Отец Георги Спасов: Всичко, което вършим, трябва да бъде безсмъртно
"На миряните гледам като на мои братя и сестри, които ми помагат по пътя на спасението"Разговор с отец Георги Спасов, предстоятел на столичния храм “Света Петка Самарджийска” и храм “Свети Николай Чудотворец”, гр. Бухово
Отец Георги, разкажете ни за храма, в който служите. Кога е построена църквата “Света Петка Самарджийска” във вида, който сега виждаме?
Храмът е посветен на света великомъченица Параскева (Петка) Иконийска, която пострадала през ІІІ век. Тя е родом от Мала Азия, но е почитана по нашите земи и на нея, както на света Петка Търновска са посветени много храмове.
Църквата “Света Петка Самарджийска” в днешния си вид е построена през ХІ век, времето на Византийското робство по българските земи. Знам това от Института по паметниците на културата и от г-н Петър Митанов, директор ОП “Стара София”. Но всъщност храмът е по-стар. Нивото на паветата пред църквата е нивото на ХІ век, но криптата, в която стоим и разговаряме в момента е нивото на четвърти век. През четвърти век тук вероятно също е имало храм, но това не може да се твърди със сигурност. В непосредствена близост е минавала крепостната стена на града. Преди църквата е била по-широка и по-просторна – имала е северна и южна ниша, притвор, които за съжаление са били съборени в по-ново време.
Какво се предприема в този храм, за да се съхранят стенописите на свети Пимен Зографски?
Още през петдесетте години църквата е била обявена за паметник на културата и това я е съхранило. Непосредствено след 9 септември, храмът е бил заровен, затрупан под земята. Не зная защо, може би заради бомбардировките, или пък на някого е пречел… Нали така е унищожена църквата “Свети Спас – Възнесение Христово”, чиито руини и досега можете да видите през металните врати под сградата на Булбанк, тук, на бул. “Тодор Александров”… Такива времена са били – аз самият бих искал да науча повече и ако някой знае нещо, чрез вашия вестник го моля – нека ме потърси и сподели.
Църквата “Света Петка Самарджийска” е била затворена повече от 45 години и в нея никой не е служил. Едва през 1992 година, БПЦ настоява храмът да й бъде върнат и тогава, месец преди разкола, той отваря вратите си за вярващите; преди това е функционирал само като музей, за туристи. От 1992 до 2004 година е имало свещеник, принадлежащ към разколническия синод. За съжаление, освен разкола, тук се е влизало с такса…
Разкажете за днешния живот в храма, как се върнахте към нормалния църковен ритъм на ежедневни богослужения, духовно обгрижване на вярващите, беседи?
Не стана изведнъж. Вие знаете, че в този храм няма дори иконостас. Изчезва по времето, в което църквата съществува като паметник на културата, но без какъвто и да било достъп за вярващи, дори за туристи… Сега, както в древните храмове, всичко, което се случва в олтара, се вижда от присъстващите. В началото се притеснявах, защото си мислех, че се губи от сакралността на службата. Но, всъщност, когато Бог реши – ще има иконостас… В първите дни на моето въдворяване ми стана ясно, че няма да е лесно. Идваха едни хора, които само ни обиждаха и се държаха грубо, нападателно. Идваха други, които задаваха въпроси, стремяха се да предизвикат спор, скандал… Постепенно нещата улегнаха и тези, които се стараеха да ме притесняват, разбраха, че аз не съм провокатор или някакъв реакционер, а един свещеник, дошъл да служи на Бога и хората. И почнаха да ме питат: “Отче, какво да направим?”. Сега моите противници са мои енориаши. Просто не трябваше да губя самообладание, за това Господ помогна. Всичко става само благодарение на Него. Знаете ли, църквата “Света Петка” има имоти наоколо – но няма как да бъдат върнати. Много интереси са преплетени. Като казвам това, се сещам за някои публикации, в които ни обвиняват, че се интересуваме само от имоти. В моя случай – имотите на нашия храм биха помогнали, за да имаме иконостас… Темата с имотите е сериозна, особено в случай, че те не могат да бъдат върнати, минало е твърде много време и някои документи не са запазени. Струва ми се, че институциите, от които зависи да се възцари справедливост, са пропити от съвсем друг дух и нямат интерес, не изпитват необходимост да помогнат.
Защо храмът се нарича “Света Петка Самарджийска”, какво означава Самарджийска и свързано ли е това наименование със събитията от новата история на България?
