Гхасан Туени (Ливан): Ако спрем да се противопоставяме, никой не може да ни маргинализира

Източник: L’Orient – Le Jour

След оттеглянето на сирийската армия, въпросът за повторното установяване на равновесието на християнското участие във властта в Ливан е в сърцето на политическия дебат. Анализите са различни, мненията – разнообразни. Л’ориент – Ле жур, френскоезичен ливански ежедневник, задава на християнски личности от гражданското общество, политическия и академичния свят, в рамките на този дебат, три въпроса: Как да излезем от настоящата маргинализация на християните? Какво трябва да бъде участието на християните и в какъв пран? Каква трябва да бъде ролята на християните за бъдещето на ливанската формула?

Една от главните фигури в Парламента (и ливанската преса), депутатът Гхасан Туени, започва дебата по този тъй жизненоважен и трънлив проблем.

Бих казал по-скоро автомаргинализация. Християните се изключват сами поради политическа „склероза”, липса на доверие, на въображение. На новаторство. Никой няма да може да маргинализира християните, ако те сами спрат да търсят ролята на противопоставящи се на другите, или дори просто на противостоящи, и приемат като национална догма взаимодопълването на духовните семейства, които трябва да се възприемат точно като такива и да се хранят от духовните извори на религията, а не да се възприемат като кланове, движени от фанатизми и племенна моралност.

Вместо да плачат по миналото, чиято слава впрочем е спорна, християните трябва да предложат, вместо да се отчайват, проект за бъдещето, валиден преди всичко за тях, но и за всички ливанци, и да работят заедно, а не едни срещу други.

Часът на истината удари, и на реализма също, а с това и на самокритиката.

Трябва да престанем да се лутаме сред фалшивите борби на миналото, но и да се осигурим срещу нови манипулации.

Да приемем, веднъж завинаги, че не можем да градим ново бъдеще с вече остарели и овехтели идеи. Особено тези, които си въобразяват, че ще намерят „естествен съюзник” в лицето на Израел, или псевдоалианс на малцинствата с „алауитските власти” (алауити – шиитско разклонение, широко разпространено в Сирия, към което се числят и управляващите в тази страна; тях именно визира Туени – бел. прев.). Това са не само непозволени, но смея да кажа и политически непристойни алианси, тъй като граничат едновременно с измяната и непознаването на историческата реалност на нациите.

Отвъд греховете на войната от 1975 година, впоследствие и на „Войната за възвишенията” (Голанските възвишения, анексирани през 1981 година от Израел – бел. прев.), ливанският християнин трябва най-накрая да се убеди, че няма външен съюзник срещу своя мюсюлмански съгражданин, нито покровител. Тези така наречени защитници на християнството, които сами убиваха „християнската страна” – и продължават и до днес да го правят, но без оръжия (поне засега) – трябва най-накрая да се осмелят да признаят грешките от миналото. Тоест, трябва да започнем да работим върху самите себе си.

Когато ливанският християнин спре да се самоунищожава и заеме отново мястото си сред духовните семейства, които изграждат тъканта на Ливан, той ще трябва да се посвети на насърчаването на плурирелигиозните общности, като преразглежда всеки ден „обществения договор” – и ако трябва, да предоговаря нов такъв, динамичен и творчески – чрез обогатяването на културата на общностите и все по-задълбоченото познаване на религията на другия.

Мюсюлмани и християни трябва да се освободят от упадъчните идеологии и да търсят заедно лаическата демокрация в едно метаидеологическо пространство. Метаидеологическият идеал на една „цивилизация на съжителството”  може да бъде открит само чрез всекидневен диалог, далече от учените риторики, остойностявайки, в сърдечността на съвместния живот, всички съкровища на християнския дух и мюсюлманските традиции в едно общо и постоянно дело. В противовес на дебатите,  отклоняващи страните от общуване и затварящи ги в неизбежното упорство, този диалог е в служба на пълната откритост, която да ни води в търсенето на синтез, чрез диалектика, освободена от предишни императиви.

Каква трябва да бъде ролята на християните за бъдещето на ливанската формула?

Християните не могат и не трябва да се опитват да си избират мюсюлмани; такива, които да обичат или такива, които да мразят, или пък да не избират изобщо! Ливанският ислям, такъв, какъвто е, в своята цялост – това е партньорът, който трябва да приемем.

Излизането от маргнализацията означава да установим партньорство, изградено върху създаването на ново общество, общество на диалог. Християнството и ислямът трябва да водят освободителна борба заедно, а не едни срещу други. Двете страни трябва да бъдат готови на всякакви жертви, без несъвместимост, и така да предотвратяват конфронтацията. Само така Ливан ще се възроди, с волята на всички и най-вече на християните, без които Ливан ще загуби основанието си за съществуване.  

Гхасан Туени е ливански политик, дипломат и журналист, православен по вероизповедание. Заемал е няколко министерски и дипломатически поста, сред които посланик на Ливан в Гърция и пред ООН. Дълги години е ръководил многотиражния ливански вестник „Ал нахар”.  Баща на убития през декември 2005 година ливански депутат Гебран Туени, той наследява сина си на депутатското място в Алианса от 14 март, запазено за православни християни.

През 2006 година Гхасан Туени е номиниран за лауреат на наградата „Сахаров” на Европейския парламент, в памет на ливанските общественици, убити през последните години, сред които са неговият син и бившият премиер на страната, Рафик Харири.

Гхасан Туени се бори за толерантност, свобода и единение в родината си, където съжителстват множество етнически и религиозни общности. Той е застъпник на идеята за ливанска нация, чиято мощ и величие се дължи именно на това разнообразие.