О. Николаос Лудовикос: “Богословието е онова слово, което прави от другия богослов”

В навечерието на дългоочакваната първа среща на отец Николаос Лудовикос на живо с българската публика, която предстои на 8 октомври (неделя) от 18 ч. в Богословския факултет на Софийския университет, ви представяме едно пространно интервю с големия гръцки богослов и академичен преподавател.

Разговорът пред неговия колега, богослова Порфирий Далианис, е посветен на голямата тема може ли православното богословие да предложи отговори на най-болезнените и трудни въпроси, които тревожат ума на съвременния човек…

Каква е причината днес богословието да е актуално?

Богословието е „укротена” агония. Онзи вид преживяване, което човек докосва, когато се намира на предела на своето битие. И днес сме на предела. Дори сме минали предела в много неща: в икономиката, в обществените отношения, в науката, в познанието… В миналото това беше привилегия на „проклетите” поети и режисьори. Днес всички сме станали „проклети” в смисъл, че сме изследвали всички страни на дървото на познанието… Единодушна е констатацията: това, което сме открили, е ужасно опасно. Това ни кара да се тревожим. Тази агония не може никой да я укроти, ако не прибегне към инструкциите за употреба на човешките създания, които трябва да съществуват някъде. А богословието притежава знанието за тези инструкции, затова, бих казал, то е квинтесенцията на епохата, без значение дали това ще го разберем рано или късно, изгубвайки се в зависимостите, които съвременният лайфстайл ни предлага.

Дали в това, което казваме – че богословието е актуално – не се крие някакъв риск? В ума ни богословието лежи върху вечни принципи. Актуалното напомня повече на модата и в даден момент ще отмине.

Едно е актуалното, а друго – ефимерното. Актуално може да бъде само вечното, тоест това, което принадлежи на същността, независимо от времената. Богословието е актуално, а не ефимерно. Това, че не е ефимерно, се дължи именно на факта, че е актуално. То е било опора на мнозина през ужасни епохи, през времена на мъченичество заради истината. Нека не си мислим, че епохата, в която живеем, не е ужасна. Напротив, тя е толкова ужасна, че не искаме да го признаем. Чувствителните хора днес усещат разтърсванията във всички доскоро стабилни неща. На първо място, самите те са вътрешно съкрушени от всеобщия абсурд на епохата. Едно е сигурно – че имаме нужда да се закрепим върху нещо, което е дълбоко актуално, тоест дълбоко вечно.

Преподавате и в чужбина. Забелязвате ли и там жажда за богословие? Обикновено казваме за Запада, че той е намерил своята идентичност или в материализма, или в позитивната мисъл. В крайна сметка дали богословието е привилегия на Изтока?

Христос Янарас беше написал някога нещо много точно по тази тема, казвайки, че живеем в една от най-метафизичните страни в света. Това, което става на Запад, е, че често духовната празнота се покрива с разработени норми, с институционални правила, които се спазват. За разлика от тях, в Гърция така и не изградихме стабилни норми и институции, които да можем да сравним с институциите на Запад, защото тук не успяха да се изградят по естествения начин – на основата на свободната интериоризация на външните обществени норми на живот, както биха посочили големите социолози. Точно по тази причина на Запад всеобщото отчаяние не се дискутира толкова много, защото се скрива зад ефективността на обществения живот. Но и на Запад има много хора, които констатират този духовен дефицит, привидната пълнота и самодостатъчност на социалната система. Имал съм интересни дискусии с хора от Западна Европа, които гледат отвъд спокойната повърхност, която срещаме например в западноевропейските университети.

