Митрополит Наум Струмишки: За мъченичеството на Йован Вранишковски и преговорите със СПЦ
Източници: МПЦ, вестник ДневникВ съботния си брой македонският вестник „Дневник” е публикувал пространно интервю, в което Струмишкият митрополит Наум се опитва да обясни същността на проблема, както и някои подробности около скандалния казус със затварянето на Охридския архиепископ Йован и прекъсналите без резултат преговори със СПЦ за решаването на каноничния статут на Църквата в Македония.
Интервюто публикуваме със съкращения.
Като идея в главите на неколцина преамбициозни сръбски епископи – да, но това не е и главната идея на Вранишковски. В република Македония нито съществуваха белези за подготовка на промяна на действителната църковна юрисдикция, нито пък пастирски условия за нея. Вранишковски много добре знаеше това. Затова и този необмислен опит, който някои епископи на СПЦ предприеха чрез него, за да откъснат част от паството, принадлежащо към МПЦ, окончателно пропадна.
С какви последици се сблъскваме сега, след всичко, което се случи, и какво всъщност искаше да постигне Вранишковски, тоест, каква беше неговата главна идея и цел?
Задълбочаването на административно-църковния разкол между двете сестри-църкви, МПЦ и СПЦ, голямата съблазън, предизвикана от този спор у традиционните християни в двете православни и братски страни, както и прекъсването на диалога между двете Църкви, и то във фаза, която беше все по-близо до едно приемливо църковно решение, са последиците, с които се сблъскваме сега, и които трябва да излекуваме. Случи се голям раздор и грях пред Бога, и то по време, когато Православната църква трябва да заякне редиците си.
Когато път търсим виновника за едно злодеяние, най-напред се питаме кой има полза от това и така най-често разбираме кой е извършителят и каква е целта му. В нашия случай, освен дявола, единствена полза от новосъздадената ситуация имаше Вранишковски: в рамките на СПЦ запази епископския си чин, който беше вече застрашен в МПЦ, и на всичкото отгоре придоби и висши църковни титли. Това, за съжаление, беше и неговият мотив и неговата главна идея и цел.
Защо твърдите това?
Защото прехвърлянето му в СПЦ съвпада с времето, когато няколкомесечната проверка, назначена от Светия Синод на МПЦ, приключваше следствието за неговата незаконна финансова и материална работа. За част от незаконната му работа, освен от църковния съд, той е осъден вече и от гражданския съд на Република Македония на две години затвор.
По-просто казано, заловен на дело за кражба, той се изплаши за висшето си църковно положение и прибягна в СПЦ, за да го запази там. Същевременно, за да бъде приет, трябваше да предложи на тази Църква и услугите си против МПЦ. Нима има още някой наивен да вярва, че всичко лошо, което се случи в последно време между МПЦ и СПЦ, се случи заради някакви идеали, заради някакво канонично и литургическо единство и изцеряване на някакъв разкол? Господ да пази от такива заблуди!
Разбира се, не бива да се забравя и неговата идея да стане архиепископ, както и неговите крайно нарушени отношения със Синода на МПЦ. Натрупаха се много необмислени и ирационални неща… Все пак, мразим греха, а грешника обичаме… От мене му е простено…
Колко политика има във всички тези събития?
Много, да не кажа, че всичко е политика. Вижте, на чисто богословски план в Ниш ние съгласувахме почти всички дотогавашни канонични и литургически недоразумения между нас и постигнахме един проектодоговор със СПЦ, който е много по-благоприятен, отколкото този, например, който някои църкви имат с Цариградската патриаршия… Но, след като почти и без по-големи несъгласия утвърдихме църковното съдържание на работния документ, ние веднага се разминахме и стигнахме до сблъсък със сръбската комисия, когато дойде ред на политическото измерение и съдържанието на договора. Още на самата работна среща в Ниш, това стои някъде в записките, и в нашите, и в техните, ясно заявихме на сръбските делегати и ги предупредихме, че без термина „самостоятелност” и без името „Македонска православна църква” няма да има никакъв договор с тях, нито е възможно такъв договор да мине пред Светия Синод на МПЦ. Така и се случи. Още на първото заседание на нашия Синод след Ниш, работния документ беше отхвърлен едногласно и без дискусия като пастирски недооформен, с надеждата за едно по-добро решение от пастирска гледна точка след продължаването на разговорите.
Важното е, че с неприемането на уставното ни име – Македонска православна църква, и с неприемането на самостойния статут на Светата ни църква от страна на СПЦ, и след сценария „Вранишковски”, който бързоплетно организираха някои сръбски епископи, за всички стана ясно чисто политическото измерение на проблема между нашите църкви. Това в най-голяма степен показва, че някои църковни лидери са се изгубили в лабиринта на светската политика, и че използват догматите и каноните на Църквата само като средство за психологическа война. Простичко казано, проблемът е в името „Македония”, което не трябваше да го има, и за което работеха някои сръбски епископи, преди всичко заради великосръбските си интереси.
Очевиден е опитът на отметналия се митрополит Йован да се представи като мъченик, как ще обясните това?
Да, всички сме свидетели на отчаяния, противозаконен и нецърковен опит на бившия Повардарски митрополит с цел сигурна полза: или да успее да си привлече привърженици, или от цялата ситуация да излезе като мъченик. Той просто нямаше друг избор. Помислете си какъв щеше да бъде рейтингът му в СПЦ, ако освен че не успя да привлече народ, не беше успял и да придобие мъченически имидж в очите им?
Наистина, пастирският му неуспех е очевиден, той не успя да отцепи част от македонския народ и да го присъедини към СПЦ. Но придобиването на мъченически имидж в очите на някои наивни и неинформирани хора извън Република Македония успя частично. Само че Православната църква не е без духовен критерий за това, кое е истинско мъченичество и кое – фалшиво… Затова, човек, който изпитва явно вражда и омраза, а няма умосъдечна молитва – нито преди страданието, нито след това, – по-добре е в случая да се запита защо предаде народа и Църквата си, вместо да се смята за мъченик, и по-добре е да ни пощади от изяви в стил „затворен заради Христос и просветлен в тъмница”.
Дали разговорите със СПЦ ще продължат?
Вярвам и се надявам, че трябва и че ще продължат. Това е становището и на Вселенския патриарх Вартоломей и на Руския патриарх Алексий ІІ, който предложи себе си и като посредник, както и на другите църкви. Към това сочи и последната ни среща в Ниш и работният документ, който беше утвърден там. Интересното е, че и тези, които го защитават, и онези, които го нападат, забравят, че този документ, както посочва и самото му заглавие, е проектодоговор, а не окончателен договор.
Това, което е важно за междуцърковното договаряне, е фактът, че какъвто и да е окончателен договор между църквите приемат или отхвърлят само техните синоди или събори. Следователно, ясно е, че без съгласие на Синода на МПЦ и Събора на СПЦ и без подписите на двамата глави, никакъв договор не може да бъде приет и валиден.
Дали затварянето на Вранишковски е пречка за продължаването на разговорите?
Да, относителна пречка e, но има начин да бъде решена: това е решението за помилването му, за да престане враждата със СПЦ. Това не означава, че няма криминално деяние, но ако от своя страна СПЦ се откаже от досегашния си начин за решаване на църковния проблем, тогава ще се създаде друга атмосфера и би могло да последва помилване като решение на председателя на държавата. Този изход би бил приемлив. Следователно, СПЦ и Вранишковски трябва да престанат с непозволените атаки по тези три точки – свещенството и народа, името на църквата и титлата на църковния глава, както и църковните имоти, – защото подобни атаки несъмнено говорят за това, че главната им цел е да разрушат МПЦ, а не да се образува нова верска общност.
Но трябва да дадем възможност и условия на хората да видят къде са. Ако не излязат от психологическото състояние на „гонени”, ресоциализацията им е невъзможна. Разсъждавам като духовен отец…
