ПАТРИАРХ АЛЕКСИЙ II: ЧОВЕК Е ЩАСТЛИВ САМО КОГАТО СЛУЖИ НА БОГА И БЛИЖНИЯ
Източник: РелигияБГВ дните на най-големия християнски празник – Възкресението на нашия Господ Иисус Христос, РЕЛИГИЯ БГ бе удостоен с голяма радост – светейшият патриарх Московски и на цяла Русия Алексий II отговори на въпроси на нашия сайт. Поднасяме ви това интервю с пожеланието всеки ден да бъде за вас Възкресение!
И днес тези връзки са на традиционно високо ниво и се отличават с особена топлота и интензивност. В Москва действа подворие на Българската Православна Църква, а в София – подворие на Руската Православна Църква. Официалното общение между нашите Църкви се поддържа на ниво църковни делегации. В последните години нито едно важно събитие нито в България, нито в Русия не е преминавало без участие, съответно, на руска или българска църковна делегация. Студенти от България се учат в духовните школи на РПЦ, а също и наши студенти се обучават в България. Сред епископите на нашата Църква има архиереи, получили духовно образование в богословските учебни завдения на Българската Църква, а много български архиереи наричат Московската Духовна Академия своя Alma Mater. Виждаме, че традицията на нашето близко духовно братско общуване е непрекъсната.
– Какво още може да се направи за по-близко сътрудничество между нашите Църкви?
– Според мен, освен общението на официално ниво, е необходимо живо общение на нашите единоверни народи. А за това е нужно по-често да се организират поклоннически пътувания по светите места на нашите братски Църкви. Като пример, през октомври светини на Българската Църква бяха посетени от поклонническа група от Белгородска епархия на РПЦ. Иска ни се по-често да има такива пътувания. Важно е също православните българи да знаят повече за живота на руското Православие, както и обратното. Над решението на тази задача са призвани да се трудят български и руски църковни средства за масова информация. В това отношение ми се иска да отбележа заслугите на вашия портал, на чиито страници почти ежедневно намираме информация за живота на Руската Православна Църква. И още по въпросите на единението и по-конкретно на предстоящото обединение между Московската патриаршия и Руската Православна Задгранична Църква. При какви условия ще настъпи това обединение и има ли нещо, което може да попречи? Комисиите на Московската Патриаршия и Руската Задгранична Църква вече завършиха своята работа. Многото проблеми, натрупани през десетилетията на нашето разделение и послужили пред мнозина като „камък за препъване”, бяха преодолени благополучно. В резултат от работата на комисиите бе подготвен Акт за каноническо общение, който е планирано да бъде подписан през тази година. Документът бе одобрен от Свещения Синод на Руската Православна Църква и от Архиерейския Синод на Руската Православна Задгранична Църква. Според този документ, Руската Задгранична Църква ще запази самостоятелност в своите вътрешни дела, а нейните архипастири ще участват в Архиерейските и Поместните Събори на Руската Православна Църква. В момента на дневен ред стоят въпроси от по-частен характер, например, въпросът за клириците на Московската Патриаршия, преминали в Руската Задгранична Църква в нарушение на каноническите норми. Този въпрос се решава сега. Разбира се, годините на разделение оказаха своето влияние. Вкоренените по време на разделението предразсъдъци, недостатъчното разбиране на действителните промени в Русия водят след себе си изявления против единството от страна на някои представители на Руската Задгранична Църква. Но ние сме убедени, че всичко това няма да попречи на обединението, което отдавна е назряло и което с нетърпение очакват православните паства на Московската Патриаршия и на Задграничната Църква.
– Ваше Светейшество, след шестгодишно прекъсване миналата година в Белград се състоя сесия на комисията по православно-католическия диалог. Моля Ви да определите Вашето отношение към икуменизма. Можем ли да говорим за икуменическо сътрудничество и за духовен икуменизъм като за различни неща?