В Гърция си мислим, че ако успеем да изградим добри институции, ще можем „да изиграем играта си красиво“. Когато човек живее едновременно в Гърция и на Запад, се чувства сякаш гледа едно и също театрално представление, тук – в началото на пиесата, а там – в нейния край. Там вече са изминали пътя на доброто институционално оркестриране на обществото и са стигнали дотам да задават въпроси, които идват от пълнотата на институционалната достатъчност, а не от нейната липса – и западното богословие участва, и понякога дори е пионер в тези процеси. При нас, в Гърция, има хора в политиката, но и сред интелигенцията, които се надяват, че ако тук се установят стабилни институции, ще влезем най-сетне в един друг, по-красив свят. Това се дължи на една детска вяра в историята. Тази вяра е наивна и безумна, защото обикновено е съпроводена от дълбоко непознаване на реалните източници на смисъл – стабилни институции и обществени отношения не се създават насила, нито по подражание. Западът е извървял своя път, стигнал е до края на пътя и прави равносметка. Ние сме изправени пред екзистенциални въпроси тук, в Гърция, поради историческия крах, докато те – поради историческата пълнота. Затова техните екзистенциални и метафизични въпроси са по-зрели, по-добре артикулирани. При нас е по-диво и по-несигурно,.

Днес се обсъжда публичното слово на Църквата и богословието, не само на национално, но и на международно равнище. Разговорът се води на следните полюси. От една страна, имаме църковните настроения в обществото, а от друга – официалното слово на Църквата. При първия полюс виждаме различни църковни школи и академии, някои списания и сайтове, докато на втория полюс са официалните изявления на Св. Синод, но и на отделни йерарси, които предизвикват реакции или политически спорове. Как преценявате тази полифония, чрез която обществото възприема гласа на православните в нашата страна? Може ли тази полифония да каже нещо и да бъде действително чута от съвременния човек?

Първо, тази полифония е напълно естествена. Не мисля, че в някого буди недоумение фактът, че имаме толкова много равнища на словото. Всички ние бихме искали официалното слово на Църквата да е по-многозначно, по-богословско. . . За съжаление, това е случва рядко. Най-неотложната задача обаче на архиереите и на клира на Гръцката църква днес е да има такова богословско слово, което да бъде ключ към агонията на съвременния човек. И именно това липсва. Не можем единствено да храним социално-слабите и да строим старчески домове. Това го правят и други социални институции.

Революционното в богословието винаги е било неговото слово. То трябва да бъде кърваво слово. В смисъла на това да „влива кръв“ на някого, да съживява. Но ако ти самият нямаш кръв, каква кръв можеш да дадеш на друг? Не е достатъчно да се правиш на добър в очите на някого. „Огън дойдох да туря на земята…”(Лука 12:49). А има ли изобщо огън? Ако няма, който и да си, колкото и енголпия да носиш, мисля, че историята вече те е поставила в края. Това именно не разбират мнозина днес и си мислят, че правят нещо важно. Църквата би могла да тури огън днес в целия свят, и той така даа се разгори, че всички да влизаме там, в тази пещ, за да се оросим, както тримата отроци. Точно този огън ни липсва днес. Властимащите в Църквата не са разбрали нуждата от него. Длъжни сме да разберем този наш недостиг.

Длъжни сме да разберем, че Светият Дух конституира цялата Църква. Без Светия Дух цялата Църква е мъртва. Цялото установление на Църквата е харизма, в която човекът участва. Ако поставим тази основна истина накрая в нашия „списък“ и приемем Църквата за юридическа институция, тозчас сме загубили играта и от църковна, и от пастирска гледна точка.

Прави ми впечатление – понеже говорим за Запада – че повечето от западните богослови, които обичам и познавам, са по-посветени на тяхната църква, отколкото ние. Търся обяснение защо се получава така. Вероятно защото имат по-малка сигурност от нас. Ако отидете в Кеймбридж например и изнесете лекция в православния институт, точно до вас е римокатолическият, петдесетническият, англиканският, методисткият институт, където правят същото. Вашият студент ще дойде тук, след това ще отиде там, там и там… Рискувате, ако сте блудкав във вашето слово, скоро да нямате нито един студент. Не е като тук, където гръцкият университет струпва тонове непотребни информации на отегчени студенти, които гледат кога ще вземат дипломата си, за да я захвърлят в някой ъгъл след това. Там имаш хора, които търсят екзистенциално слово и знание. Отсъства напълно сигурността на преподавателя. И затова като преподавател там ще бъдеш принуден да потърсиш неща, които тук, поради сигурност, поставяш накрая.

