Деворина Гамалова: Музиката може да е преддверие към молитвата
Спомняте ли си за експеримента на вестник „Вашингтон пост“, който за около час в един петъчен ден превърна виртуозния цигулар Джошуа Бел в уличен музикант, разположил се при една от станциите на вашингтонското метро?!
Експериментът ясно показа, че, повлечени от инерцията на ежедневието, повечето от нас скоростно подминаваме красивото в живота, и дори сме неспособни да го разпознаем. Други обаче таят в себе си чувството, че красотата на живота ги подминава, че нейната сянка навестява само сънищата им, а в действителност остава далеч, непозната и недостъпна…
Известната българска цигуларка Деворина Гамалова, която днес живее в Лондон, е убедена, че всеки заслужава да се докосне до нежността на класическата музика, която носи в себе си истинска терапевтична сила за страдащата душа. Преди години тя се включва като изпълнител към организацията „Live Music Now“, за да изнася благотворителни концерти в болници и социални институции пред хора в неравностойно положение. Както самата тя отбелязва, в основата на тази нейна дейност стои желанието да споделя красотата и светлото вълнение от музиката на големите майстори и с хора, които не могат да дойдат в концертните зали. Тази мисия тя пренася в България, като и през пролетта и лятото на тази година, заедно със свои колеги, изнася концерти в домове за възрастни и деца с увреждания в регионите на Русе и Видин. Днес цигуларката търси още български музиканти – съмишленици, които да станат доброволци за каузата.
Деворина Гамалова концертира като солистка и камерен изпълнител в едни от най-престижните европейски зали и активно се занимава с преподавателска работа: от 1999 до 2003 г. асистира на проф. Григорий Жислин в Royal College of Music, Лондон, а в момента преподава в Goldsmith University of London, Birmingham Conservatoire, Trinity College of Music и в London College of Music.
Освен музикант, тя е и доктор по философия и магистър по богословие. Именно на нейните търсения, свързани с музиката и православната духовност, е посветен нашият разговор…
Чували сме от велики музиканти репликата: „Музиката е моята религия“. Има ли място за вяра в живота на един истински отдаден на музиката човек?
Да, музиката може да е религия за музиканта, разбирано като връзка между материалното и божественото. Бетховен нарича музиката „посредница“ между сетивния и духовния живот. Но тя е още и свързващото звено между сетивното и Свръхсетивното. Преживяването на Бога като присъстваща действителност се преобразува в лично духовно общуване. В този смисъл музиката би могла да се приеме като преддверие към най-висшето изкуство – молитвата. Духовното съзерцание във великите образци на музикалното творчество се доближава до онова върховно преживяване в религиозната мистика, когато човек забравя своето лично „аз“, съзерцавайки величието на преживявания обект.
Да говорим само за вяра е много общо. Всеки вярва в нещо. Дори атеистът вярва – вярва, че няма Бог. Но ако въпросът е дали животът на един истински отдаден на музиката човек е възможен без Бога, мога да отговоря само за себе си – НЕ!
За православните песнопения бихме казали, че идват от небесните селения. Но кое тогава е мястото, откъдето идва музиката, която е извън Църквата? Има християни, които обявяват съвременната поп и рок музика за творение на демонични сили. Как гледате на подобни определения?
„По плодовете им ще ги познаете“, тоест по въздействието на съответната музика. Музиката може да има хипнотично действие, да вдъхновява за добри дела или да подбужда към лоши, да лекува или погубва. Но по принцип поддържам убеждението, че истински творческото – по силата на своята изначална божествена природа – не може да е зло.