Времето на Османското робство е било трудно и за нашия храм. Няколко църкви наоколо са били унищожени, на мястото на софийската джамия е имало църква, някъде под паркинга на ЦУМ е имало църква, посветена на летния празник на свети Николай, а там, където е паркингът на хотел “Шератон”, е имало храм на Божията Майка. Изобщо, в едно малко пространство наоколо е имало такова “струпване” на църкви, за което е трудно да си представим сега. Което означава, че християнският живот е бил на висота. Името на храма, в който се намираме сега, е свързано с името на занаятчиите-самарджии, т. е. майстори на самари, които са се грижили за благолепието му, за добрата вътрешна уредба. Оттам църквата получава името “Самарджийска”, защото тези хора са я стопанисвали, посещавали са я, черкували са се тук.
Тази църква и другите църкви около нас, както вече споменах, са били застрашени в периода на османското робство. Сякаш положението на християнските светини в тогавашна София се утежнява след ХVI век. Османската империя не съумява да завладее нови земи на Запад и се съсредоточава тук. Времето на масови помохамеданчвания в Родопите, Добруджа и Пиринско, в града съвпада с няколкото публични процеси и мъченичеството на свети Георги Софийски Стари, свети Георги Нови, свети Николай Софийски и свети Георги Софийски Най-нови. Били са тежки времена. Затова някои по-будни християни от София изпращат до султана дарове и отправят молба към Високата порта да съхрани църквите в днешния център на града. В това писмо са споменати по-специално Ротондата “Свети Георги” и нашият храм. Искането е удовлетворено, а подаръците – приети.
Преди двадесетина години писателят Николай Хайтов издаде книга, свързана с гроба на йеродякон Игнатий – Васил Левски, в която твърди, че тук са били погребани неговите кости. Това предизвиква медиен интерес, който и до днес не е затихнал. Не може да се каже, че няколкото изследвания по този въпрос доказват нещо конкретно. Факт е, че костите на йеродякон Игнатий не се знае къде са и за това едва ли е виновна Църквата. Още повече, че всички събития и всички изследвания се случват в началото на петдесетте години – време, достатъчно мътно и тъмно, за да може да осветли какъвто и да е исторически факт или извор. Костите не са тук и аз не мога да кажа дали са били тук. Жалко е, че не знаем къде е гробът на Левски, но за съжаление не може да се твърдят разни неща без доказателство. За мен е под въпрос, че гробът е бил тук, още повече – в олтара, както пише Хайтов, защото такова нещо би било невероятен прецедент. За гроба на Левски трябва да се направи повече и трябва да се впрегнат силите на учените историци, защото за нас, като народ, Левски винаги ще означава много, твърде много.
Наричате петдесетте години от миналия век тъмни времена… А споменахте, че църквата е била затрупана малко след Девети септември 1944 г. Бихте ли разказал нещо повече?
Преди това ми се иска да кажа няколко думи за периода след освобождението на България. По времето на софийския кмет Димитър Петков са съборени повече от десет храма. Поводът: “да се изправят улиците на града”. Пречат църквите, представяте ли си? Този човек е хвален в много книги колко добър кмет е бил. Мисля, че Църквата, в лицето на Българската Екзархия, го осъжда. Това е бащата на Петко и Никола Петкови. Единият, както знаем, е убит през 1925 г., а другият – по времето на комунистическия режим. Казвам това, за да стане ясно, че децата плащат за греховете на родителите си, а Бог поругаван не бива. Защото храмовете са оцелели и опазени по време на петте века османско владичество, а са съборени по прищявката на един кмет-богоборец…
А през 1888 година княз Фердинанд се опитва да разгони свещениците от храмовете на София. Освобождава ги и не им дава да служат. Причините са доста неясни. Този факт също не се знае. Донякъде знаем за заточението на Търновския митрополит Климент (в света Васил Друмев) в Гложенския манастир, но малко знаем, че са опитали да го уморят от глад. По това време министър-председател е Стефан Стамболов. Преди време се шумеше за това, че митрополит Климент е нетленен и това става ясно в момента на пренасяне на гроба му от старата митрополия в новата митрополитска църква. Има очевидци на това събитие.
Ето, Църквата има проблеми и във времето след Освобождението.
