Тайната на радостта

„Радвайте се винаги в Господа…“ (Филип. 4:4)

Този поздрав е съществувал като пожелание, не просто „Радвайте се!“, а „Радвайте се в Господа!“. Казано по този начин, се вижда, че тази радост има едно друго, неземно измерение, че става дума за радостта в общението с Бога. „Радвайте се!” – добре, всички имаме радостни мигове. И радостта в Господа е радост, което по някакъв начин е позната за нас. Проблемите обаче се появяват от момента, в който обърнем внимание на думата „винаги“. Човек си мисли, че това „винаги да се радвам“ е подигравка. Ако някой те поздрави с думите “Радвай се!, ще му кажеш: „Добре, радвай се и ти!“, но ако ти каже: „Винаги се радвай!“, ти ще си кажеш: „Този е много радостен и си мисли, че всички сме в настроение!“. Как да се радваме винаги? Та тук имаме толкова проблеми, несполуки, трудности…

Това е голямото предизвикателство. Ако някой ни каже „винаги да се радваме“, ще си кажем, че той е радостен понеже или е бил избран за депутат, или е станал владика, или е придобил академична титла, има конкретна причина да е радостен и затова ни казва: „Винаги се радвай!“. Какво ще рече това „винаги“? Та аз имам толкова проблеми, хубаво – за пет минути може и да се почувствам радостен, за толкова време радостта е оправдана, но оттам насетне накъдето и да се обърна, накъдето и да погледна, ще бъда безумен, ако се радвам постоянно. Бих казал на този, който ме призовава да бъда радостен – не те ли е срам да ми казваш това? Ако аз вървя с усмивка на лицето, хората какво ще си помислят? Няма ли да обидя всички тези, които имат проблеми? Няма ли да бъда предизвикателен да се движа постоянно с усмивка на уста и постоянно да казвам „Винаги се радвай!” Или пък ще заподозрат, че искам нещо от тях, за да им говоря така.

Днес обаче ще говорим за предпоставките на трайната радост. Защото тази радост има предпоставки. Като деца учехме някакви песнички в неделното училище, в които се говореше за радост, и като ги пеехме, накрая ни обхващаше депресия, защото не съществуваше причина за реална радост. Пеехме: „Радвай се заедно с Христос, войни сме, ще стъпчем всички! Ще завладеем всичко и ще се радваме след това!“. Една от причините, поради която си тръгнах от Църквата, когато бях малък, беше една песничка, която слушахме и пеехме по лагерите. Помня само припева, в който се казва: „Тръгнахме по пътя нагоре – дотук добре, – на върха стои Голгота – пак добре, – движим се с радостна стъпка, за да забием горе тежък кръст.“. Бях на 12 години и си мислех: „Със сигурност отиват да разпнат някой друг!“. Защото никой не тръгва с бодра и радостна стъпка да се изкачи на Голгота, да занесе там кръст и да го постави за себе си. Най-малкото Христос не се е изкачил по този начин на Голгота. Затова трябва да бъдем много внимателни към подобни тържествени песни, които са празни откъм духовно съдържание. Те оказват вреда на чувствителните деца, прогонват ги от Църквата, защото не тръгваш с бодра стъпка да се качиш на Кръста. Ако става въпрос да качиш всички други, тогава може да има бодра стъпка. В църковните тропари обаче няма да открием подобна радост. Ще откриете ли в тях някой да казва: „Аз съм радостен и щастлив, и тръгвам към Голгота с радост да се разпна!“. Никой от отците не казва това. Разбира се, радостта я има, и предстои да видим кои са нейните предпоставки. И тази радост, както изглежда, е трайна, защото християнин без радост е християнин, който реално не разбира защо е такъв. Ницше казва, че християните са хора без радост и мисля, че това е най-голямото и лошо обвинение, изречено някога срещу нас. Един християнин, който не може да се зарадва, следователно който не разбира какво точно става в това духовното пространство, в което е влязъл (т.е. в Църквата), има проблем.

… и пак ще кажа: радвайте се.

Апостолът повтаря тези думи, за да подчертае важността им, сякаш ни казва: „Чухте го, радвайте се – ако евентуално не сте го чули!“. Той продължава:

Вашата кротост да бъде известна на всички човеци. Господ е близо.

