Митрополит Аталлах Хана: Страхувам се от крайно религиозните

Frognews.BG

„Аз се страхувам от онези, които са крайно религиозни, защото това са хора, които много говорят, но не прилагат в живота си това, за което говорят”, признава главата на православните християни в Ерусалим.

Мирополит Хана е в България за участие в международната конференция „Междурелигиозният диалог – настояще и бъдеше", организирана от Центъра за близкоизточни изследвания.

– Митрополит Хана, по време на дискусията за междурелигиозния диалог стана дума, че светът днес не е светът от вчера. Как вие разбирате това?

– Има много неща, които са се променили. Можем да говорим например за глобализацията. Можем да говорим за материалните ценности. Да речем, аз съм посещавал България преди доста години и виждам, че в нея са настъпили много промени. Но едновременно с това смятам, че ние като християни трябва да играем много активна и съществена роля за съхраняване на нашите верски и нравствени ценности. Не казваме, че промените непременно са нещо лошо. Важното е, църквата да играе своята важна роля за утвърждаването на нравствените ценности, за това да има по-добра връзка със семейството, за това поученията в свещеното Евангелие да достиат до сърцата на хората.

– Трябваше ли да се пролее толкова много кръв, за да се стигне накрая до разбирането, че религиите не трябва да воюват помежду си, а могат да си съдействат и да водят диалог? Каква е ролята на духовните водачи в този процес?

– Много е тъжно това, че паднаха жертви в следствие на насилствени, терористични действия от хора, които смятат, че вършат това в името на религията, т.е. оправдават действията си с религиозни подбуди. Ето защо, за да бъде тази конференция успешна и изобщо всички дискусии на тази тема да имат успех, трябва да бъде изградена една много твърда, ясна и категорична позиция, която отхвърля насилието. Аз мисля, че терористите нямат своя религия, въпреки че търсят основания, оправдания и аргументи в религията, към която твърдят, че принадлежат. Трябва да бъдат разголени терористите и да бъде показано ясно на всички, че това, което те правят, противоречи на религията, противоречи на религиозните ценности и че то по същество е престъпление срещу човечеството. Моята позиция, позицията на нашата църква, е абсолютно ясна – в Библията е казано: „Не убивай!". Убийството по никакъв начин не може да бъде оправдано. В тази връзка ние не приемаме и смъртното наказание.

Тези срещи, като тази тук в София, са много полезни. Такива срещи трябва да има и в Европа, и навсякъде по света. Трябва да се провеждат срещи на свещеници, на представители на различни религии, най-вече на монотеистичните религии, защото диалогът между представителите на различните религии помага за изграждането на една култура на мира, на разбирателството, на мирното съжителство. Един мой приятел ме попита: Какъв щеше да искаш да станеш, ако не беше свещеник, ако не беше митрополит? Казах му: Разбира се, аз благодаря на Бога, че съм свещеник, че съм митрополит. Но ако не бях такъв, щях да искам да съм лекар, за да мога да лекувам раните на хората, защото не мога да гледам страдащи хора, измъчвани хора. Ето защо мисля, че всички ние трябва да работим за това да чувстваме страданието на другите като свое страдание.

– Не е ли малко закъснял този диалог между религиите и по-точно форумите, които започват да се провеждат на тази тема? В изказването си вие говорихте за фалшивите християни и мюсюлмани, които нямат нищо общо с тези религии и истинските. Как хората да ги разпознават и да не вярват на фалшивите?

– Добре е известно, че за човека се съди по делата му, а не по думите му. Делата трябва да бъдат в съответсвие с поученията на Светото писание. Затова онзи, който твърди, че е християнин, трябва да има поведение, подобаващо за християнин – трябва да бъде праведен, да не лъже, да не краде, трябва с делата си да не вреди нито на себе си, нито на другите. И Евангелското слово трябва да се е превърнало в конституция на неговия живот, той трябва да го прилага в живота си. Аз се страхувам от онези, които са крайно религиозни, защото това са хора, които много говорят, но в действителност не прилагат в живота си това, за което говорят. И за тях важи това, което е казано в Светото писание – правете онава, което говорите, а не говорете за онова, което ще направите.

В крайна сметка аз не мога да съдя хората. Единствено Бог знае кой какъв е, дали той е праведен или не. Но християнинът е този, който трябва да живее чрез вярата си. Но това, което може да се каже за християнството, може да се каже и за останалите религии. Има хора, които говорят за религията, но едновременно с това не я прилагат в живота си.

– Кажете как християни и мюсюлмани живеят заедно в Ерусалим и същевременно нямат своя държава, въпреки че общото между тях, онова, което ги обединява, е повече от другото, което ги разделя?

– Присъствието на християни и мюсюлмани, живеещи заедно в Ерусалим, е започнало в 7 век след Христа. И това съжителство започва с ислямските завоевания през 7 век и започва по-точно от мига, в който халиф Омар идва в Ерусалим е бил посрещнат от православния патриарх Софроний. При срещите си с патриарх Софроний, а също така и в известния документ, който е бил издаден от халифа Омар, се говори за това, че християните запазват правото си да отслужват своите обрези свободно, да жиеят свободно своя християнски живот, да запазят своите църкви и манастири в рамките на ислямската държава.

Ние, като палестинци, се борим за това да имаме палестинска държава – независима, напълно суверенна държава, в която представителите на всички религии да могат свободно да изповядват своята вяра. Искаме държава, в която да имаме свобода на съвестта, държава, в която християни, мюсюлмани, еврей, та дори и такива, които не са нито едните, нито другите, които са различни, да изповядват свободно своята вяра. Искаме пълна свобода, та всеки да може да изразява своята идентичност без да засяга правата на другия. Покойният президент Ясер Арафат много държеше на това, когато участва на световни форуми, да води със себе си винаги свещеници, духовници – християни и мюсюлмани, за да показва на двета, че държавата, която ние, палестинците, искаме не си я представяме като държава на една религия, а си я представяме като държава на религиозния, културния плурализъм. Всеки път, когато Ясер Арафат говореше за Ерусалим, той винаги споменаваше за светините, както християнски, така и мюсюлмански. И във всички свои речи той винаги подчертаваше значението на Ерусалим както за мюсюлманите, така и за християните. Така че ние искаме една независима държава, със столица Ерусалим, държава, в която да има пълна свобода за всички нейни граждани независимо от тяхната религиозна принадлежност.

– По време на конференцията казахте, че за вас справедливата, точната дума е по-силна от всякакво оръжие. Смятате ли, че само с думи ще успеете да постигнете това, за което говорите?

– Да, аз съм убеден, че със силата на справедливото слово може да се постигне много повече, отколкото с каквото и да е насилие и оръжие. Убеден съм, че правата дума в крайна сметка ще победи всякакви други насилнически несправедливи действия. Ние вярваме в Бога. И като хора, вярващи в Бога, знаем, че той помага на угнетяваните и не е възможно гнетът, тиранията да останат вечно. Аз се надявам, че Бог ще просветли умовете на някои управници по света, за да осъзнаят, че справедливото решение е да се застане на страната на угнетяваните, а не на угнетяващите. Това е една теологическа, богословска позиция. Вероятно позицията на онези хора е дипламатическа, политическа – позиция, която по никакъв начин не е свързана с вяра и с морал. Ние виждаме как някои държави харчат милиарди долари за производство на оръжия и с тези оръжия се убиват невинни хора. И кой печели от всичко това? Печелят единстено онези, които произвеждат оръжията без да се интересуват от това, че те се използват за убийството на невинни хора. Мисля, че отсъствието на справедливост в този свят е свързано с отсъствието на ценности. Защото ако имаше ценности, щеше да има и справедливост.

– В тази връзка, за която говорите, как виждате отношенията между религия и политика?

– Трябва да разграничаваме понятията политика и права на човека. Когато ние в Палестина се борим срещу окупацията, не мисля, че тази наша борба има само политическо измерение, тя има чисто хуманитарно измерение. Аз не съм политик. Ако исках да бъда политик, щях да нося други одежди, щях да бъда на друга позиция. Аз съм свещеник. Именно моят религиозен дълг ме задължава да се боря за правата на човека. Повече от 10 000 палестинци гният по затворите. Повече от половината граждани на Палестина са лишени от възможността да се върнат в родината си. Тази дискриминационна стена, убийствата, които стават ежедневно, гладът, на който са подложени палестинците – аз мисля, че тази криза е не само политическа, а има своите дълоки хуманитарни, нравствени измерения.