Непосредствено след Девети септември 1944 г. започват опитите храмът да бъде съборен. Но се случват знамения, които спират това безумие. Един от тези, които се качили на покрива, за да бутнат кръста, пада от там и умира на място… Това събитие има съвсем пряка връзка с мен, защото в бригадата, която е била натоварена със задачата да срути църквата е бил моят дядо. В нощта преди да дойде тук той сънува сън: стои пред храма и чува глас: “Тук камък можеш да сложиш, но не и да махнеш”. На другият ден разказал на колегите си и се оказало, че повечето от тях са сънували същия сън. Тогава един от работниците казва: “Абе, какво толкова – сънували сте сън!” – Взел кирката и тръгнал да руши стената. И както замахнал, останал на място като вкаменен и няколко часа хората, минаващи оттук виждали това страшно чудо. Опитали се да го преместят, но не успяват. Едва след няколко часа успяват да го помръднат, не било лесно, защото тялото му било с неестествена тежест. Случаят още се помни и разказва от стари софиянци. Войнстващите атеисти се разколебават и не събарят храма, но го правят паметник на културата, в който никой не може да влезе…
Наскоро отпечатахме брошура с житието на света Петка. На корицата на нейното житие е една икона, която съхраняваме в Института за паметниците на културата, тъй като в последно време изчезват много светини и не смеем да я изложим в храма. За наш срам, в дните на демокрацията, изчезнаха (главно на Запад) много светини. Лично аз съм виждал в канцеларии, в помещения на протестантски молитвени домове православни икони, изключителни образци. Тогава пеех в един мъжки хор и пътувах из Европа. Ето къде отиват нашите икони – в частни колекции, при хора, които ги ценят като картини и са доволни да ги притежават! Тъжно е – бедняци и бандити оттук ги крадат, продават ги на Запад, за да попаднат в частните колекции и да стоят в някой коридор, далеч от вярващите и своето предназначение!
Отец Георги, кажете няколко думи за себе си – как решихте да станете свещеник, кога приехте ръкоположение?
Както при много съвременни хора, това не стана изведнъж, имаше период на лутане. Обръщането стана в тийнейджърските години и беше свързано с ред драматични събития, които са твърде лични и не бих занимавал хората с тях. Завърших музикално училище и богословие. Мога да кажа, че осъзнато може би от двадесетата си година исках да стана свещеник. Това ми беше мечта. Но не стана изведнъж. За дякон бях ръкоположен на Тодоровден през 2002 г. За свещеник – година по-късно, пак на Тодоровден. Явно свети Теодор Тирон е помогнал моята мечта да се осъществи. Първата църква, в която бях въдворен, беше “Свети Николай” в Бухово, за нея и двата манастира край градчето отговарям и днес. Църквата в Бухово е построена през 1928 г. и се намира в гробището. Това преди осемдесет години е направено нарочно – за да могат живите и мъртвите да празнуват заедно. Да направим ли съпоставка с днешните разбирания и суеверия?! А не е минало много време…
Когато отидох в църквата, заварих склад за строителни материали. Църквата беше изпръскана с бежова боя, бяха нацапани и прозорците, олтарът и всичко беше оставено така…
В този храм, през месец октомври 1944 г. просиява един новомъченик – отец Георги Величков; мисля, че това е прадядо на отец Ангел Величков, който беше главен редактор на “Църковен вестник”, а сега e български свещеник в Париж (от 2005 г. отец Ангел Величков е свещеник в Швеция – б. ред.).
Отец Георги Величков е син на отец Величко, също от Бухово.
През октомври 1944 г. група озверели хора, комунисти, го хващат и пребиват по такъв жесток начин, че и собственият му син не успява да го познае. Той почти не можел да говори, всичките зъби му били избити. На следващия ден отец Георги е издебнат отново и в безлюдно място, след като са го оставили полужив, го накарали да копае сам гроба си. Той, уморен и пребит, казал на своите убийци: “Деца, не мога повече!”. Тогава един от тях взема кирката и го убива. Заравят го някъде около Бухово. Никой не знае със сигурност къде. Но после, хората са ми казвали, че убиецът му се хвалел по кръчмите, как го е ударил. Докъде човек може да се обезчовечи!
Имало ли е свещеник в Бухово след убийството на отец Георги Величков?
Не, не съм чул. След разкола през 1992 г. в църквата служи свещеник, принадлежащ към разкола.
За храма в Бухово започна да се шуми във връзка с чудотворната икона, копие на иконата “Достойно Ест” от Света Гора. Разкажете за тази светиня – как идва тя в Бухово?
Дарителят на иконата е от Бухово. Знаете, че районът около градчето е много замърсен; освен Кремиковци, тук доскоро са работели уранови мини, хората са болни и смъртността е много висока. Това е бил мотивът на дарителя да потърси помощ от Бога. Отива в Света Гора и изпросва от монасите на руския манастир “Свети Панталеймон”, които рисуват икони, да направят копие на чудотворната икона “Достойно Ест”. Разказва им за Бухово и споделя, че това копие ще бъде занесено за благословение в България. Иконата, заедно с красив обков, е готова, осветена по време на десетчасова атонска служба и той идва в църквата, за да я покаже на тогавашния свещеник, от разколническия синод. И знаете ли какво му казал отецът: “О, на мен такива работи не ми трябват”! Дарителят се стъписал и се върнал при монасите. Казал им: “Явно аз не съм достоен да внеса тази икона в храма и затова така стана!” Монасите го успокоили, казали му: щом иконата е отишла до България с теб без проблем, значи Света Богородица иска да бъде в България. Когато се върнал в буховската църква, свещеникът отново отказал да приеме светинята и известно време иконата се съхранявала в банков трезор. Ктиторът започнал да търси решение и решил да се обърне към Софийска Митрополия. Разказал случая и чак тогава разбрал, че в БПЦ има разкол, че е попаднал на разколници… Вижте, как хората не са наясно с проблемите на Църквата, как повърхностно възприемат вярата си! Макар и благочестив, този човек не се е интересувал и сблъсквал с проблема на разкола и му е било все едно към кого се обръща – важното е да е в расо…
Вашето въдворяване като свещеник в Бухово през 2003 година е свързано с тържественото внасяне на иконата “Достойно Ест” в църквата на града. Моля, разкажете за това събитие.
На празника “Достойно Ест”, който е на 11 юни отслужих литургия. Но денят беше делничен и в неделния ден с тържествено шествие – лития иконата беше внесена в храма. Бях въдворен и аз. В този ден по улиците на града се бяха стекли всички хора. Присъстваха и жителите на съседните села, кметовете. Освен епископ Николай и архимандрит Йоан от Митрополията, тук беше един румънски епископ и мои събратя свещеници. Беше наистина вълнуващо.
Точно затова не можех да си обясня защо в първите неделни дни на моето служение на литургия не идваше почти никой. Но постепенно храмът започна да се пълни – хора и от близките села, дори от София започнаха да търсят изповед, причастие, църковен живот. Това ме крепеше в онези дни. Признавам, че беше и е много трудно. Все пак повече от четиридесет години в Бухово не е имало свещеник.
Освен енорийския храм в Бухово, към енорията Ви принадлежат двата манастира: “Света равноапостолна Мария Магдалина” и “Свети Архангел Михаил”. С какво е свързана тяхната история?
Манастирът “Света Мария Магдалина” сега е малък – едно параклисче, построено през 1881 година. Но всички местни хора знаят, че тук е имало голяма църква, по някои данни строена от светите равноапостолни царе Константин и Елена през ІV век. Други източници твърдят дори, че още по-рано от ІV век тук е имало храм. В момента има останали руини, парчета от големи колони и цветни фрагменти от мозайка, стъкло. Тукашните хора заради това го наричат “Цъклото”.
В края на четиридесетте години на миналия век за манастирския храм се е грижила баба Стана – благочестива жена, която е живеела като послушница. Историята, която са ми разказвали за нея, трудно може да се датира. Аз знам следното: руски войници, които са помагали за построяването на урановата мина, били настанявани в софийските манастири. В тази обител също имало разпределени съветски войници. Те вършели кощунства с иконите в манастирския храм. Баба Стана се опитала да ги спре, но никой не й обърнал внимание. Тогава тя се обръща към командира, разказва му какво правят войниците и го моли да помогне. Той я извиква пред строя и я кара да покаже кои са били. Тя посочила и виновните били наказани публично. Минава известно време. Военните части тръгват към тогавашната Германска демократична република, знаем, че там е имало много съветски части, които са били вид окупационни войски. Преди заминаването си тези военни решават да си отмъстят на баба Стана. Пребиват я до смърт. Кръв е имало по стените, дори по тавана. Отрязват главата на жената. И така я оставят, заминават си. Хората по-късно я намират. Ето още една новомъченица от времето на комунизма. Виждате ли, на разстояние няколко километра има двама пострадали през онези страшни времена. А за колко хора не знаем!
