Архим. Йоан: Трябва дълго и търпеливо да се учим на общуване в Църквата

Архимандрит Йоан Страшников е игумен на правешкия манастир "Свети Теодор Тирон" от 2000 година. След инцидента на 3 август 2008 година, при който беше запалена Гложенската света обител, бившият игумен на Гложенския манастир "Св. вмчк. Георги Победоносец" беше настанен в Правец. Това предизвика негодуванието на местните хора, които уважават и обичат своя игумен архимандрит Йоан и не искат той да бъде домакин на бившия отец Панкратий.

Отец Иван, промени ли се нещо в манастира през последните дни?

Вероятно имате предвид факта, че в обителта отскоро по нареждане на Ловчанския митрополит Гавриил е настанен бившия игумен на Гложенския манастир Панкратий. Трябва да Ви кажа, че всичко върви по старому. Манастирския живот тече и това ме кара да се съмнявам дори, че този човек е бил способен да извърши делата, които му приписаха.

Вие смятате, че медиите, отразили скандала не са били коректни?

Струва ми се, че са направени прибързани изводи. До момента нищо не е ясно. Няма свидетели. Става дума за свада от личен характер, която е станала след употреба на алкохол. Какво може да се коментира, щом има и алкохол? Но не искам да съдя. И аз не съм бил там. Има следствие, полиция, които работят и щом приключат случая фактите ще бъдат огласени.

Имало ли е случаи, в които посетители на манастира, в който служите Вие да са се държали грубо, предизвикателно или да са Ви нападали?

Не. Не съм имал такива посетители. Слава Богу, хората тук са възпитани. В началото на моето служение е имало опити обителта да бъде ограбена, опитвали са се да влизат. Но полицията реагираше бързо и всичко завършваше благополучно.
Истината е, че манастирите трябва да имат някаква сигурност, особено ако в тях живеят един, двама души. Хората не са склонни винаги да бъдат добри. Трябва да имаме някава защита. Не казвам, че държавата трябва да я осигури. Добре е Църквата да има свои кадри, които да пазят, да отговарят за сигурността. Църквата е организация, която може и трябва да бъде самостоятелна. Вярвам, че трябва да се помисли за защитата на манастирите от посегателства, от нападения, че трябва да се направи така, че монасите и поселниците на манастирите да бъдат пазени.

Как гледате на случая с бившия отец Панкратий – накърняват ли Църквата такива инциденти? Какво може да се направи?

Свещенослужителите не са безгрешни. Това мога да кажа. Имаме Божията благодат, имаме тайнството Покаяние и Изповед. Каквото е станало – станало е. Пак казвам: случаят не е много ясен. Тепърва ще се разбере кой какво е направил. Чудно ми е този човек да е палил обителта. Предполагам, че е бил предизвикан, че е бил афектиран. Той така казва. Чудя се дали, ако човек е сам и се чувства беззащитен не би направил и абсурдни опити да се защити. Аз искам да помогна сега. Искам да му помогна да се успокои, ако трябва да се промени. Винаги съм гледал на хората от добрата им страна. И смятам, че всичко ще се промени към добро. В Българската църква трябва да се работи повече с хората, повече да се общува, да се говори. За да открием Божия образ в човека, трябва да можем да общуваме и да сме склонни да откриваме и развиваме само добрата страна. Мисля, че трябва дълго и търпеливо да се учим на общуване всички ние в Църквата. Ето, идва някой в манастира, който се заяжда, предизвиква те, говори неистини. Какво трябва да се направи? – Смятам, че такива хора също сигнализират, че имат проблем. Дошли са в манастира неслучайно. Едва ли са дошли, за да се карат. Трябва да можем, да знаем как да им обърнем внимание и да им помогнем. Това е. Иначе всички ние имаме проблеми и проблеми, но живеем едни с други, за да се спасяваме взаимно. За мен това е проблемът в случая с бившия отец Панкратий.

Отец Иван, през годините, в които Вие управлявате манастира „Свети Теодор Тирон” имало ли е хора, желаещи да постъпят в обителта, да станат послушници, монаси?

Да, имаше такива хора. Те идваха и искаха да останат, да се научат на манастирски живот. Но с течение на времето им се струваше трудно. И си отиваха. Всеки идва с някава представа в себе си, която няма връзка с действителния манастирски живот. Манастирският живот е суров. В него утехата е голяма, но тя не идва веднага и всичко е свързано с много лишения, с труд. Точно така, както пише в книгите – подвигът е да се бориш всеки ден, да не се отказваш, да се молиш. А Бог никога не ни е оставил. Бог винаги помага.

Коментари

коментара