Мислим след това, че другите са виновни, някакви външни врагове, които охотно, поради колективна незрялост, изнамираме: виновни са ционистите, европейците, папата… съществува дълбока криза в църковното слово, въпреки всичко, което сме преживели. Разбира се, за радост, има и хора, които ни дават живо богословско слово и днес, но съвсем не са достатъчно.

Нека видим какво въздействие имат днес на международно равнище писанията на свети Максим Изповедник? Уверявам ви, че целият Запад гори за свети Максим. Всяка година ходя на различни конференции, посветени на него, излизат томове с доклади за неговото богословие. Преди година по този повод бях на конференция в Оксфорд, миналата година – в Белград, тази година – в Хелзинки, догодина – в Берлин, след това отново в Оксфорд…

Чуват се мнения, че Църквата говори на един кръг от хора, а не на целия гръцки народ. Навярно Църквата би трябвало да говори по един начин на хората извън нея, и по друг – на нейното паство. Може ли богословското слово да има отзвук отвъд границите на въцърковения народ?

Напълно съм убеден, че може. Ако богословското слово е автентично изразено, то има въздействие и върху хората, които не са близо до Църквата. Да ви припомня нещо много просто: някога Църквата е наброявала горе-долу пет човека. Как словото на толкова малко хора е заинтересувало останалия свят? Защото то е било свързано с нещата от живия живот. Богословието винаги намира начин да развълнува умовете и сърцата на хората, ако наистина е богословие. Но да правим някакъв вид пропаганда за тези отвън, както са правили в миналото някои комунистически режими, въпреки несъгласието на църковните власти, казвайки, че ще проповядват мир на народите и други подобни кухи неща? Не, не става дума за това.

Говоря ви като бивш атеист, който един ден бе разтърсен до основите на своето същество. До такава степен, че исках да слушам само богословски слова, които да ми казват нещо наистина сериозно и съществено. Мои познати, църковни хора дори се шегуваха: „Ще ни удари, ако не му кажем нещо наистина дълбоко и важно“. Днес светът ни нанася удари, защото нямаме, а не защото имаме богословие.

Веднъж великият богослов отец Йоан Майендорф разказа следния случай: той бил на една конференция в САЩ. Когато конференцията приключила, излязъл на разходка с други участници. Групата била с кола и на един светофар до тях спрял камион с някакви младежи, които отивали на рок-фестивал. Един от тези младежи се пресегнал от камиона, извадил ябълка от джоба си и я подал през прозореца на един римокатолически свещеник, който седял в автомобила, с думите: „Отче, давам ти една ябълка. Ти какво можеш да ми дадеш?” Всички онемели. Ако тогава, в онзи момент с тях е бил старецът Порфирий, щеше да даде такъв отговор на този млад човек, който да го грабне завинаги в Светия Дух. Може би би му казал, че в замяна на тази ябълка той му дава сърцето си и би го назовал по име. Тогава младежът щеше да слезе от камиона и да го последва веднъж завинаги. Давам хипотетичен пример, за да покажа разликата.

Богословие можем да правим с доклади и конференции – съществува и това измерение, разбира се, на което и аз се опитвам да служа. Но когато останем само на това равнище, когато то не включва плодотворното преобръщане на неизказаната човешка баналност; когато не претворява света ни – това богословие в крайна сметка е празно.

Богословието възприема много форми. Разбира се, нужно е словото в публичното пространство, но то не е пиар… Нуждаем се от хора, които да бъдат свидетели в евангелския смисъл на думата. Тоест хора, които, като свидетели да знаят как да говорят и как да постъпват.