Демонизъм може да има в твореца, който да рефлектира и върху творбата му или тя да е написана без благодат. Тя може да звучи поробващо красиво и точно чрез този поробващ елемент слушателят да се окаже в плен. Но истински великото изкуство не поробва, а напротив открива изключително богат и широк хоризонт; вдъхновява човека за съзидателна дейност, доставя му висша естетическа наслада, привежда го в благоговеен възторг пред съвършенството на Вдъхновителя. И това не са само църковните песнопения, такова може да е и светското изкуство. Архиеп. Йоан (Шаховски, †1993), а също и Гогол говорят за това, че изкуството може да бъде стъпало към богопознание и постепенно чрез душевното, в случая чрез изкуството, може да се открие духовното или, по думите на св. ап. Павел, отначало се сее тяло душевно – а възкръсва тяло духовно (1 Кор. 15:44). „Човек трябва първоначално да открие въобще красотата, прекрасното в съществуващия свят“, казва о. Сергий Рибко, „а после чрез познаването на тварната красота, в това число и изкуството, да достигне и до Източника на красотата.“.
Ако съответната музикална творба вдъхновява слушателя за добро, то няма значение от какъв жанр е тя. Отец Сергий Рибко в книгата си „Съвременната култура – сатанизъм или търсене на Бога?“ разказва например как по времето на Съветска Русия рок музиката, в която се е долавяло боготърсачество, е изиграла важна роля за руската младеж като стъпало към Православието.
В преподавателската си работа общувате с млади хора, а за много от тях представата за Църквата се изчерпва с разбирането за една архаична, закостеняла институция. Какъв според Вас трябва да е подходът към съвременния млад човек в желанието ни да го въведем в Църквата?
Личният пример преди всичко. Истинското богословие е богоделието. Най-лошият подход е когато думите се разминават с делата, което наблюдаваме на толкова много места в църковните среди. Първата крачка за мен е култивиране на любовта към доброто, етиката. Това може да се практикува в работата с всеки млад човек, независимо какъв предмет му преподаваме и от какво вероизповедание е той. И отново собственият пример е много важен, ние трябва да въплъщаваме идеалите, които преподаваме. Следваща крачка е култивиране на любов към изящното и красивото, т.е. към изкуствата. Любовта към доброто и красивото, както вече споменах, ще вдъхнови младите хора да търсят и техния Източник. Трябва да има и предмет религия, който да запознава учениците първоначално с различните религии, а след това с официалната религия на страната.
Това са три области, които се занимават с духовното и са от глобално значение за развитието на децата и младите хора. Те ще им дадат непреходно богатство, което ще ги направи истински свободни и щастливи.
Живеете в космополитния Лондон. Какво е мнението Ви за все по-открояващата се тенденция обединена Европа да не желае да бъде идентифицирана с християнските си корени?
Християнството става все по-неудобно за Европа. Неговите идеали пречат на основните тенденции в съвременното общество както в Европа, така и в целия модерен свят. Всичко е насочено към все по-голямо възвеличаване и задоволяване на Его-то. Да имаме повече от другите, да сме по-първи от другите. Конкуренция, борба за превъзходство, за власт, за пари, за лукс и повече наслади (все едно морални или не). Моралът и той е вече архаично понятие, нарушава демократичните права… Е, на този фон къде да настаним повелята да обичаме ближния като себе си? А щом не обичаме ближния, когото виждаме, как ще обичаме Бога, когото не виждаме?!…
Доколко е познато православието в Англия? И според Вашите наблюдения наистина ли интересът на западния човек към православната вяра става все по-голям?
За жалост трябва да кажа, че според наблюденията ми не само православието, но въобще християнството са на изчезване в Англия, особено сред младото поколение. Всичко е насочено към консуматорство, печелбарство и увеличаване на удоволствията. Тези, които проявяват някакво любопитство и в най-добрия случай интерес към християнството търсят православието, защото местният протестански вариант (англиканството) не ги удовлетворява.
Имаше засилен интерес по времето на митрополит Антоний, който беше забележителен проповедник и на думи, и на дела, но сега има по-скоро отдръпване от Руската църква от страна на западните хора. Силни са гръцките православни общности, но техните богослужения са почти изцяло на гръцки и затова са по-малко достъпни, а и пеенето често не е на ниво. Много сплотени са сърбите и румънците, но и те като че ли са повече затворени общности. Слаба е мисионерската дейност на православните енории. Места като православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс обаче продължават да бъдат духовен оазис и голям притегателен център за западните христотърсачи.
Колко често имате възможност да посещавате този манастир?
Старая се един път месечно. Бях една от първите български поклонички през далечната 1992 г. Имах щастието да срещна веднъж и отец Софроний малко преди кончината му. Бях под опеката на неговия сподвижник и съосновател на манастира – отец Симеон. Все славни духовници, каквито рядко се срещат. Обителта е изключителна, без да идеализирам. Всеки от подвижниците носи и своите несъвършенства, но самоотвержено се придържат към основната мисия на манастира – за гостоприемство, внимание и любов към хората. Човек се чувства винаги добре дошъл там, обгрижван и обичан! Душата му намира покой и прозрение за истинските стойности в живота.
Вие сте инициатор за провеждането на месечни беседи в сградата на българското училище при посолството ни в Лондон, при параклиса „Св. Йоан Рилски“. Какво Ви носят тези срещи?
И радости, и скърби. Радости, когато виждам, че хората си тръгват просветлени. Скърби – когато видя, че беседата не е принесла полза.
Практиката ми в Лондон включва първо просвета на възрастните, за да могат те да създадат благоприятна среда за духовното развитие на децата си и да ги изпращат после и тях на вероучение. От тази година ще се опитаме да включим отново детска група, каквато имаше в началото преди години, но беше много малка.
Чрез тези беседи се опитвам вярата ни да стъпи на по-здрави основи, далеч от суеверието. Да се проникнем от истинска църковност. Да превъзмогваме себе си и молитвата ни да стане по-великодушна. Често съм си мислила в тази връзка дали и молитвата за спасение на своята душа не е егоистична, но разбрах че тя е молитва за спасяване от злото: измолваме помощ да не сме зли, да обичаме доброто и то заради самото него, а не поради страх или заради облаги. По своето естество тази молитва е алтруистична и ни помага да следваме съвета на св. Серафим Саровски: „Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди души около тебе ще се спасят“.
Докторската Ви дисертация, посветена на темата за музиката в духовния живот, предстои да бъде издадена. Бихте ли споделили някои от основните изводи, до които стигате във Вашия труд?
Ами ако сега ги кажа, кой ще чете книгата?!… Въпросите Ви всъщност кръжат около темите, които разглеждам и вече споменах някои от изводите. Но ето и още няколко.
Мнозина споделят убеждението, че музиката е най-велик дар от Бога и че поради този й божествен произход тя прокужда злото. Въпреки относителната вярност на това твърдение, православната аскетика избягва всичко, което отвлича вниманието от молитвата, независимо от факта, че дадени дейности, какъвто е случаят с музиката (и особено църковната), може да извикват религиозни чувства. Християнството е религия на Словото. То обладава огромна творческа сила и пеенето е включено само като помощник, който мелодически да разкрие вътрешната същност на словото и да създаде съответстващо емоционално настроение за неговото възприемане. Затова музиката присъства в живота на аскета само дотолкова, доколкото може да увеличи усърдието на молитвата и да внесе организация, ритъм и хармония в общата молитва като издига душата към ума, за да го съедини със сърцето и да го потопи в съзерцание на несътворената Светлина и Красота. Такава музика е наслада за ума и сърцето. Тя не провокира плътната страна на душата, а напротив, като я извисява и пречиства, спомага за молитвената концентрация, вместо да я разсейва.
Но в светски план не само църковната музика има значение за хората. В своите най-съвършени образци музикалното изкуство и извън Църквата е проява на Божествената красота и въодушевява човека към осъществяване на тази красота в живота си. То възпламенява стремеж към постигане на висши ценности и разгаря любов към най-висшата Красота.
Снимки: личен архив; Карин дом – Варна