Манастирът “Свети архангел Михаил” в последно време е бил женски. Но преди това е бил доста голям мъжки манастир. Създаден е около ХIV – XV век. Тук монасите са избити по време на турското робство. След Освобождението обителта се трансформира в женски манастир. Известна е с един исторически факт: тук е принуден да подпише абдикацията си княз Александър Батенберг. Стаята все още се пази. Но за съжаление обителта се нуждае от укрепяване, тъй като едната стена пропада. В момента там няма монаси, за сметка на това има много крадци – открадната беше една много ценна икона на Господ от архиерейския трон, имаше и други кражби… Сега и в двата манастира съм поставил по един човек да пази, да се грижи, но ценните предмети не смея да ги държа там…
Виждам, че се грижите за няколко храма, обгрижвате две енории, какво научавате за себе си и за хората в своето служение?
За себе си мога да кажа, че доста съм изпитал през живота си – видял съм много пари, големи изпитания, работил съм в чужбина… Но ако човек съвсем искрено се замисли, какво добро за душата си прави през малкото си земни дни, едва ли ще може да си даде удовлетворителен отговор. Защото дните минават далеч от Бога и далеч от спасението. Пилеем си времето в празни неща. И няма кога да влезем даже в храма, ако се посветим на амбицията си на всяка цена да успяваме и да печелим пари… Когато се огледах и видях, че животът на света се върти около трапезата и леглото, се ужасих!
Изобщо битието на повечето от нас е съсредоточено около земното му жилище. За него се грижим, украсяваме, строим… Ще направя един прост паралел: вместо да отделяме цялото си време и сили за земното жилище, е добре да започнем да строим за небето. Да изграждаме себе си за небето. Това не е лесно, защото означава, че всичко, което правим, трябва да бъде безсмъртно. От само себе си се разбира, че няма как да бъде лошо. Не може да бъде лошо.
Така аз теглих чертата, помислих си, че за Небето не съм направил нищо и реших да стана свещеник. Зная, че в моята работа няма случайности, всичко е от Бога – началници, трудности, всичко. Всъщност, това важи за всеки живот и всяка професия, но тук няма как да не си го помислиш, защото всеки ден служиш на Господ…
На енориашите си, на миряните гледам като на мои братя и сестри, които ми помагат по пътя на спасението. Хората имат изисквания – питат, недоволни са и имат право. Защото, ако свещеникът няма поставени конкретни задачи, понякога си губи времето и буквално се занимава с глупости. Но когато има някой, който разчита на теб да му помагаш в духовно отношение, се мобилизираш. С помощта на хората изкарвам пости, дълги изповеди; Бог изпраща енориашите като помощници по пътя към спасението. Те искат да се научат на истински християнски живот, аз само помагам, информирам ги.
Във Вашата канцелария сте се заел с изграждането на библиотека. Какво ще предлага тя и как ще функционира?
Невежеството е опасно за миряните и за свещениците. Това ме накара да се замисля. Има много бедни хора, много хора, които не могат да имат всички хубави духовни книги, сега вече много книги се издадоха, преведоха. Реших да създадем библиотека, в която тези, които обичат и искат да четат, да имат достъп до духовната литература, излязла до момента. Постарахме се да съберем почти всичко от най-добрите издателства. Минали са шестнадесет години след 1989 година, а още идват хора, които смятат, че единственото нещо, което се прави в храма е разваляне на магия?! Тогава си казах: трябва да четат!
Съществува и другата крайност – ако някой е чел какво ли не, възгордял се е и мъдрува ли, мъдрува. Осъжда всички – миряни, духовници – на базата на това, което е прочел. Когато се чете без духовно ръководство, се достига до големи абсурди и неприятни инциденти. Същото се получава, ако светски хора четат високодуховни четива – за тях това е вид знание и част от суетата, те дори не са се докоснали до някакво духовно измерение на написаното. После си тълкуват по своему и се получава каша!
Напоследък храм “Света Петка Самарджийска” проведе серия от пътувания до български манастири и църкви. Такива инициативи има много, на много места. С какво са по-различни вашите пътувания?
Дали са по-различни, не знам, но искахме освен пътуване, задължително да присъстваме на служба, да участваме в служба, затова пътуваме в празнични дни и се стараем да попаднем на неделната служба, там, където отиваме. Защото най-хубавото място, на което може да бъде един човек е Литургията. Освен посещаването на светите места, за нас от особена важност е Светата Литургия. Тя е сърцевината на православното богослужение и най-великото Тайнство.