Иначе в личен план, носейки това расо, всеки ден усещам и приятното, и неприятното отношение на хората към Църквата. Където и да отида, го понасям върху себе си. Това е моето ежедневие.

Вие преди време казахте, че днес имаме нужда от нова парадигма в богословието. Диалог на богословието с модерността, независимо дали това ще се нарече неопатристично, постпатристично или антипатристично богословие. Не намирате ли това донякъде за предизвикателно?

Не го намирам за предизвикателно. Важното е в богословието да виждаме присъствието на Светия Дух. А как ще го наречем не е толкова важно. Между другото, както твърдя и в някои скорошни мои текстове на английски език, богословието – ако е богословие – прави винаги „патристични синтези“. Не ми харесва терминът „неопатристичен” (синтез) на Флоровски в смисъл, че понякога може да означава, че се има предвид едно богословие на повторението – въпреки че вярвам, че о. Георги не е имал това предвид. Отци на Църквата има във всяко време от историята на християнството… Такива са старецът Порфирий, старецът Софроний (Сахаров), о. Думитру Станилоае, отец Георги Флоровски…

Днес има огромно изтласкване на духовното. Виждам това и като психолог. Имаме голям проблем с всичко, което може да нарани нашия нарцисизъм. В този смисъл богословието изглежда опасно. То разгражда най-опасната форма на нарцисизма – тази, която разяжда всемира, за да съгради, сред най-голямата разруха, този мъртъв истукан на свръхнарцистична „мъдрост“ или сила. Евангелието обаче казва „…нека търсим онова, що служи за мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19). Автентичното богословско слово говори тъкмо за това – за съграждането във вътрешен покой… Дали ще наречем това начинание патристично, постпатристично или по какъвто и да било друг начин, не е от такова значение. Видяхме и патристични богослови, с които и дума не можеш да размениш. Някога старецът Паисий беше казал за един такъв „патристичен” богослов следното: „Горко ти, ако диамантите, които хвърля, те уцелят по главата”. Страшни думи, които само някой като него би могъл да каже. Можеш да говориш патристично и да си валяк. И обратното, разбира се. Старецът Софроний не споменава никой отец на Църквата в книгите си, а се позовава само на библейски слова. Кой обаче, който разбира сериозно от богословие, поставя под съмнение, че той е отец на Църквата днес? В този смисъл фразата, която казахте, означава, че този, който се занимава сериозно с богословие, трябва да говори в духа на светите отци.

Говорихте за институциите. Живеем в едно европейско семейство, съществуват определени ангажименти, които поемаме един към друг. Казахте, че в Гърция никога не е имало институции така, както ги разбира западният човек. Не трябва ли обаче да намерим единен код за комуникация с Европа?

Това се опитвам да кажа. Изобщо не съм за една въображаема самодостатъчност на богословието.
Ако вземем понятието за Аз-а с днешните категории, ще видим, че наслагванията върху този Аз, неговите равнища са толкова сложни. Няма съмнение, че днешният човек е различен от човека от 10-и или 14-и век. Оттук някои са убедени, че богословието от 14-и век не отговаря на съвременните въпроси. Но това не е вярно. По-градивно за нас ще е да приемем, че трябва да разработим това богословие от 14-и век например по съвременен начин, взимайки предвид екзистенциалните въпроси на днешния човек, съвременните наслагвания върху Аз-а. Трябва да работим с духа (и в Светия Дух), а не толкова с буквата. В някои случаи – навярно и с буквата, защото някои формулировки са толкова удивителни, че не се нуждаят от повторно формулиране, а само от творческо тълкувание.

Например в богословието на св. Максим Изповедник, на св. Григорий Палама или на богоносния св. Симеон Нови Богослов има идеи, които все още не са станали понятни за съвременното разбиране. Когато например св. Максим Изповедник казва, че човекът е не само тялото или само душата, или техният сбор, а тяхното цяло – тези неща трябва да се разработят по съвременен начин.

От това следва ли, че Православието наистина може да отговори на екзистенциалните въпроси на съвременния човек?

Да, но в никакъв случай не смятам, че отговорите са дадености, като автоматични повторения на гениални клишета. Смятам, че богословието може да каже нови неща, напълно нови. Както съществуват и нови въпроси. Нима те ще останат без отговор? Историята е едно развитие на духа, а не продължение на буквата. Ще четем отците на Църквата с личното си участие, а не като трудове, предназначени за някакъв страховит мавзолей на историците на догматите. Едни ме обвиняват в консерватизъм, а други – в свръхпрогресизъм, защото пиша книги за психоанализата и философията, докато, от друга страна, защитавам светоотеческото богословие на Църквата или исихазма и т.н. А аз се движа от един дух на среща с реалните проблеми, които възпламеняват сърцето на днешния човек, и изследвам, доколкото мога, истината. Какво ще излезе не знам. Ако знаех, нямаше да се занимавам с интелектуална работа, а щях да съм бакалин – само той знае предварително какво продава. Когато започвам да пиша една книга или някоя студия, не зная често пъти къде ще ме отведе тя. Трябва да се доверим на Духа. Духът конституира Църквата, а не буквата. Отците са писали с кръвта си, дори когато са правили логически анализи на абстрактни термини – защото в крайна сметка нищо не остава без духовни последствия.

Нужно ли е човек сякаш да заема защитна позиция, когато се изправи пред Преданието на Църквата?

Човек се принуждава да се защитава от фанатичните блюстители и пазители на Преданието. Самото Предание не иска от теб да се защитаваш. Както Дионисиос Савопулос** казваше някога: „Преданието е нещо, на което се предаваш“. Отец. Георги Флоровски казваше, че няма по-живо нещо от автентичното богословие на Църквата. Например не можеш да превърнеш богословието на свети Максим Изповедник просто в някакви написани слова. Вместо това си представям какъв е бил самият св. Максим: един безгранично изобретателен човек, самият той е бил една изумителна творба, придавал е смисъл на всяко нещо. Нима е възможно да превърнеш това живо слово на св. Максим в суха буква?!

Много пъти съм давал примера с купела. Ако останеш потопен във водата на кръщелния купел, ще изгниеш. Ако не влезеш вътре, не принадлежиш никъде. Едно нищо си. Затова трябва да се потопиш в нея и да излезеш. Затова и всички отци, дори и тези, които не са били много учени, са страшно съвременни. Написал съм това в една моя книга: „Реалното богословие винаги е контекстуално”.

Някои казват, че в противовес на светоотеческото богословие, те ще правят контекстуално богословие. Какво точно имат предвид с това? Може би, че ще кажат например на лесбийката да се ожени за своята приятелка? Едва ли. Впрочем ако тя дойде и ти зададе въпрос, не знам дали ще можеш да й дадеш отговор, ако не се потопиш творчески в този купел. Приключи тази история. Приключиха самопонятните неща. Това би трябвало да накара всички нас да стоим върху разпалена жар. Тогава ще приемаме росата на Светия Дух. Но избягваме да стъпим върху разпалената жар и затова не можем да приемем росата.

Когато даваш лесни отговори на болката на човека, това не се нарича контекстуално богословие. Това е липса на любов, това е симптом за дълбок нарцисизъм. Плод на желанието ти да се спасиш от другите, защото чувстваш, че другият те „реже на парчета” със своето реално и дълбоко недоумение (което освен това ти припомня болезнено и твоите лични дилеми). Ти лесно му отговаряш: „Върши, приятелю мой, твоята воля”. Не му състрадаваш, не го обичаш, просто му угаждаш. Не се нагърбваш с неговата агония. Той разбира това и не след дълго не зачита мнението ти.

