Седемдесет години от възстановяването на Българската патриаршия
На 10 май тази година се навършват 70 години от възстановяването на Българската патриаршия – едно значимо събитие не само в историята на българския народ, на и на православния свят като цяло.
Българската патриаршия е една от най-старите национални автокефални църкви в историята на християнството, отстъпваща по древност само на Арменската и Грузинската. Пряко или косвено към нейното създаване и история имат отношение велики владетели, просветители и светци като св. княз Борис, цар Симеон, св. Фотий Цариградски, светите братя Кирил и Методий, техните ученици – св. Климент Охридски, св. Наум и т.н. В течение на много векове Българската патриаршия е била ярко горящ светилник за целия славянски свят, огнище на славянската просвета и култура. Именно от нейните майчински ръце славяните са получили кирилицата, старобългарския (църковнославянския) език, славянските книги и славянското богослужение. Ето защо нейната история заслужава голямо уважение и интерес далеч не само от страна на православните българи.
Най-старата славянска църква
От действия на св. княз Борис Покръстителя личи, че още от самото начало той е целял създаването на независима (автокефална) българска църква. Само така могат да се обяснят привидните му колебания и маневрите между църковния Цариград и църковния Рим. След като българите не получават нито отделен митрополит, нито български епископи, княз Борис е принуден да се обърне с това искане към папата.
Само отказът на папата да назначи посочения от Борис кандидат за архиепископ на България е причината за връщането на българите под юрисдикцията на Цариградския патриарх, който след това не се поколебава да назначи архиепископ Йосиф (870) и редица епархийски архиереи за Българската църква.
За израстването и укрепването на Българската православна църква много спомага апостолската и просветната дейност на учениците на славянските първоучители, които идват в България в търсене на спасение от западните „приятели“ на славяните и получават радушен прием у нас. Продължавайки делото на своите учители, те полагат основите на славянската писменост и култура. След като светите братя са създали първата славянска азбука – глаголицата, в България – дали в столицата Преслав или в Охрид, това все още е предмет на спорове – учениците им създават кирилицата, която от този момент нататък се разпространява из целия православен славянски свят. Техните приемници – книжовниците на Златния век от времето на цар Симеон творят блестяща литература на новоизградения литературен славянски (старобългарски) език и новосъздадената писменост. Така основите на старобългарската и общославянската културна независимост са положени. Междувременно България разширява своите граници и се превръща в могъща държава, която не желае да търпи църковната зависимост на своя народ от победена Византия.
Така по времето на цар Симеон, т.е. в епохата на разцвета и могъществото на България, йерархията на Българската църква става независима от Цариград, а първойерархът на Българската църква е провъзгласен за патриарх. И въпреки че известно време Цариград не иска да се съобразява с това, по време на Симеоновия син Петър той все пак признава както автокефалията на Българската църква, така и патриаршеското достойнство на нейния глава в лицето на Доростолския архиепископ Дамян (927). По това време Цариградски патриарх е Теофилакт, син на императора Роман Лакапин.
Първият български патриарх Дамян е начело на Българската църква от 927 до 971 г. По негово време в България има около 30 епархии. Митрополитски катедри има в градове като Бдин (Видин), Пловдив, Средец, Охрид [1].
През епохата на Второто българско царство Българската църква също не желае да бъде в зависимо положение от враговете на държавата, още повече че Охридската архиепископия остава в рамките на Византийската империя. Поради това в столицата на възродена България Търново е създадена нова българска архиепископия начело с архиепископ Василий (1186).
Второто признаване на патриаршеското достойнство на главата на Българската църква става през 1234 г., когато на църковния събор в Лампсак (Мала Азия) Цариградският патриарх Герман, с предварителното съгласие на Йерусалимския, Антиохийския и Александрийския патриарси, тържествено провъзгласява архиепископ Йоаким за Български патриарх [2]. Известни са имената на 15 патриарси от Второто българско царство. Последният от тях, патриарх Евтимий, е дълбоко почитан от целия народ като национален герой, подвижник и „велик художник словенския писмености“, който се труди много върху попрището на старобългарския език и литература. Св. патриарх Евтимий има нещастието да преживее политическата катастрофа на България. След превземането на българската столица от турските войски патриархът е изпратен на заточение, Търновската патриаршеска катедра е закрита, а всички епархии на Българската църква са погълнати насилствено от Цариград.
Така с падането на Второто българско царство българският народ губи и своята държава, и своята независима църква. Самостоятелна остава само Охридската архиепископия, но през 1767 г. нейната независимост също е ликвидирана от фанариотите.
Под турско робство. Екзархията
В Османската империя Цариградският патриарх получава съвсем особено положение и привилегии и се нагърбва с несвойствени за един църковен водач светски и държавнически функции. Османското правителство му признава статута на „милетбаши“, т.е. на църковен и светски глава на цялото православно население на империята. Не е трудно да се забележи, че това се прави за по-голямо удобство на турското администриране и че по този начин на безправната поробена рая е натрапена още една потисническа институция. По османско време Патриаршията в Истанбул тъне в разтление и корупция. Патриарсите са назначавани по първа прищявка на султана и купуват патриаршеската си титла срещу огромни суми, които впоследствие трябва да бъдат изплащани от духовенството и цялото християнско население. Но още по-опасни за поробените балкански народи са методите, с които фанариотите се стараят да унищожат националното самосъзнание на българите, сърбите и румънците, забранявайки богослужението на националните им езици, народностната им просвета и култура, натрапвайки гръцкия език и обработвайки християнското население в духа на великогръцката „Мегали идея“.
Националното събуждане на българския народ през XVIII–XIX в., влязло в историята като епохата на българското Възраждане, не може да не постави въпроса и за възраждането на националната българска църква. Това искане далеч не е прищявка на групичка църковници и интелектуалци. Българите повече не могат да търпят положението, при което един чужд духовен, етнически и идеологически елемент – фанариотите – държи в ръцете си възпитанието на децата и младежите, пастирското ръководство и духовния живот на народа. Така пробуденото българско национално самосъзнание се сблъсква с духовния монопол на Фенер в Османската империя. Започва борбата за църковна независимост, една борба, която се оказва пролог и към голямата битка за национално освобождение.
Борбата на българския народ за независима национална църква се увенчава с успех. За това, че Портата най-накрая отстъпва, допринася много и натискът на руския посланик в Цариград граф Николай Павлович Игнатиев. На 27 февруари 1870 султан Абдул Азиз учредява с ферман Българската екзархия, обхващаща териториите на българското етническо землище. На Екзархията се дават широки права на духовно и административно самоуправление, предвижда се приемането на екзархийски Устав; предвижда се българският екзарх се избира от Църковно-народен събор и да се утвърждава от Вселенския патриарх. На Първия църковно-народен събор на 14 май 1871 г. е приет и подписан Уставът на Българската екзархия. За първи български екзарх е избран Видинския митрополит Антим.
Схизмата от 1872 г.
След като на 11 май 1872 г. Българският екзарх Антим на тържествено богослужение провъзгласява създаването на Екзархията, българо-гръцкият църковен раздор стига до своята кулминационна точка. Скоро след това Вселенският патриарх Антим VI свиква събор. На него присъстват 28 архиереи от Цариградската патриаршия, Антиохийският, Александрийският, Йерусалимският патриарси и Кипърският архиепископ. На третото заседание на събора от 16 септември 1872 г. Българската екзархия и българския народ са обвинени в „етнофилетизъм“ и отлъчени от църквата като „схизматици“. Важно е да се отбележи, че „подсъдимите“ не са поканени на събора и не им е дадена възможността да изложат своята позиция по делото и да се защитят. Те са осъдени задочно от една малка група архиереи – изключително гърци, докато мнозинството от православните страни и народи не са представени по никакъв начин. Обвиняемите не присъстват, обвинителите са едновременно и съдии: един очевиден правно-канонически абсурд.
Съборът изковава нов термин, напълно неизвестен дотогава на традицията на Вселенската Православна църква – „филетизъм“ или „етнофилетизъм“ (от гр. ethnos и phyle – народ, племе), който трябва да жигоса националните стремежи и националното самосъзнание на българския народ.
Ето (в съкратен вид) определението на събора от 1872 г.:
1. Ние отхвърляме и осъждаме филетизма, тоест племенните различия, народните разпри, съперничествата и раздорите в Христовата Църква, като нещо противно на евангелското учение и каноните на блажените наши отци, които представляват опора на Църквата и украсявайки църковното общество, го водят към Божественото благочестие.
2. Приемащите филетизма и дръзващите да учредят въз основа на него племенни сборища, ние провъзгласяваме съгласно свещените канони за чужди на едната, света, съборна и апостолска Църква, тоест за схизматици [3].
Анализирайки това определение, ние виждаме, че Цариградският събор от 1872 г. не цитира нито един предходен Вселенски или Поместен събор на Православната църква и не се позовава върху нито един православен догмат или канон. Това не е случайно. Терминът „филетизъм“ е абсолютно неизвестен на православната традиция и няма нито един догмат, канон, съборно определение или текст на светите отци, които да осъждат т. нар. „племенни сборища“. Етническо-националният принцип съвсем не е чужд на православието, в противен случай още от древни времена не биха съществували Етиопската, Арменската, Грузинската, Кипърската, Българската, Сръбската и други църкви. „Идете и научете всички народи (ethnе)„, казва Спасителят (Мат. 28:19). А 34 Апостолско правило гласи: „Епископите на всеки народ (ethnos) трябва да познават първия измежду тях, когото да признават като глава„. Ако „филетизмът“, т.е. стремежът за създаване на народностна, „племенна“ църква, е ерес, то следователно еретици-„етнофилетисти“ са били св. Борис Български, св. Сава Сръбски, св. Нина Грузинска, св. Владимир Руски и други велики светии. Така тези обвинения срещу българите се обръщат и против мнозина велики подвижници и светила на Православната църква.
Йерусалимският патриарх Кирил, обвиняван от гръцките националисти в това, че е „Юда“ и „руски шпионин“, отказва да подпише определението на събора и се връща в Йерусалим, като преди това заявява, че „не смята себе си в правото да подпише решението на събора, защото то е прието под влиянието на народните страсти, овладели, за нещастие, Вселенската църква„.
Св. Филарет, митрополит Московски, коментира тези събития по следния начин: „От едната страна потисничество [от страна на гърците], от другата – бунт [от страна на българите]. Но потисничеството предшестваше бунта. Виновни са и двете страни, но потисниците са най-виновни“ [4].
Св. Теофан Затворник оценява схизмата така: „Виновна е патриаршията. Техният събор, който осъди българите, е връх на безобразието. Там цареше елинският γένος [род, племе]„ [5].
И най-сетне нашият изтъкнат църковен историк проф. Иван Снегаров дава оценка на схизмата след години: „…Един голям исторически грях, извършен от инородни православни йерарси под влиянието на земни цели и човешки страсти“ [6].
Екзархията след Освобождението
През април 1877 г. за глава на Българската екзархия е избран Ловчанският митрополит Йосиф, който остава на този пост в течение на почти 40 години, достатъчно трудни и за България, и за Българската църква. Според решенията на Берлинския договор България се оказва разделена на три части – свободното Българско княжество, Източна Румелия и останалата под робство Македония. През тези трудни години екзархът трябва да положи много усилия, за да запази църковното единство на българите, разделени и разпокъсани териториално и политически.
Трудностите на църковното управление в условията на неспокойната балканска политика несъмнено се утежняват от несправедливо наложената схизма, която резултира и върху международното положение на Българската екзархия. Вярно е, че отношението на различните Православни църкви към „схизматиците“-българи е различно. Кипърската и Гръцката църкви не общуват с Българската екзархия. Но Антиохийската и Йерусалимската патриаршии позволяват на българските епископи и свещеници да служат в своите храмове [7]. И Руската църква, формално признавайки състоянието на схизма, на практика не придава значение на този акт на Вселенската патриаршия.
Когато през 1915 г. екзарх Йосиф умира, в течение на 30 години негов приемник не е избиран, и Българската църква бива управлявана от наместник-председатели на Светия Синод. Ред причини пречат на избора на екзарх до 1945 г. Можем да предположим, че в тази позиция на Българската църква се крие мълчалив протест срещу схизмата и църковната зависимост от Фенер, за която титлата „екзарх“, т.е. представител на Вселенския патриарх, напомня съвсем ясно.
След края на Първата световна война православният свят също прави опити за решение на българския църковен въпрос. Практически стъпки в тази насока предприема Всеправославната комисия, свикана през 1930 г. на Света Гора за подготовка на т.нар. „Предсъборна конференция“. Тя предлага Йерусалимската патриаршия като посредник между Вселенската патриаршия и „схизматичната“ Българска църква. Йерусалимската патриаршия се съгласява да изпълни тази мирна мисия и през 1932 г. в Йерусалим се водят съответни преговори с упълномощения български архиерей. В същото време са изработени условия за помирение, одобрени от Вселенската патриаршия и Светия Синод на Българската църква. И все пак въпросът за премахването на схизмата през онези години така и остава нерешен и дори изглежда по-безнадежден от всякога.
Условия за решаването на въпроса със схизмата се появяват едва след края на Втората световна война. На 21 януари 1945 г. Екзархийският събор избира нов Български екзарх в лицето на Софийския митрополит Стефан. Новоизбраният глава на Българската църква незабавно се заема с въпроса за преодоляването на схизмата.
Вдигането на схизмата през 1945 г.
Трябва да отбележим, че в течение на седемте десетилетия схизма най-много усилия за предоляването ѝ полага Руската църква. Още през първите години след Освобождението се извършват съвместни богослужения на български и руски свещеници. Най-известният от тях е свързан с освещаването на руския храм „Св. Николай Чудотворец“ в София. Съобщавайки за това събитие, „Църковен вестник“ от 1914 г. пише: „Това не е първият път, когато българското и руското духовенство служат заедно. Освещаването на шипченския храм бе извършено от високопреосвещения Старозагорски митрополит Методий в съслужение с руско духовенство. В Русия нашите студенти и духовни лица служеха и служат заедно с руското духовенство при благословение на местния архиерей. Руският Синод се съгласи, щото този храм да бъде осветен от български свещеници… С този акт руският Синод несъмнено желае да положи начало на братско единение с Българската църква“ [8].
Това несъмнено е вярно. Само началото на Първата световна война осуетява възстановяването на пълното църковно общение между двете църкви. По-късно, по времето между двете световни войни, много за пробива в каноничната изолация на българите прави св. Серафим, архиепископ Богучарски, който не само съслужи с български архиереи и участва дейно в живота на Българската църква, но и убеждава своите събратя архиереи от Руската задгранична църква, че Българската екзархия е напълно канонична и благодатна.
Още преди края на Втората световна война Московската патриаршия заявява решителната си подкрепа за православните българи. На 30 октомври 1944 г. наместник-председателят на Синода, Софийският митрополит Стефан се обръща към местоблюстителя на московския патриаршески престол митрополит Алексий „със сърдечна молба да поеме в свои ръце инициативата за вдигане на схизмата“ [9].
Митрополит Алексий веднага влиза в контакт с Вселенския патриарх Вениамин относно въпроса за вдигането на схизмата [10].
Условията, при които може да се осъществи отмяната на гръцко-българската схизма, са предмет на обсъждане с делегациите на няколко поместни Православни църкви по време на тържествата по случай интронизацията на Московския и Всерусийски патриарх Алексий на 2-4 февруари 1945 г. В Москва патриарх Алексий I се среща с Александрийския патриарх Христофор, Антиохийския патриарх Александър и представители на другите патриаршии: митрополит Герман от Вселенската патриаршия, архиепископ Атинагор от Йерусалимската и други йерарси, обсъждайки с тях българския църковен въпрос. За тези свои срещи и преговори патриарх Алексий I пише в писмото си до Българския екзарх Стефан от 8 февруари 1945 г., като му съобщава, че Вселенската патриаршия е обещала: „1) Вселенският патриарх ще се извини на Българската църква; 2) схизмата ще отпадне; 3) Българската църква ще получи заедно с това самостоятелност от Константинополската майка-църква“ [11].
На 19 февруари 1945 г. в Истанбул се срещат представители на Вселенската патриаршия и Българската екзархия в лицето на Неврокопския митрополит Борис, Търновския митрополит Софроний и Величкия епископ Андрей. В т. 2 от протокола на срещата е отбелязано: „Да се признае и причисли Българската църква между автокефалните православни църкви, които имат канонически отношения с Вселенската патриаршия и другите автокефални църкви сестри“ Протоколът също така дефинира правата на българската православна община в Истанбул: „Да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския патриарх свой енорийски клир (църковните предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване, за назначаване или за негово ръкополагане, доколкото, разбира се, посочваните за целта притежават надлежните канонически цензове“ [12].
Патриаршеският и синодален томос, който отменя схизмата и признава автокефалията на хилядолетната Българска православна църква, е издаден от Вселенския патриарх Вениамин на 22 февруари 1945 г.
В текста на томоса се казва: „Ние благославяме автокефалното устройство и управление на светата Църква в България, като определяме тя, наричана “Света Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите православни автокефални църкви“ [13].
На 13 март 1945 г. томосът бива тържествено връчен на официалната делегация на Българската православна църква начело с екзарх Стефан.
В писмото си от 27 февруари 1945 г. до Московския и Всерусийски патриарх Алексий Българският екзарх Стефан описва тези събития по следния начин: „Щастливи сме от това, че още през първите дни на служението си като патриарх Вие показахте сърдечно съпричастие към положението на нашата църква и нейните служители, и успяхте да окажете своето мощно съдействие да бъде отменена схизмата, която толкова много ни тежеше… С това Вие, Ваше Светейшество, завинаги вписахте своето име върху страниците на историята на нашия народ и си осигурихте дълбоката благодарност на нашето паство и нашата държава“ [14].
Възстановяване на патриаршеството през 1953 г.
След възстановяването на каноничното общение с поместните Православни църкви Светият Синод на БПЦ, в съответствие с новоприетия Устав, избира на 3 януари 1951 г. Пловдивския митрополит Кирил за наместник-председател на Синода. Започва подготовката за III Църковно-народен събор, който през май 1953 г. провъзгласява възстановяването на българското патриаршество. На 10 май за Български патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Във връзка с това значимо събитие Московският и Всерусийски патриарх Алексий I изпраща на новоизбрания предстоятел на Българската православна църква писмо, в което пише: „С искрена любов и голяма радост приехме благата вест за каноничното решение на Светия Синод на Българската църква да възстанови в Нея патриаршеството, което още от древни времена, от Х в., е било нейно украшение и слава, и което е било изгубено поради тежките обстоятелства в края на XIV в. Днес благият Промисъл Божи призовава Ваше Светейшество да постави началото на ново поколение на Светейшите патриарси на Българската църква. Руската православна църква с голяма любов приветства Вашето избиране“ [15].
Снимка: Църковен вестник 1953 г., №19-22, с. 32
Руската църква е една от първите, които признават възстановяването на българската патриаршия и прави много, за да бъде тя призната от целия православен свят.
Константинополският престол отказва да изпрати свои представители на интронизацията на новия предстоятел на Българската църква. Той приема възстановяването на патриаршеството като „дързост“ и отново прекратява нормални отношения с Българската православна църква. На 25 април 1953 г. Вселенският патриарх Атинагор изпраща до наместник-председателя на българския Синод писмо с възражения срещу възстановяването на патриаршеската институция в Българската църква [16]. Това писмо фактически се явява отрицателен отговор на поканата към Вселенската патриаршия да изпрати своя делегация на ΙΙΙ Църковно-народен събор.
На 3 юли 1953 г. Българският патриарх Кирил споделя в писмо до Московския и Всерусийски патриарх Алексий I „голямото си учудване, недоумение и огорчение от писмото на Светейшия Атинагор“ [17].
