Трагизмът на апокалиптичното време
Ако попитаме хората към какво се стремят и какво очакват от бъдещето, ще получим най-разнообразни отговори: едни ще кажат, че желаят икономически просперитет; други — политически свободи; трети — строги закони, които да наказват нарушаването на морала; четвърти — отмяна на нравствените ограничения, тоест възможност за реализация на всички човешки страсти. Едни свързват надеждите си с демокрацията, други с комунизма, трети с монархията и тъй нататък. Но ако се опитаме да намерим в този пъстър конгломерат от възгледи и мнения нещо, което да е общо за всички, то това нещо може да се формулира така: всеки човек жадува за щастие, но не разбира в какво се състои то. При това повечето хора търсят гаранции за щастието си във външните социални условия и смятат, че то означава реализация на техните страсти и желания (“прави каквото щеш, само не причинявай вреда на другите” — като че ли можем да постъпваме според импулсите на падналото естество и да бъдем в хармония с другите).
Повечето наши съвременници са забравили за самия човек, тоест за вътрешния свят на човека. Цялата история не е нищо друго освен една одисея на човешката душа, едно безкрайно търсене на “острова на щастието”, но такъв остров не съществува, той не присъства нито на историческите карти на изчезналите държави, нито върху географския глобус, нито в някой архипелаг. Неговото място е в утопиите и фантастичните романи. А ако приемем, че той все пак е налице, то това е самата човешка душа, в която е вложен стремежът да познае какво е истинското щастие.
Повечето наши съвременници търсят щастието в материалното богатство; за тях парите са еквивалент на благополучието. Но могат ли парите да дадат на човека наистина радост? Можеш ли да купиш с пари приятелство, преданост, способност да обичаш и да бъдеш обичан? Най-често материалното благополучие угасява вътрешния живот, прехвърля човека в сферата на външното. В Библията е казано: „Суета и лъжа отдалечи от мене, нищета и богатство не ми давай“ (Притч. 30:8). Богатството, както и нищетата, се превръща в преса, която притиска човешката душа и я изпълва с постоянна тревога. Все още никого богатството не е направило по-добър, напротив – най-често именно в богатите семейства децата израстват като неблагодарни егоисти. При богатите хора обикновено се атрофира чувството за състрадание, сърцето сякаш се затваря в метална обвивка. Неслучайно просяците имат поговорка: “Не отивай за милостиня в кварталите на богатите”.
Щастлив ли е богатият човек? Не, та нали той има жива душа, а душата не е от земята, а от небето и затова тя не може да бъде задоволена с нищо на тази земя. Едва получила онова, което е искала, тя вече ламти за ново, желае още повече. Страстта на човека е душевен провал, който няма дъно. Онова, което доскоро сме смятали за благополучие, днес ни изглежда като мизерия. Животът се превръща в никога неспиращ бяг към неизвестното, в бяг към пустотата. Такава душа никога няма да каже: “Аз получих онова, което желаех и вече съм щастлива”; напротив, тя тайно си казва: “Как мога да бъда щастлива, щом не всичко на земята е мое?”.
Човекът желае външно благополучие. Християнство разбира благополучието като достъп до най-необходимите неща, до онова, което Господнята молитва нарича “хляб наш насъщен”. А за човешките страсти граници няма, те приличат на морска вода: колкото повече пиеш, толкова по-жаден ставаш.
Какво прави човешкия живот прекрасен дори от светска гледна точка? Навярно способността да обичаш безкористно; и колкото по-силна е любовта, толкова по-богат е животът на човека. В това отношение материалното богатство се превръща в предател, то лишава човека от тази скъпоценна способност. Евангелието е запазило историята за богатия младеж, отказал да последва Спасителя (вж. Мат. 19:16-24). Ако този човек наистина беше решил да изпълни Божиите заповеди, то той не би могъл да остане богат. Господ е казал: дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Мат. 6:21). Сърцето на хората, чието “богатство” е само тук, на земята, постоянно се гризе от скрит червей — тревога и безпокойство за своето имущество, за своите пари. Така господарят се оказва роб на роба си. Образно казано, парите за пръснати по земята и онзи, които иска да ги събере, не може дори да погледне нагоре, към небето. Такъв човек няма свобода и покой в сърцето си, той често губи онова, което е събрал, и тогава изпада в депресия и отчаяние. А дори и да е запазил и умножил онова, което е имал, той в края на краищата пак ще си отиде от този свят гол като последния просяк.
Но най-зле обикновено е ситуацията при децата в богатите семейства, които израстват сякаш в условията на оранжерия: без усилия и изпитания, без борба и лишения — без всичко онова, което е необходимо за нравственото развитие на човека, за изграждането му като личност. Обикновено такива деца се оказват бездушно студени към своите родители. Комфортът води до паразитна, потребителска нагласа в живота. Много хора, на които светът е завиждал, са казвали преди смъртта си, че в действителност са били дълбоко нещастни, че в златната си клетка са плачели с невидими за света сълзи. Един богаташ е казал: “Как мога да бъда щастлив, щом знам, че хората обичат не мен, а парите ми!”.
Това, което казахме, разбира се, не е някакво абсолютно правило, от което няма никакви изключения, в противен случай не би имало светци сред князете и царете. Личността наистина може да се издигне над средата: можеш и в златната клетка да останеш човек, а не звяр, но това изисква изключително висока духовна култура.