Неслучайно и аз някога, като атеист, търсех отговор на въпросите, които ме смазваха, но не при тези, които лесно ти казват: „Прави това, което ти харесва”. Тях напълно ги игнорирах. Отивах при други, при доста „щури” личности, като свети Порфирий например – които ми казваха странни и трудни неща. Там обаче я имаше светлината. Свети Порфирий, на когото лично дължа изключително много, ме пое върху себе си от първия момент, в който ме видя. Пое ме върху себе си. И имах усещането, че всеки път е Пасха, когато го виждах. Затова Бог го беше дарил с тази благодатна харизма. Ние днес нямаме благодатни дарове, защото не носим никого. Животът ни е един постоянен монолог. Малцина са тези, които носят пастирския кръст в богословието. Малцина са, но за щастие съществуват. И това е нещо значимо – че съществуват във всички равнища на църковния живот.

Имаше ли според Вас някакъв проблем в бързата канонизация на стареца Порфирий? Някои коментираха, че за първи път един светец е канонизиран толкова бързо.

И с други православни светии е ставало така. И със св. Григорий Палама, и със св. Симеон Нови Богослов. Не мисля, че някой се съмнява в светостта на стареца. Въпросът е да разбираме в какво се състои светостта. Светостта е откровение, което получаваш за всичко гранично и неизказано, което търсиш. Наскоро разговарях с един бележит интелектуалец, който познаваше свети Порфирий. Той каза, че старецът е бил един простодушен човек. При св. Порфирий не отиваш да формулираш критиката си върху проблема за метафизиката на Хайдегер. Възприемаш от него обаче такова отношение към живота, което е способно да ти даде отговори и за Хайдегер.

Мислите и словата на велики съвременни старци като св. Порфирий например, освен да носят утеха на вярващите, може ли да повлияят върху развитието на съвременното богословие?

Разбира се. В общуването с тези старци, което смятам за голяма благословия, почерпих идеи, които ми помогнаха в моята академична работа навярно повече и от делото на академичните богослови, което ценя.

Ще дам един пример със стареца Порфирий. Помня способността му да тълкува емпирично израза от Евангелието „…да бъдат едно…” (Йоан 17:22). Чух го да се моли за някого все едно се моли за себе си, казвайки: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Попитах го защо в молитвата не посочва човека, за когото се моли. А той ми отговори: „Не разбираш ли, че аз и ти сме едно?”. И по-късно разбрах, че всички благодатни дарове, които притежаваше, се дължаха именно на това. Той се отъждествяваше с разбойника, с развратения, с погиналия, с обезумелия и отправяше своя вик към Господа: „Боже мой, помилуй ме. Аз съм този”. Всъщност това е есенцията на Христовите думи на Кръста :„Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Христос живее нашата изоставеност, поради пълното Му отъждествяване с нас. Това е дело на кеносиса. Тайната на една любов, за която не знаем нищо, когато просто говорим за нея. И тъй, това са отговори на най-сложните въпроси на християнската антропология.

Ако човек има чувствителност и може да види тези истини, върви напред в богословието. Ако обаче не успява да ги забележи, прави просто още един докторат по история на догматите и нещата приключват дотам. Едно е човек да произвежда идеи, а съвсем друго е да произвежда изпълнени с живот идеи. Има хора, които ви говорят за общение, но ако поживеете с тях само за няколко часа, ще искате най-скоропостижно да избягате.

Ако трябва да дам едно кратко определение, богословието е онова слово, което прави от другия човек богослов! Както хубавата поезия е тази, което прави и теб самия поет. Както и любовта е онова, което те кара и ти самия да си влюбен.

Има една мисъл на митрополит Калистос (Уеър): „Богословският въпрос на 20 век е еклезиологията, а на 21 век – антропологията”. Четейки вашата книга, разбрах, че не можем да говорим за еклезиология, ако не сме осъзнали какво е православната антропология….

Напълно съм убеден в това. Богословът е като поета, чиято работа е да прави поезия от нещата от живота, които съвсем не са поетични. Така и богословът твори богословие от „небогословски” неща. Следователно богословие е красотата на Божия свят, благодатта на Светия Дух във всичко; Бог, Който е навсякъде и неговата благодат се проявява в хиляди форми. Александрос Пападиамантис например е творил богословие, вдъхновявайки се от личности, които, ако ги изследвате социологически, ще кажете, че се касае за „изметта” на обществото. Но Пападиамантис прави тези същества богословски същества.

В общуването ми с необразовани хора съм срещал невероятни неща; и за да ги забелязвам, много ми помогна свещенството.

Помня, когато изнесох първата си проповед, на нея присъстваше и моят епископ, един свят човек. Вече не е сред живите. Веднага щом приключих и влязох в олтара, с нетърпение очаквах да каже мнението си. Той се засмя и ми каза: „Единственото, което забрави, е да кажеш и две-три изречения на френски!” Тогава пожелах да се науча да говоря на обикновените хора, и това започна да се получава едва когато започнах да откривам духовните чудеса в личността и живота на същите тези хора. И намерих неща, които са поразителни; неща, които те отпращат високо, към самите върхове на богословието и философията. Днес ценя изключително много обикновените черкуващи се хора, които срещам всеки ден.

Често дискутираме с приятели богослови, че понякога богословската култура на някои свещеници не е достатъчна, за да изнесат въздействаща проповед върху евангелското четиво за деня…

Позволете ми да кажа, че нивото на свещениците се е покачило. Не е това, което беше по-рано. Бих могъл да спомена много примери. Въпреки това е вярно това, което казвате. Проповедта е трудна и едновременно с това се прави с лекота, когато е в съзвучие със светата Литургия. Тя е съгласуване с евхаристийното събитие. Когато човек усеща в дълбочината на съществото си това събитие, тогава говори въздействащи слова. Но когато се затваря вкъщи и се насилва да напише някакво слово, без да е е оплодотворен от евхаристийното събитие, тогава проповедта няма да има сила.

Има хора, които се черкуват в продължение на години, но един ден ти казват: „Днес наистина участвах в светата Литургия!“. Това е голяма тайна. Свързана е с намерението и произволението на човека. Също така и с начина, по който Бог поглежда към това Свое творение, което е свободно. Когато стане веднъж такъв проблясък в църковния живот, той може да се превърне в цяла верига. „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй. . .”, повтаря Църквата и… нищо не става. Но ето че внезапно казваш едно „Господи помилуй” и всичко притихва. Тайна е. Бог очаква този момент, да устрои един десант в душата на човека. Има хора, които в определен момент са били разтърсени от това събитие, след като в продължение на десетилетия са го подминавали. И това се случва и с хора от клира.

Имам голямо доверие в светата Литургия, защото в нея всичко е съвършено. Колкото по-голяма е болката на човека, колкото по-несъвършен се чувства, толкова по-голяма пълнота ще намери в светата Евхаристия. Затова старецът Софроний казва: „Светата Литургия за нашите дни е най-достъпната форма на исихазъм!”. Сериозни думи, които не влизат в противоречие с това да си част от общността. Затова в първата ми книга „Евхаристийна онтология”свързах Евхаристията с онтологията като осъществяване на общението; и това има отзвук на Запад днес. Бележити богослови ми казват: „Евхаристийна онтология? Забравили сме го на Запад”. Евхаристията се отнася към начина на съществуване на хората като свободни и диалогични индивидуалности с Бога. Тоест начинът, по който Бог е поискал съществата да живеят в общение с Него – неслитно и неразделно. Цялата християнска антропология, в нейните космологични измерения, е събрана в светата Литургия. | www.antifono.gr

 

Интервюто е публикувано със съкращения

Заглавието е на редакцията

 

Превод: Константин Константинов

Коментари

коментара

Близки теми: