас? Да ходите заедно на църква да се причастявате, да ви видят и те да се причастят? Знаете ли, има малки деца, които с радост идват да се причастяват и с огромно желание отварят устата си. Някои родители водят да се причастят 3-4-годишните си деца, но те плачат и се дърпат. Защо? Защото това място е непознато за тях. Защото свещеникът, който стои пред тях да ги причасти, внезапно се превръща във враг в техните очи. Тези родители са издадени от децата си…

Освещението на човека не е нещо, което му налагаш отгоре, а e автентичен начин на живот. Това, което ще кажа, може би ще изненада някой: християнинът, който не се развива в свят човек, е анормален човек. Светостта не е за малцина. Тя е първото, от което имаме нужда. Христос казва: „…който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши…“ (Йоан 14:12). Така се обясняват чудесата на светците…

Църквата ни „тренира” чрез своята педагогика и ни помага да преодоляваме проблемите. Преди време дойде при мен един млад човек, който искаше да ни предизвика, като каза: „Смятам, че е глупост да не ям месо в петък!“. Отвърнах му: „Я ми кажи, как би определил един спортист, който иска да спечели медал на състезанието, но изобщо не иска да ходи на тренировки?“. И той спонтанно каза: „Като малоумен!“. Аз се усмихнах и му казах: „Току-що се самоопредели!“. Той ме изгледа сепнато. Защото постът е тренировка, не е самоцел. Защо постиш? Не постиш, защото месото е нещо лошо, а за да изпиташ дали можеш да кажеш „Не!“ на нещо, което ти харесва. Защото, ако не си способен да кажеш „Не!“, това нещо може да завладее и да опустоши живота ти.

Педагогиката на Църквата не действа на принципа „Трябва“, „Да!“ или „Не!“, а говори за житейските истини и очертава границите на живота. Когато Бог казал на човека в рая: „от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит. 2:17), Той не го заплашвал, а го известил, защото човекът е сътворен свободен и има отговорност за своята свобода. Ние си мислим, че сме свободни, а другите са отговорни. Така вършим престъпление и срещу собствените си деца, когато не ги научаваме да станат истински свободни, тоест отговорни. Отговорността прави човека зрял. Един ден, докато работех в училище, попитах едно момче, което беше постъпило лошо със свой съученик (в миналото митрополитът е бил директор на училище – бел. прев.):

– Защо го направи?
– На майтап, отче!
– Вярвам ти. Видя ли резултатите?
– Да.
– Какво мислиш, че трябва да стане?
– Трябва да получа наказание.
– Да, ще го получиш, но внимавай! Не за да ти отмъстя от името на училището, нито от името на твоите съученици, а за да ти бъде това наказание като пирон, с който ще заковеш в съзнанието си една голяма истина: нямаш право да засягаш личността на другия, дори и на майтап, както не засягаш твоята собствена личност!

Тогава това дете ми каза: „Благодаря Ви!“, и попита дали и догодина ще бъда в тяхното училище.

Споменавам тази история, за да разберем, че ние, възрастните, имаме много голяма отговорност за света, който подготвихме за нашите деца. Не им показахме идеала на светеца, на благословения човек, който пребивава с уважение и любов пред Божието лице и истина, защото направихме грешката да повярваме, че ние ще бъдем онези, върху които те ще се облегнат. Децата обаче тръгват да се облягат на нас и се сгромолясват, защото нямаме сила, тъй като се възгордяхме. Запитахте ли се защо нашите деца вземат наркотици? Нима не знаят? Те знаят всичко! Тогава защо продължават да вземат наркотици? По една проста причина: търсят опора. Ние обаче ги лишихме от опората, от която имаха нужда. Те трябва да се задържат някъде и ето го резултата. При детето, което обаче има мярка и критерий, е различно. Можеш да кажеш на детето си: „Няма да ти кажа направи едно, второ или трето, а ти препоръчвам едно единствено нещо: да имаш мяра! Знаеш ли коя е тази мяра? Божията воля. Пред каквато и дилема да се изправиш, питай – Бог иска ли го, и ако сърцето ти казва „Не!“, не го прави. Ако ти каже „Да!“, направи го. Така ще си сигурен в твоя път.“ Ние обаче не им дадохме тази мяра, а ги лишихме от нея. Защото сметнахме за отживелица човек да се доверява на Бога и да няма друг пътеводител в живота си. И какво направихме накрая? Извадихме им очите със собствените си ръце и сега си прехвърляме отговорността.

* * *

Нима Бог е отживелица? Добродетелта ли е отживелица? Какво са казвали нашите древни предци? Всяка наука, отделена от добродетелта, е лукава. Този древен израз обяснява окаяното ни положение. Нас ни унищожиха онези, които имат знание, но нямат добродетел. Затова стигнахме дотук. Но кой избра всички тях? Ние. Защо? Защото сме като тях. Дразним се, когато чуваме това, но това е истината. Отново питам – каква друга цел можем да имаме, освен нашето освещение, което има две последици? Първо: нашата победа над смъртта, и второ, красотата на живота. Какво представлява един светец? Той е поезията (ποίηση) на живота, красотата в света.

Преди време научих, че три млади девойки се опитали да се самоубият. Когато отидох в училището им, имахме дискусия, разговарях с група деца, сред тях присъстваха и въпросните три момичета, които сами ми разказаха за себе си. След края на дискусията останаха последни, за да поговорим. Попитах ги:

– Момичета, защо поискахте да се самоубивате?
– Можете ли да ни кажете защо да живеем? – отговориха те на въпроса ми с въпрос.

Аз схванах техния отговор и им казах:

– Обяснете ми как живяхте досега!
– Правихме каквото си искахме, ходихме където си искахме, прибирахме се когато си искахме, излизахме с когото си искахме – отвърнаха ми те.

И аз допълних:

– И понеже във всичко, което правихте, не намерихте радостта, си казахте: „Какво друго може да ни даде животът?“
– Точно така – отговориха те.

В стаята, където разговаряхме, имаше един телевизор и до него – една желязна кутия. Аз ги попитах:

– Момичета, ако се опитате да поставите този телевизор в тази желязна кутия, която обаче е по-тясна от телевизора, какво ще стане?
– Ще счупим телевизора.
– Е, това сте направили. Защото сте се опитали да вместите един живот, който трае много години, в рамките на един месец и по този начин нищо не сте живели както трябва. Виждате, че сте създали погрешна картина за живота. За щастие, Бог ви избави!

В крайна сметка доведохме живота си до голямо корабокрушение. Защо? Защото се възгордяхме. Възгордяхме се, защото си поставихме фалшиви цели, защото избрахме смъртта, а не живота. Затова всеки ден умираме преди да умрем. Именно защото нямаме за какво да се задържим. Нямаме цел в живота. Ако трупането на пари се смята за цел, тогава не осъзнаваме, че това е нещо, което чезне ден след ден. Дори и в най-хубавия дом да живеете, ако в сърцето ви има празнота, ще превърнете дома си в ад. Днес обаче, точно в тази епоха, за която говорим, има и семейства, които са положили основата на своя живот върху Божията благодат, които са се научили да се обичат и да се влюбват – защото повечето млади хора днес не са способни да се влюбят и да обикнат. Тези хора създават благословени семейства, раждат деца, възпитават ги, в дома им има светла атмосфера, която предават на своите наследници. Те са хора от същата епоха като нас, ходят в същите училища, в същите университети, но са други. И най-вече са хора, които те изпълват с радост само като ги гледаш, именно защото Божията благодат е била присадена в тях. Има и други млади хора – техни връстници, чиито очи са изпълнени с мрак, защото нямат смисъл и красота в живота си.

За съжаление, ние сме избухливи и за най-малкото нещо се караме на децата, крещим, а се случва и да ги бием, именно защото отсъства живата Божия благодат в сърцата на родителите, на децата. Напразно обаче се терзаем и недоумяваме защо нещата не вървят, тъй като ако сме отхвърлили пътя на нашите светци, тогава винаги ще бъдем объркани. Освещението на човека е решение на проблемите в неговия живот. Пак казвам – светецът е жив човек, изпълнен с Божията благодат, който посреща с духовна сила всички проблеми, бива укрепван, защото усеща Божието присъствие в живота си, тъй като има друго средоточие – Христос.

Нима Христос внезапно стана ваш враг? От Христос ли се страхувате? От Онзи, Който се е разпнал вместо вас? Не искате да доведете вашите деца близо до Христос? Къде ще ги заведете? Да, съществува и някой друг (дяволът) – на него ги предавате. И след това се изненадвате, че вършат злини и търсите причината! Не сме попаднали в място, което е непознато за нас, а просто изгасихме светлините. Тук, в този храм съществува всичко онова, което виждаме около себе си, но ако загасим светлината и влезем в мрака, ще се спънем – в иконостаса, в колоната, в стъпалата. Защото ходим в тъмнината. Така става и в живота ни. Когато ходим в мрак, се препъваме в самопонятни неща.

Независимо дали ни харесва или не, човек има единство. И Божията благодат какво прави? Тя съединява всички дарби на човека и възпълва недостатъчното и изцелява немощното. Е, вие отхвърлихте това лекарство и станахте разединени, гладни, слепи, не знаете какво искате и накъде отивате.

На всяка Неделя на Православието в нашата енория винаги носим за поклонение главата на преп. Давид Евбейски. Правим така откакто имаше суша, но в деня, щом я донесохме в енорията, на другата сутрин започна да вали. Една година дойде при мен един човек и ми каза: „Отче, да ви откарам ли с колата? Да не шофирате вие, а да държите мощите на светеца!“. Казах: „С голямо удоволствие!“, влязох в колата и потеглихме. За въпросния човек знаех, че има съпруга и малко дете, бяха приятно семейство, близо до Църквата. Тогава той ми каза: „Нас, отче, не ни познавате добре. Допреди няколко години с жена ми непрестанно се карахме, всеки опит за разговор се превръщаше в разправия, замервахме се с пепелници. Детето ни постоянно плачеше. Но в определен момент се пробудихме и си казахме: „За Бога, затова ли се оженихме? За да превърнем нашия живот и живота на детето ни в ад?“. И от този ден взехме решение за промяна, отидохме при един духовник, изповядахме се, той ни постави в Божия път, и оттогава, слава Богу, сме добре!“.

Тъй като ги познавам от периода след тяхната промяна, не можех да повярвам, че някога са се замеряли с пепелници вместо да се разбират. Няма как тяхната история да не те накара да се удивиш на действието на Божията благодат. Защото щом тези хора са се пробудили, доверили са себе си на Бога, резултатът е дошъл: домът им се е изпълнил с благодат и благословение.

Днес ние се направихме на много умни, изрекохме порой от нагли и безочливи думи. За съжаление, присадихме това развалено мислене и в нашите деца. И сега берем плодовете от тогавашната истинска криза. На всички равнища на живота. След като тогава не се убедихме от истината, поне днес да се убедим от нашия крах, да осъзнаем нуждата от цялостна промяна и да разберем, че целта е една: Божията воля е да станем свети, тъй като Неговият призив е категоричен – бъдете свети, както Аз съм свят. Не съществува нищо повече и нищо по-малко от това, и който го приема, ще върви напред чрез изпитанията, а който го отхвърли, ще се препъва.

За съжаление, ние не сме доволни от нищо, постоянно роптаем и никога не се доверихме на Бога. И през ум не ни мина, че Бог може да не ни дава нещо, понеже утре то ще ни накара да изпитаме болка или по много други причини. „…на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро” (Рим. 8:28). Е, това сме го загубили и сме започнали с оплакванията: „Бог ме онеправда, Бог ме ощети!“. Един светец казва нещо интересно: че когато се разболееш и отидеш на лекар, ти му се доверяваш напълно. Съгласяваш се да те реже, шие, да „отнема” от теб и да „добавя“, но изобщо не се колебаеш. Доверяваш му се и добре правиш. Защо тогава, казва светецът, протестираш, когато отиваш при един друг Лекар, Който те познава много по-добре, познава твоето минало, настояще и бъдеще, възпитава те, отнема и добавя в живота ти за твое добро?

Дано осъзнаем, макар и чрез нашия крах, защо живеем, и да разберем, че животът в Божията благодат, пълен със смирение и доверие в Бога, е живот, който носи истинското благословение и ни прави причастни на Божията святост. Тогава Христовият живот се явява в нашето всекидневие и разбираме какво е истинска радост.
Превод: Константин Константинов

 

Близки теми: