Георги Каприев: Понякога забравяме, че християнството е религия на радостта

В деня на свети Игнатий Богоносец ви срещаме с един от онези преподаватели, които с яркото си и искрено слово успяват да запалят в умовете на много свои студенти идеята за божественото. Но не само в умовете, а и в сърцата.

Защото извън постигането на интелектуални академични цели, хора като него съвсем непреднамерено и спонтанно провокират в душата на младия човек жаждата да придобие духовен опит, така че да открие Бога, поселил се в нея (както споменава според житието си едни думи от Писанието самият свети Игнатий).

Проф. Георги Каприев е преподавател по история на философията в СУ „Св. Климент Охридски“, автор на десетки книги и един от утвърдените европейски специалисти в областта на средновековната християнска философия… Философията, която по думите на самия него (в интерпретация на великите кападокийци) се различава от другата по това, че е в съгласие с Откровението и с даровете на вярващите по силата на благодатта.

Освен че е един от най-обичаните преподаватели от студентите във Философския факултет на СУ, проф. Каприев е и търсен лектор от някои от най-престижните висши училища в Европа, сред които университетите в Бари, Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Цюрих и др.

Бихте ли споделили за Ваша среща с конкретна личност или със словото на определена фигура от християнската история, която особено Ви е повлияла по пътя Ви към вярата?

Този списък е толкова дълъг, че едва ли има край. Тук няма как да не намерят място големи и „малки“ автори от цялата история на християнската култура. Освен това съм имал шанса да срещна, особено през последните 20 години, някои от най-мощните йерарси и богослови на днешното Православие. Много често обаче силата на вярата се засвидетелства още по-убедително от някой ведър селски поп или от някакви забравени от света, видимо не от Бога обаче, старци и старици (а „старецът“ не е задължително стар на години) някъде по балканските чукари или по сокаците на големите градове.

Духът вее където си поиска и говори чрез когото реши. Решаващото е, че тези хора ги има, живеят между нас и ни формират с делото и словото си – устно или писмено. Остава само да го слушаме и като го слушаме, да го чуем. А пътят на вярата минава през целия човешки живот и продължава, осмелявам се да мисля, и подир него.

Като чудесен познавач на духовната традиция на западната християнска философия, изправяли ли сте се някога пред дилемата да избирате между църковното учение на католицизма или на православието?

Не, не съм. Затова има най-малко две основания. От една страна, ако вярваме на историческите данни, моето семейство следва да е християнско някъде от около двеста-триста години след Петдесетницата, и то в традицията, именувана след началото на ХІІІ в. „православна“. Иде реч за региона на сегашното южно българско Черноморие. Ако дадем ухо на съвременните изследвания, според които съществените културогенни елементи на човешката ДНК са формирани през последните 10 000 години, тогава би могло да се заключи, че в това има и нещо генетично. Все пак става дума за едни 1700-1800 години, в които християнството е станало съставна част от съществуването ни. Което не значи, че всеки от нас не стига персонално и с усилие до Бога, и то без гаранции, че ще стигне.

От друга страна, има позиции на Православието, които нямат аналог в останалите християнски традиции. Един пример само: няма друга деноминация, която да устоява персоналната човешка свобода като абсолютна, да я утвърждава категорично, безусловно, и да я издига във висша ценност. Държа на това. Много държа.

От Вашите впечатления нараства ли интересът на западноевропейците към традицията на Православието?

От дългогодишен опит мога да кажа: да, нараства, и то особено през последните години. Но това не е интерес просто и само към верското измерение на Византия или на съвременната православна общност, а към цялостната им култура, интелектуалност, изкуство, изразност, чувствителност, включително верската определеност. Това се отнася и за православните, и за неправославните „западняци“. Ние сме потопени в тази традиция и си позволяваме да я гледаме не в нейната цялост, а да я парцелираме. И това е драматична грешка.

В навечерието на Рождество можем да забележим две сериозно контрастиращи тенденции – първата минава под знака на пълното потапяне в неоновия дух на една псевдоКоледа, а другата пък призовава за отхвърляне на всичко, което е „от света“, свързано с празника („Не на подаръците от Дядо Коледа, не и на самия Дядо Коледа“…). Къде да намерим мярката, за да осмислим и да преживеем в дълбините на сърцето си празника на Христовото Рождество?

И тази, като всички възможни мерки, трябва да намерим най-напред в себе си. Който има истинен усет за Рождеството, той ще запази тишината в себе си, но заедно с това не ще отрече веселието, блясъка на празника, свързващи се прочее и с публичното, и с детинско карнавалното, носено от Дядо Коледа, и с „комерсиалното“, при което едва ли ще смогне да стигне до чак „пълно потапяне“ в него.

Ние понякога забравяме, че християнството е религия на радостта, на веселието. Нещо много станаха намусените праведници напоследък. Мисля обаче, че емоционалната констипация за позитивното и лъчезарното не е кой знае колко добър атестат за действително интериоризиране на християнското учение.

В този период от годината често чуваме думите „На Коледа стават чудеса!“, едно по детски чисто и красиво послание. Гръцкият духовник протопр. Николаос Лудовикос обаче в своя беседа обръща внимание на това, че често търсим чудесата на Бога, а не Самия Него…

Хубаво е, че о. Николаос е обърнал внимание на това, още по-добре е, че го посочват и най-ранните отци на християнството. Още бл. Августин натърква носа на някои съвременни му християни, втренчили се в диренето на чудеса. Какво по-голямо чудо от света, от това, че той съществува, и какво по-грандиозно чудо от човека, пита той. Повечето човеци даже не си дават сметка какво значи „Божие чудо“. Те го тълкуват като нарушаване на естествения ред. Но то не е това. То е потапяне в Божия „ред“, който не е длъжен да кореспондира или да не кореспондира със земния, с реда на света. Човешката природа е спасена с Възнесението на Христа и със сядането Му отдясно на Отца. Благодарение на Него тя стои там: в най-интимното на Божествеността.