Замислете се: защо в богатите и цивилизованите страни психичноболните хора, наркоманите и самоубийците са не по-малко, а повече, отколкото у нас? Та нали само по себе си самоубийството е свидетелство на човека пред вечността, че животът за него е безсмислица и абсурд!
Някои търсят щастието в техническия прогрес и смятат технологично развитите държави за някакъв земен рай, сякаш светът на компютрите и машините може да върне “златния век” на земята. Но и тук наблюдаваме явна деградация на човека — той се развива едностранчиво. Съвременната цивилизация не само къса с хилядолетната органична култура на човечеството, но и е противоположна на нея. Тази цивилизация откъсва човека от средата, от природата, от другите живи същества; онова, което отдалеч изглежда като приказен дворец, отвътре се оказва благоустроен затвор.
Цивилизацията разединява хората, отделя ги едни от други, и затова големите градове се превръщат не само в мравуняци от стъкло и бетон, но и същинска пустиня за духа. Човекът на техническата цивилизация е все по-зависим от машините, създадени уж за да му служат. Той се превръща в биологичен апарат, подчинен на всеобща стандартизация, а като алтернатива на тази стандартност той може да противопостави само едно — собствените си неврози. Тук се сблъскваме с едно странно явление: лудостта като бунт срещу стандартността и обезличаването. Патология в изкуството, патология във всички области на живота. Машината не само побеждава, но и убива, унищожава човека.
В “цивилизованите” страни семейството по същество е разрушено. Емоционалното охлаждане на съвременния човек личи най-много в живота на семейството. Съпрузите стават “партньори”, а “партньорът” лесно може да бъде зарязан. Градовете в развитите страни са станали някакви огромни мравуняци. Те са поле на постоянен стрес, от който човекът не може да се защити и към когото не може да се приспособи. Темпото на този живот ни държи в постоянно напрежение, тоест постоянно обезсилва и изтощава психиката и нервната система на човека.
Ако сложиш едно животно в клетка и му създадеш най-благоприятни условия, лишавайки го само от едно нещо — от свобода, животното бързо ще деградира. Човекът в града е човек, лишен от свобода, подчинен на механични машинни ритми. Това е човек, задъхващ се от изобилие на информация, и то информация изкуствена и рафинирана. Животът в големия град, във въртележката на бясното движение, в режима на постоянното бързане, живот под пресата на шума, който действа на човека като отрова, е съществуване в екстремни условия. Да не говорим за психичното поле на тези градове, за атмосферата им, наситена със страсти и безумие. Ние реално усещаме нейната тежест, особено когато излизаме от града или се връщаме в него.
Съвременната ултратехнологична цивилизация ни е отнела природата. Натикала я е в паркове и резервати и я показва на днешните хора като музеен експонат. Човекът усеща органичната си свързаност със земята, растенията, живите същества, с планинския поток, с вековните дървета, но той винаги си остава чужд на чудовищните грамади, изградени от стъкло и бетон. Ето защо тази цивилизация е озлочестила човека.
Мнозина търсят благополучието в една или друга политическа система, в обществените структури, социалните институции и т. н., но обществено-политическите формации са идвали и отминавали, възниквали и загивали, а хората са си оставали все също толкова нещастни. Злото и несправедливостта не са намалявали на земята. Дори и да можем да отбележим някакви промени в хората в течение на историята, ще видим, че става дума за една нарастваща морална ентропия, битов материализъм и душевни заболявания, получили в наше време характера на епидемия. Всички обществени утопии, включително комунизмът и либералната демокрация, са завършили с провал, защото не са отчитали онзи очевиден и универсален факт, какъвто е повредеността на човешкото естество, влечението към греха, онзи демоничен импулс, който живее в дълбините на човешкото сърце.
Във века на съвременната цивилизация, наричан век на “еманципация и освобождение”, човекът в действителност се еманципира и освобождава от нравствените принципи, от моралните норми, от гласа на своята съвест. Ако щастието се съдържа във вътрешния духовен свят на човека, то при съвременния човек този свят е обеднен и стеснен до крайна степен. Хората са толкова обезличени и стандартизирани, че вече си приличат един на друг. Сякаш са програмирани от един програмист. Те получават информация, огромна като обем, но в действителност еднотипна и примитивна. Информацията, която залива съвременния човек, прилича на повторение на един и същ сценарий в трудноразличими вариации. По същество това е един демоничен свят.
Казват, че огромните водопади привличат хората със слаба психика; в мозъка им възниква необяснимото желание да се хвърлят във водопада, да се отдадат на фаталната вълна — тъй погледът на змията омагьосва и притегля малките зверчета. И върху телевизионните екрани, към които са приковани очите на днешните хора, ние виждаме нещо подобно — болестта, хаосът, бездушието ни хипнотизират, привличат ни към себе си. Характерни сюжети на филмите днес са армиите от извънземни, които завладяват света, планини от трупове, експлозии и обвити в пламъци сгради. Тук несъзнателният усет на душата сякаш се облича в образи и символи, в прозрение за това, че земята е завоювана от демони, от пришълци от онзи неведом свят, от онези тъмни бездни, които наричаме ад и преизподня. Те ни носят усещане за това, че няма къде да избягаме, че сияещите с електрически светлини градове са капан, в който са ни примамили, едно огромно гробище на духа. И в това също е трагизмът на апокалиптичното време.
Из книгата „Тайната на спасението. Беседи за духовния живот“, Москва, 2002 г.
Превод: Андрей Романов
