Сродени с иконите
Данка Калчева
Всеки жив човек има трудности. И цели трудни периоди. Време на изпитание. Изпитанието е живописно. Изтръгва всички цветове. Онези, вътрешните, които сме натрупали. Непожеланите, отхвърлените, страшните. И нежните, синовните, майчинските, даруваните.
Всеки, който е смесвал бои знае, че накрая се получава тъмна каша, мрак. Синьото и жълтото преминават след зеленото, синьото и червеното отвъд виолетовото и т. н. Смесваш всички цветове и после ги губиш. Както основните, така и получените от сбор. И вече имаш чернилка. Нещо такова се случва и с човека, душата му, а оттам и в живота му. Да не го твърдя за вас, но за себе си го казвам.
Защо ли, когато се изписва икона първо се полага тъмният цвят? Такава е основата. После се наслагва, казано технически, светлата боя. Или, речено по-метафорично, от тъмнината се изважда светлина. Защо в иконографията има „обратна перспектива“?
Знаем, разбира се, че перспективата в изобразителното изкуство е реалистична – което виждаме, което е. Далечните къщи, дървета, хора, дори планини изглеждат по-малки, защото са по-далеч от очите ни. Храмовите постройки, сградите в иконите започват по-тясно откъм погледа ни и се разширяват по-нататък. По-натам, защото има какво още да ни се покаже, да видим. Защото около всичко и над всичко има Небе. Което ни очаква. Което трябва да потърсим. Което може да е. И за нас.
Защо в иконописта се започва с тъмната боя? Светът ли е това? Ние ли сме? Тъмното. Или кашата от бои. Мракът, който сме си забъркали.
Простете ми… палитрата на сатаната. Защо светлата боя идва върху, над и въпреки тъмната? И я побеждава. И образът се изписва. Така са идвали светците. Така е дошъл Христос Господ, техния и наш Бог и Спасител. Защото Иисус е човешки Изток, Слънце на правдата, Извор на светлините. Защото тъмнината в мрака свети и мракът я не обзе!
Преди години, в труден мой период, една вечер, прибирайки се от работа си отнесох в къщи „икона“. Под стъпките ми попадна хартиена снимка, репродукция, както и да го кажем. Твърд картон с гланцирана повърхност, успешно изтрих калта. И после дълго се молех точно пред това лице на Богородица, пред този отрязък хартия. Заради образа. Причината да се окаже на тротоара може би не беше, че са я изхвърлили. Може някое дете да я е изпуснало през терасата. Още я пазя, заедно с много други „хартиени икони“ в големите си папки за „съкровища“. Причината да я намеря тогава може да е била – да я покажа днес на моите деца. Заедно с разказа как е дошла при мен. И защо има Образи, които побеждават калта. Едно са абстрактните дидактични поучения, друго са истинските случки и те докосват децата, че и възрастните.
Защо иконописците бива да се молят и да постят, преди да вземат боите и да посегнат към четката? Може би, за да преодолеят свещен страх Божий да изобразят Образа. Да им се дарува да изпишат върху дървото или мазилката Вечносъществуващият, Творецът в Лицето на Изкупителя. Как се рисува Христос? Иисус – Синът на Неизобразимия. Колко трябва да повярва на ръцете си художникът-иконограф? Или по-право: колко благославя Господ тези грешни, макар и талантливи, пръсти и душа? Защото после пред направеното от човешките ръце ще застават хора с наранени сърца, с молитва, с прошения, с изповед. И Образът ще ги насочва. Изрисуваното ще стои и ще остане в Храм – Дом Божий. Дори и в домашният икостас да е само – малко ли е?
Ние, православните, сме сродени с иконите. Някои, защото го имат като домашно и църковно наследие от майки и бащи, баби и дядовци. Някои, защото уважават иконографията като част от историческата българска култура, като памет, като изкуство. Други, защото знаят и нещичко за Иконоборския период, за Седмия вселенски събор, за това, че богослови посвещават изследователския си труд на иконата, на основанията и нейното право на съществуване. Мога ли да възкликна, че иконописването на Христос, Неговата Майка и Неговите светии е не просто обосновано и извоювано – то е осветено с християнска кръв.
Сега ще извадя от старите папки онзи отрязък „хартиена Богородица“ и ще го покажа на децата си. Ще имаме няколко смислени минути, дори половин час – извън или въпреки привлекателните филмчета, игри на воля и шоколадови вкусотии. Ще започна с това, че жълтото може да бъде цвят на глухарче, което ще изсъхне, ще стане пух и ще се разлети, разпилее и изчезне. Че жълтото може да бъде положено като светлина около лицата на светите образи и може да остане. И защо остава. И защо трябва да избират и мислят боите, когато рисуват. Децата ми вече са сродени с иконите, но на „ниво“ интуиция и сърце. Няма да подценявам нито умствените им способности, нито Божията милост и благословение. После ще ви разкажа какво се е получило.