Затова истинното чудо днес, след Възнесението, има най-вече персонален характер. И чудото, бидейки съвършено уникално, изобщо не може да бъде изказано чрез човешкия език. Това по дефиниция не му е по силите. Езикът може да изказва адекватно само сравнимото, но не и уникалното. Затова се боя, че повечето феномени, публично обявявани за „чудеса“, са от областта на суеверното, нежели на вярата.

В някои западноевропейски общества се забелязва и една друга тенденция по Коледа „в името на религиозната толерантност“. Коледното събиране в офиса се превръща в „зимно парти“, а коледната елха на централния площад в Брюксел тази година се превърна в „зимно дърво“… За кого християнските символи се оказват толкова заплашителни?

За комплексираните, за усещащите своята непълноценност. Пълноценният, самоосъзнатият човек ясно заявява себе си: като вярващ или антитеист, като хетеро- или хомосексуален, като определящ себе си така или инак, и устояващ своята определеност. Едва ясно определилият се човек е готов за диалог. А не патологично туткащият се и не онзи, който се опасва с бомби и се гръмва. Политическата коректност в нейния екстремен вариант е не по-малко опасна от взривяващите се „праведници“, защото руши характерите, руши сърцевината на човешкото. И не мисля, че това важи само за „западноевропейските общества“. То налазва всички съвременни култури, особено формираните въз основа на християнството.

В този контекст, „За“ или „Против“ е позицията Ви дали да има задължително обучение по религия в училище?

Аз съм „За“, но само ако иде реч за свободно избираема дисциплина. Имам предвид конфесионално определеното обучение: познаването на историята на християнството и на религиите изобщо е по принцип част от общата култура на всеки уважаващ себе си човек и би следвало да не е повод за какъвто и да било образователен коментар. Казвам, че вероучението трябва да бъде дисциплина, свободно избираема от ученика, в съгласие и с неговите родители, имайки при това наум едно изказване на о. Павел Флоренски. Вече в Съветска Русия той се обявява даже направо за отмяна на вероучението, защото, казва, един неграмотен поп може да свърши повече беля, отколкото един легион пропагандатори на атеизма. Ние сигурни ли сме, че имаме достатъчно голяма група добре подготвени преподаватели по вероучение? Преподаватели, достойни за призванието си? Позволявам си да се съмнявам.

С патриарх Максим си отиде и една цяла епоха за БПЦ. Чуха се оценки за годините на неговото служение. Ще дадете ли и Вие своята оценка?

Дадох обстойна оценка на страниците на в. „Култура“. Ще повторя само, че този високо благочестив човек действаше и управляваше с велико търпение, изчаквайки всеки конкретен „кайрос“, за който говорят и учителите на Църквата: единствено удачният момент, в който събитията се случват в пълнотата на мярата си. Този „бавен ритъм“ на външна активност спаси Църквата от много бедствия, но заедно с това остави и множество неотговорени и даже болезнено непоставени въпроси. Дълг на Българската православна църква след него е да стори това.

Кои три аспекта на съвременната ситуация в българската Църква бихте откроили, които задължително се нуждаят от промяна?

Само три? Добре тогава. Най-напред Църквата трябва действено да осъзнае, че най-сетне, най-сетне като никога след XV в., тя е действително „автокефална“, че най-сетне може и трябва да решава само със своята си глава, да се самоопределя. Нито в годините на схизмата, нито в годините на комунистическата диктатура тя можеше да направи това. Църквата сякаш се плаши да приеме шанса си, отворил се пред нея отпреди около 20 години, и не го ползва.

За да стори това, тя трябва да се осъзнае като единение на вярващите, на целия православен български народ (а не само на клира и още по-малко само на висшия клир), без при това да залита по силата на стари навици в националистически турбуленции, които впрочем са в пълен разрез с изповядването на единия „род Христов“, не питащ за никаква партикуларна идентичност, включително не и за етническата.

На второ място Църквата трябва ревниво да се предпазва от провинциализиране и изолация (вътрешно-национална, но и в общо-православен и световен мащаб), към каквито тя на моменти показва уклон.

И на трето място, но не и на последно, тя трябва да стане вярна на своята мисия, след като изповядва вярата си в апостолския характер на Църквата. Христос казва на учениците си: „Идете и научете всички народи“, а не: „Стойте и чакайте някой да дойде при вас“. Евангелизирането на света е задача пред Църквата, то е нейна същинска задача и проверка на нейната действителна църковност. Истина е, че Църквата е там, където е Духът. Но този израз не спира дотук, а продължава: И където е Духът, там е Църквата. Тя е длъжна да го носи и проявява и извън своите стени. Това е неин първостепенен дълг пред самия Господ.

Новата 2013 година ще е особено важна за посоката, в която ще поеме БПЦ. Според Вас какъв патриарх е нужен днес на вярващите?

Нужен е такъв, какъвто посочи Духът Божи. Духът Божи, а не някакви конюнктурни съображения, комбинации, светски сметки.

Снимка: Дафинка Стоилова, www.pressadaily.bg