Тоест радостният човек е кротък и снизходителен. Когато някой е радостен и шофира, позволява на всички да го изпреварят, да го наругаят, но той е въодушевен и в този момент за него не съществува проблем, нали? Когато някой е радостен и щастлив, той може лесно да понесе някакви загуби, също така да се раздава и да прави неща за другите, без това да му коства нещо. Това е последица от радостта. Когато св. ап. Павел казва „близо“, той не просто има предвид, че Господ ще дойде скоро, но и защото Христос води диалог с човека и създава връзка с него. Следователно Той е близо, не е далеч; това, в което вярваме, не са абстрактни идеи, а реалност. Оттук нататък апостол Павел започва да говори за това как може да се придобие тази радост:

Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби…

Какъвто и проблем да имате, от каквото и да се нуждаете, откривайте пред Бога своите просби с молитва, която е съпровождана от благодарение. Разбира се, някой ще каже: „Нима Бог не знае моите просби? Защо аз да ги казвам на Бога?“. Откривам на Бога не моите просби, а своето сърце за Него и създавам връзка с Него, затова съществува и благодарението. „Това е моята просба, Господи, по Твоята воля. Ако е нещо, което ме води до Тебе, а не ме разделя. Моля се да получа тези неща, но ги искам, доколкото те са в Твоя път.“

Това е освобождаването от грижата. Не съществува по-голяма радост от това да освободиш човека от стреса на грижата. Грижата е причина за всички скърби, страхове, фобии, болести и дори смъртни случаи. Затова един древен отец на Църквата казва, че грижата е изображение на ада – т.е. това човек да бъде угрижен за хиляди неща, да има хиляди въпроси в главата си и да не може да утихне, тъй като проблемите идват един след друг. И дяволът ти казва: „Виж, имаш ум в главата си, мисли! Сам ще решиш проблема!“. Бог обаче ми е дал ум, за да се насочвам към Него, за да мога да се вслушвам в Неговите решения. Срещал съм много малко хора в този суетен живот, които да знаят и то от опит какво означава да възложиш живота си на Бога. Всички останали научаваме това през изкушенията и трудностите. Страшното е, че себелюбието на човека работи срещу него самия; мислим си, че себелюбието ни работи в наша полза,  че то ни кара да се грижим за нашите си интереси, имущество, достойнство, образование… Проблемът обаче е, че именно следвайки себелюбието си, ние се оказваме в затруднение. Ако не бяхме срещнали съвременни светци, нямаше да можем да разберем какво означава този живот в Христос, да видим и днес, сред нас, хора, които не мислят за себе си и са се отрекли от себе си.

Преп. Мария Египетска напуска света и отива в пустинята. Тя иска да се поклони на Кръста, и когато Господ не я допуска, тя казва на Пресвета Богородица: „Ще вляза да се поклоня и след това ме отведи, където искаш!“. След това тя чува глас, който й казва да премине река Йордан. Отива с три хляба и върви двайсет дни в пустинята. Без да помисли, че има зверове, змии, ужаса на студа, мъчението на жегата, без храна, без вода, без хора, които да срещне по пътя. Тя живее в пустинята четиридесет и седем години и Бог не допуска да я доближи нито един звяр, не допуска да й се случи нещо. Вижте какъв е Божият човек и как човекът става такъв – с придобиването на пълното безгрижие от предаването на Божията воля. Света Мария Египетска нямала дреха да облече, но духом обикаляла целия свят.

Преподобна Мария Египетска преди столетия се е предала напълно на Божията воля, но и днес познаваме хора в Църквата, които се предават на Бога – един става монах, друг – мисионер… И така, причината за радостта е това безгрижие, това пълно предаване на Бога, което, колкото е по-голямо, толкова по-голяма радост носи. Някои от вас ще попитат: „Досега не сме го правили, но можем ли да го направим оттук нататък?“. Да, можем, вземайки предвид всичко това, което ни е било дадено. Както и нашите напразни борби за какво ли не. Ще ми кажете – светците нямали ли са грижи, нищо ли не са вършили? Тоест седели са на един стол? Но това да седиш на един стол и да се молиш на Бога е най-великото дело. Ние обаче не можем да го направим и затова правим и нещо друго. Да, нека вършим нашите си дела, но да поставяме Бога отпред, да поставяме молитвата, може да не е голям подвиг, но да нямаме грижа. Имало е патриарси, които са били начело на църкви, но не са чувствали тежестта на грижите, те възложили този товар на Бога.

Да си безгрижен не означава да не се изморяваш. Човек се изморява, труди се, но просто не понася душевното бреме (стреса) на своя труд. Един мисионер, който обхожда Индия и Африка, не просто се труди, а се пребива от работа и прави всичко, както и всеки друг човек, който се труди. И Бог иска да се трудим, да се изморяваме, но да нямаме грижи. Разбирате разликата. Човекът не се нагърбва с излишната грижа на този труд, а знае, че всичко принадлежи на Бога. Аз например работя, отглеждам децата си, ще ги отгледам, ще направя каквото мога за тях, естествено ще се уморявам, ще се боря, но няма да понеса децата ми на гърба си, те са свободни, ще ги оставя в Божиите ръце… Ще се трудя, но няма да имам излишни грижи. Обратно, грижа се (излишно) означава, че лично поемам бремето на всяко едно нещо докрай, сякаш искам да застана пред Бога и да му кажа: „Достатъчно ми даде, оттук нататък мога и сам! Ти гледай, ако искаш, помогни малко, но основно аз ще свърша всичко.“

Скоро идва ред и на надменността, която ме отделя от Бога: „Аз направих това, аз направих онова!“. Питам се защо политиката не само в Гърция не върви в добра посока. Ако политиците казваха: „С Божията помощ направих това, с Божията помощ ще направя онова!“, и ако казваха накрая: „Слава Богу! Не го очаквахме, но се борихме да направим това и Бог помогна!”, знаете ли една такава политика колко благославена би била от Бога?! Тя щеше да има много повече плодове от тези, които обикновено има. А реалността показва тъкмо обратното; навикът на политиците е да виждат повече от това, което са направили. Те искат да ни убедят, че те се направили всичко! В действителност нищо не са направили, освен минимума от онова, за което тръбят.

И обратно – когато имам смирение, в момента, в който принасям делото си на Бога, сякаш Му принасям една поредица от нули и Той слага единица отпред. Затова виждаме някои хора, независимо дали са свещеници, епископи, или хора от която и да е професия, да принасят огромни плодове в живота си, докато други може и да имат качествата, но не принасят плод. В Църквата също има хора, които имат много качества, но нямат това благо себепринасяне на Бога и гласът на егото в тях надделява: „Аз направих това! Ще направя онова!“. Накрая, въпреки качествата им, тяхното дело се оказва изключително малко.

…и Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в Христа Иисуса.

Не светският мир, който днес го има, а утре липсва, а Божият мир, който превишава всеки ум. Божият мир, който е отвъд това, което можем да си помислим. Този мир ще опази нашето сърце в Христос и ще благослови нашите мисли. Този мир е изображение на рая. Има хора, които се грижа за хиляди неща, но са много спокойни, имайки този Божи мир в себе си, защото това, което правят, го принасят на Бога и оставят изхода на Него. „Нямаме нищо, а всичко притежаваме” (II Кор. 6:10) Какво означава това? Да не искам и да не претендирам за нещо по такъв егоистичен и надменен начин, с мисълта, че аз трябва да притежавам и да получа най-доброто.

И така, когато съм придобил съзнанието, че не съм достоен да направя нищо добро, да извърша голямо дело, но имам мир в Христос и оставям изхода от всичко на Него, тогава става двойно чудо: първото е мирът и радостта, която човек получава буквално без да знае защо, без да знае по какъв начин блика в него този извор на радост, и второто е, че нищо от онова, за което се труди, не отива на вятъра, а Бог оползотворява усилията му по положителен начин и реално делата на човека се осъществяват почти без да се усети. Има хора, които искат да катехизират целия свят и нищо не постигат, има и хора, като апостолите, които казвали – ние сме неуки, но обичаме Бога и влизаме в Негов път без да ни интересува да убедим никой, а самите ние сме изпълнени от това, което правим! И ето, те обърнали към вярата много народи, едва ли не без да го искат, без да се стремят към това, без да го преследват. Те работели за това, но не го преследвали. Де да знаехме тези тайни, които гарантират на човека много високо качество живот. Така бихме казали днес – качество на живота. Защото така – качествено, живее един дълбоко мирен и радостен човек…

И така, съществува причина за радостта и това е безгрижието, да предадеш делата си изцяло на Божията воля. Но причина за радостта е и молитвата, която създава неизменна връзка и приятелство с Бога. Светците имат Бога за Приятел. Това е духовно равнище, което ние не можем да проумеем. Волята на светеца и Божията воля се отъждествяват. Как става това? Много е трудно да го разберем, но мисля, че то започва именно с това безгрижие. Съзнавам, че не съм значим, не съм извършил велико дело, а какво правя? Обичам. И обичайки, правя това, което ми идва да правя, и всичко останало възлагам на Бога.

Какво полза има, ако спечеля целия свят и погубя душа си? Каква полза ще имам, ако погубя себе си, както казваме днес, да загубя смисъла на живота си, да престана да бъда себе си?! Какво полза има човек да спечели цял свят, ако няма радост и не може да се радва? За да имам радост обаче е нужно на първо място славословие за това, което получавам от Бога, след това е нужно да не се привързвам към онова, което съм получил или не съм получил, и трето, нужно е да споделям с другите това, което получавам. Така няма да погубя душата си. Нужно е да благодариш за Божиите дарове, да не се прилепяш към тях. С други думи, не ги слагай на мястото на Бога, не ги превръщай в идол, и трето, сподели го с други, за да ги задържиш. Така може да имаш много велики неща и същевременно да запазиш себе си, в противен случай ще погубиш душата си. А когато погубя себе си, губя и Бога, тези неща вървят заедно, защото Бог говори на истинската ми същност. Ако аз Му казвам като фарисея от евангелската притча: „Тук съм! Тук съм!“, Бог няма да ме види. Но ако съблека фарисейските дрехи, ако сваля театралния костюм и украсите от себе си, с които съм се маскирал, и кажа: „Ето ме, това съм аз! Ако искаш, Господи, погледни ме, ако не искаш, по-добре не ме гледай! Не заслужавам да ме гледаш!“, тогава прожекторът на Бога ще ме осветли…

Тълкувайки прословутото число 666, св. Андрей Критски казва, че трите шестици всъщност означават три неща: неудържимият гняв, който ще се простре по целия свят в последните дни, неудържимата гордост и неудържимото фантазиране. Това ще са трите основни привилегии на хората в последните дни. Забелязвате ли как в нашето съвремие родителите възпитават децата си именно в тази посока: да не оставиш някой да те настъпи, а веднага да го съкрушиш?! Днес това се смята за значимо – да можеш да смачкаш другите, най-малкото да ти имат страха и да ти завиждат. Надменност, гняв и след това да живееш в някакъв виртуален свят – творение на твоята фантазия. Защото вече не можеш да живееш с други край себе си, и след като си нямаш никого, с какво ще живееш? Със света на собствената си фантазия. Това е, което искат телевизията, компютрите за нас, изобщо такива са съвременните нагласи за живота. Ние си мислим, че държим живота в ръцете си, но всъщност други го ръководят, други ни водят накъдето си поискат. И на индивидуално, и на колективно равнище. Онзи ден в клас си говорих с учениците за учебника по история. За прословутия учебник по история, който всички с право осъждат, защото е едно кощунство: едно е да си убил баща ми и да кажа „Прощавам ти!“, но друго е да кажат, че убийство въобще не е имало. Та този учебник казва, че убийство не е имало. Няма престъпление, затова не търсете прошка. Това е чудовищно – и срещу хората, и срещу Бога. Докато обсъждахме въпроса за това измерение на глобализацията, един мой ученик българин ми каза: „Отче, същият проблем възникна и в България с учебника по история за девети клас.“. И какво пише в този учебник? В него турското владичество се нарича османско присъствие.

Някой иска да нямаме общности, да бъдем пълни с гняв и с фантазии. Да не съществува семейство, защото да не си глупав, че да създаваш семейство… Така казват много млади хора днес, направете си собствено проучване и ще се убедите колко млади днес казват: „Аз да създавам семейство? Не! За какво ми е да го правя?“. Защо да го прави, по каква причина?! За какво ми е семейство, за какво ми е история, за какво ми е общност?! Кой съм аз без тях? Една пионка на някоя международна компания, който днес ме поставя тук, утре ме праща в Пекин, след това – в друга част на земното кълбо, и там правя това, което иска компанията, тя ми дава идентичност, в това се изчерпва моята идентичност.

Доколкото съществуват християни, такива хора, които са обърнати със своята грижа, воля и сърце към Бога, тези унищожителни планове не могат да успеят. Или поне не могат да се осъществят докрай, но когато престанат да съществуват такива хора, примери на Божии човеци, тогава, когато наистина ги няма, ще имаме големи проблеми – не само ние, а всички европейци, целият свят. Сценариите на един бъдещ тоталитаризъм са кошмарни, те са описани в книгите на автори, които пророчески са говорили за тези неща.

Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете…

Човек може да бъде радостен, само когато доверява своето съществуване на Бога; когато създава неизменна и вечна връзка с Него; когато оценява своето свят и историята чрез тази връзка. Така той полага себе си в Божиите ръце и става сътворец и съуправител с Бога, става някой, който събеседва с Бога, а не някой, който просто приема пасивно живота. Той става някой, на когото Бог говори, а не просто някой, когото животът размята като морска вълна, движена от ветровете. Евангелието е призвало човека да бъде утеха за целия свят. Днес се приближаваш до някого и усещаш, че той не може да ти помогне, нищо не може да ти каже, няма нищо, което да ти даде. Приближаваш се обаче до един свят човек и истински усещаш, че си се приближил до една духовна крепост. Близо си до човек, който е толкова непоклатим, изпълнен със смисъл, че когато се докосваш до него, вземаш светлина и се освещаваш. Затова ви казах, че велики са хората, които Бог прави велики. Един обикновен незначителен човек може да стане велик, може да стане бог по благодат, да стане обиталище на Бога и да разпръсква Божието величие около себе си. Да притежава покой, въпреки трудностите, страданията и болките на живота…

Превод: Константин Константинов