И все пак, благодарение на постоянната подкрепа на Руската православна църква, фактическото признание на българската патриаршеска институция от Вселенската патриаршия се извършва през юли 1961 г. Историческите документи свидетелстват, че диалогът на Руската и Българската църкви с другите поместни Православни църкви, особено с Антиохийската патриаршия, подготвят почвата за това признание.
***
Всеки предстоятел на Българската православна църква има особени заслуги пред своята църква и народ, в съответствие със задачите, които Господ им поставя.
Патриарх Кирил е изтъкнат историк на църквата, нещо жизненоважно за Българската православна църква след многовековното друговерско потисничество и седемте десетилетия схизма. Научната дейност на патриарх Кирил спомага за издигането на авторитета на Българската църква. За многобройните си научни трудове той е удостоен с титлата доктор по богословие „Honoris causa“ на Софийската, Московската и Ленинградската духовни академии. През юли 1970 г. той е избран за действителен член на Българската академия на науките. Патриарх Кирил оставя обширен научен архив и научни трудове.
Патриарх Максим е начело на Българската православна църква повече от четири десетилетия, преживявайки заедно с нея смяната на историческите епохи. Съдено му е да премине заедно с цялото си паство и народ през много изпитания, като най-голямото от тях несъмнено е разколът в Българската църква, насочен лично против патриарха и продължил почти 10 години. Българският патриарх Максим издържа с чест всички трудности и изпълнява своя първосветителски дълг, запазвайки единството на Българската църква с подкрепата на другите поместни православни църкви.
Нинездравстващият патриарх Неофит оглавява на 26 февруари 2016 г. канонизацията на светителя Серафим (Соболев). Както е отбелязано в Патриаршеското и Синодално послание на Българската православна църква, „Нашият православен народ отдавна чакаше това.“. Три седмици по-рано, на 3 февруари, светецът е канонизиран от Архиерейския събор на Руската православна църква.
Със своето уникално служение свети Серафим обединява по един особен начин Руската и Българската църкви. Той е първият православен архиерей, преодолял изолацията на Българската православна църква, която по това време е все още под схизма. Той редовно извършва съвместни богослужения с българските йерарси. На 9 януари 1922 г. в руската църква „Св. Николай Чудотворец“ в София архиепископ Серафим служи заедно с български епископи. Година след това заедно със Софийския митрополит Стефан, бъдещия Български екзарх, той отново служи литургия в този храм. През 1950 г. на опелото на светия архипастир Врачанският митрополит Паисий подчертава, че именно архиепископ Серафим навремето е помогнал на Българската църква да заеме отново полагащото ѝ се място в голямото православно семейство [18].
Бележки
[1] Цыпин В., прот. Царь Болгарии св. Петр и преп. Иоанн Рыльский. https://pravoslavie.ru/153261.html
[2] Ведерников А. Восстановление Патриаршества в Болгарии. ЖМП, 1953 г., № 6, с. 39.
[3] Цит. по: Namee, M. The “Bulgarian Question” and the 1872 Council of Constantinople, Part 4
[4] Собрание мнений и отзывов Филарета, митрополита Московского и Коломенского по делам православной церкви на Востоке. СПб., 1886. С. 208.
[5] Свт. Феофан Затворник. Письма, Выпуск 12, Письмо 1134.
[6] Църковен вестник, 1914 г., №47, с. 554.
[7] Ведерников, А. Восстановление Патриаршества в Болгарии. ЖМП, 1953 г., № 6, с. 41.
[8] Църковен вестник, 1914 г. №47, c. 554.
[9] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 24.
[10] Православная Энциклопедия. М., 2000. Т. 1. С. 694.
[11] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 5.
[12] Протоколът се цитира по документи от архива на Софийската духовна семинария.
[13] Пак там.
[14] Архив ОВЦС. Дело №7, л. 186-187.
[15] ЖМП, 1953 г., №5, с.9.
[16] ЦДА, Ф. 1318К. Оп.1. е.х.16. Л. 117, 117 об., 118.
[17] Архив ОВЦС, д. 21, л. 16.
[18] Църковен вестник, 1950 г., №8-9, с.2-3.
