17 неделя след Петдесетница – на Хананейката

Те забравят дивните пророчески слова на Исайя: "И синовете на другоплеменниците, които са се присъединили към Господа, за да Му служат и да обичат името на Господа, да бъдат Негови раби.., Аз ще заведа на светата Си планина и ще ги възрадвам в Моя дом за молитва.., защото Моят дом ще се нарече молитвен дом за всички народи" (56:6-7). Как някогашните юдеи съчетават своето и чуждото, омразата и любовта, тесногръдия шовинизъм и пророчеството за всечовешка общност? Но само за евреите ли става въпрос? Не са ли приели някои от нас православието, за да изпитат себелюбивата гордост, че са "специални" и "благословени", а всички останали християни и особено невярващи са прокълнати и обречени на гибел?

Би било добре такива хора да вникнат в смисъла на днешното неделно литургическо четиво от Евангелието на св. Матей (15:21-28), в който се повествува за срещата на Иисус Христос с една жена хананейка. Защо Христос посещава езически земи? Както разказва Евангелието от св. Йоан (6 гл.), мнозина евреи се съблазняват от словата на Христос, че Той е небесният хляб, който трябва да се яде, за да се постигне спасение. Някои фанатици дори замислят да го убият. В такива моменти Богочовекът предпочита да избегне своите врагове, като пътува в Самария или Финикия. Този път той предпочита да посети "страните Тирска и Сидонска" (ст. 21). Тир и Сидон са две древни пристанища на Финикия, населени с езичници. За това събитие разказва накратко не само евангелист Матей, но и Марко (7:24-30). Св. Матей представя пътуването на Христос с думи, които навяват впечатление за ведра перипатетична разходка на философ, следван от учениците си. А св. Марко, чието Евангелие е по-ранно, дава повече подробности и подчертава, че Иисус държи идването Му да остане в тайна: "Като влезе в една къща, не желаеше никой да Го узнае; ала не можа да се укрие" (7:24).

Тук обаче Христос се сблъсква с една жена, която не крие отчаянието си. Матей я нарича "хананейка", а Марко – "сирофиникийка". Представката "сиро-" отличава сирийската Финикия от либийската в Северна Африка. Най-известната финикийска колония там е Картаген, който води ожесточени пунически войни с Рим между 264 и 146 г. пр. Хр. Явно чула, че Спасителят изцелява безнадеждно болни, жената върви упорито след Него, додява Му, настоява, плаче, хленчи, реве, с други думи – всячески се опитва да привлече Неговото внимание. Самият факт, че хананейката първа се обръща към Христос е забележителен. В Ориента и досега е прието само мъжете да говорят на обществено място. Да си спомним за самарянката, която остава смаяна, че Спасителят я заговаря (Йоан 4:9). А притеснената до крайност хананейка пренебрегва социалните условности и нарушава тогавашното патриархално понятие за благоприличие със своите викове и писъци.

Жената моли Христос да я помилва, защото дъщеря й "зле се мъчи от бяс", т.е. обладана е от нечист дух. Обърнете внимание, че тя проси милост за себе си ("помилуй ме"), но ефектът на милостта засяга друг човек – дъщеря й. Защо? Защото дъщерята е част от нейното тяло, нейната същност, нейната съдба. Когато Бог дава милост на някого, тя винаги се споделя и от тези, които го обичат и са свързани кръвно с него.

Христос не е глух и чува прекрасно хананейката, но мълчи и не й отговаря. Някои протестантски тълкуватели напразно виждат в този момент "колебание" от Негова страна, неосъзната идентичност, несигурност дали да приеме божествените титли, с които Го назовава жената. Истината е друга. В Библията редица текстове предсказват приемането на спасението и от езичниците. Преди това Христос извършва чудо, за да изцели слугата на един римски стотник, който също е езичник (Мат. 8:11). Иисус нарочно пренебрегва воплите на хананейката, за да изпита както нейната вяра, така и вярата на учениците Си. Самите апостоли започват да се дразнят от нея и Го молят да я отпрати. Върховното изпитание обаче настъпва, когато Спасителят откровено й казва, че не е добре да се вземе хляба (Самият Той) от чедата (юдеите) и да се хвърли на псетата (езичниците). Именно защото тези думи звучат грубо и брутално, те са съвсем автентични. Всеки друг би се обидил, но не и изстрадалата хананейка. Тя подхваща току-що казаното от Иисус и отвръща, че и псетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им. Хананейката съзнава неравностойността в духовно отношение на юдеите, които са богоизбран народ, и езичниците, които се обвързват съзнателно или не с дявола, като се кланят на идоли. Казаното от нея може да се тълкува косвено и като пророчество за бъдещото влизане на езичниците в Църквата и споделяне на нейните блага – на първо място св. Евхаристия. Смаян, Христос възкликва: "Голяма е твоята вяра!" (Мат. 15:28). Той не й казва: "Голямо е твоето нахалство" или "Голяма нужда имаш", а признава нейната силна вяра и изцелява дъщеря й.

Това, което прави впечатление у тази анонимна жена е нейното смирение. За повечето хора тогава и сега сравнението с куче, с мръсен и крастав уличен пес е твърде унизително. Кучетата съпровождат утайката на обществото, най-бедните и най-нещастните като Лазар (Лук. 16:21). Хокана и гонена от другите, хананейката е познала бездната на човешката злоба и е свикнала да се отнасят лошо с нея. Но трябва да се отбележи и друго предимство на тази жена – нейната силна, дейна, непреклонна вяра. Всъщност първата добродетел се ражда от втората. Нейното смирение не е самоцелно, а е закономерно следствие на вярата.

Във Финикия тогава живеят десетки хиляди хора, но Евангелието говори само за нея. Тази жена, която е отхвърлена от всички поради беснуването на дъщеря й, е езичница по рождение и живее в езическа среда. Главният бог на Сидон е Ешмун, за когото се смята, че е терапевтично божество, което изцелява всички болни. Хананейката сигурно му се е молила многократно и му е принасяла безброй жертви, но студеният идол никога не се трогва от нейната трагедия. При срещата си с Иисус тя го нарича "Господ" и "Син Давидов", което означава, че е контактувала с юдеи, повярвали в Христос. Да си спомним един рядко цитиран стих от Евангелието: "Живеещите около Тир и Сидон, като чуха, какво Той вършеше, дойдоха при Него в голямо множество" (Марк. 3:8; Лука 6:17). Несъмнено някои от тези финикийци са най-ранните християнски проповедници по средиземноморското крайбрежие още преди апостолите да тръгнат на световната си мисия. Докато учениците на Иисус вървят след Него повече от три години, наблюдават всеки ден чудесата Му и пак се съмняват, ханаанката вече е повярвала от все сърце. Затова тази езичница получава Божието благодеяние – пълното изцеление на нейната дъщеря, която Христос даже не вижда и не докосва.

Майката на болното момиче много прилича на упоритата вдовица от притчата (Лук. 18:1-6), която додява до смърт на един съдия и го принуждава да изпълни молбата й. Така и ние трябва да постоянстваме в молитвата си пред Бога и да вярваме, че Бог ще я изпълни, ако естествено тя не е свързана с егоистична и суетна цел, както често става. Хананейката е едновременно смирена и дръзновена. Между тези две качества няма противоречие. Християнският живот също се подчинява на този двоен парадокс – смирението поради съзнанието за греховност и дръзновението поради дареното ни богосиновство. "Всички, водени от Духа Божий, са синове Божии" (Рим. 8:14). И не само синове, но и дъщери (Гал. 3:28).

Коментари

коментара