Ние приветстваме възобновената работа на Смесената международна комисия по богословския диалог между Православната Църква и Римокатолическата Църква, поредното заседание на която се състоя в периода 18 – 24 септември 2006 година в Белград. Убеден съм, че богословският диалог между католици и православни е извънредно важен, тъй като позволява квалифицирано обсъждане на множество въпроси, касаещи вероученията на нашите Църкви. Относно термина «икуменизъм» искам да отбележа, че различните хора го разбират по различен начин. Някои го отъждествяват със «смесване на верите», с религиозна всеядност и синкретизъм. Други разбират под икуменизъм така наречената «теория на разклоненията», която утвърждава равнозначност между основните християнски конфесии, които сякаш пребивават в някакво засега непроявено единство. Руската Православна Църква не поддържа нито една от тези представи.Нещо повече, ние смятаме, че е неудачно да се прилага терминът «икуменизъм» по отношение на междухристиянските контакти, тъй като той не е конкретен и носи прекалено общ характер. В буквален превод «икуменизъм» означава «вселенскост» и не отразява спецификите на междухристиянския диалог. Затова ние предпочитаме да говорим за междухристиянски диалог и търсене на единството.На практика под термина «икуменическо движение» обикновено се разбира дейността на международните християнски организации, като Световния Съвет на Църквите и Конференцията на Европейските Църкви, които нямат за цел сливане на всички конфесии в някаква «свръхцърква». Ние участваме в тези организации с цел диалог и общение с християните от другите конфесии, което ни дава възможност пълноценно да свидетелстваме за истината на Православието. Именно в проповядване ценностите на православната вяра ние виждаме духовната съставна част на нашето участие в международните християнски организации.
– Как да се опазим от «филетизма» и едновременно да бъдем едно с всички, както ни заповядва нашият Спасител Иисус Христос?
Дълбоко съм убеден, че филетизмът като теория за принасяне съборните интереси на Църквата в жертва на национално-политическите интереси, не трябва да има място в Църквата. По моему, най-добрият отговор на този въпрос е бил даден от свети апостол Павел, който в своето послание до Колосяни казва, че за Бога няма «ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос» (Кол. 3: 11). Християните са длъжни да обичат своята Родина и да я пазят, но заедно с това никога не бива да забравят, че те са призвани към небесното отечество, към новия Иерусалим, който, по думите в Свещеното Писание, е «майка на всинца ни» (Гал. 4. 26), независимо от племе, език и цвят на кожата.
– Още един въпрос от дневния ред на съвремието ни, Ваше Светейшество: църковнославянски или съвременен език в богослужението? Необходимо ли е осъвременяване на богослужебния език и защо?
Този въпрос е много деликатен и към него трябва да се подхожда по пастирски внимателно и с голяма чувствителност към чувствата на хората. Не съществуват собствено богословски аргументи, според които някой език да бъде считан за непригоден за богослужение, за това ясно говори и опитът на светите Кирил и Методий. Но в продължение на много векове църковнославянският език донася до сменящите се поколения вярващи богооткровените истини, изразени в думите на нашето богослужение. Възвишените звуци на славянската реч способстват създаването на молитвено настроение в храма. това особено силно чувстват хора, които отдавна живеят живота на Църквата, за които църковнославянският език е така естествен, като въздуха, който дишаме. А ето че за младите хора, които току що влизат в Църквата, този език, и особено някои негови архаични форми и изрази често се превръщат в препятствие за разбирането и по-дълбокото вцърковяване.В нашата Църква въпросът за богослужебния език е широко обсъждан както в началото на ХХ век, на Поместния Събор от 1917–1918 г. и в предсъборния период, така и в края на този век, когато пред нас се разкри широко мисионерско поле. Разбира се, необходими са усилия за това да доближим нашето прекрасно православно богослужение до разбирането на съвременниците ни. Но трябва да правим това много предпазливо. Преди революцията в Русия е бил много ценен опитът от работата на Комисията при Светейшия Синод по поправка на богослужебните книги, оглавявана от бъдещия Патриарх Сергий, тогава архиепископ Финландски. Езикът останал славянски, а чрез синтактичната редакция и замяната на някои думи, създаващи най-голямо затруднение у рускоговорящите, се подобрило възприемането и разбирането. Надявам се да се върнем към работата по това направление и да я продължим.Интересен е и опитът на други Поместни Църкви, в частност – Българската Църква, където в богослужението съжителстват и църковнославянският, и българският езици. Такъв проект е бил разглеждан и на Московския Събор в революционните години, но заради започналите гонения той остава практически неосъществен.
– Един от най-сериозните проблеми в съвременния свят е тероризмът. Има ли тероризмът религия или е атеистичен?
Съвсем очевидна е псевдорелигиозната мотивация, която лежи в основата на някои терористични актове. Да премълчаваме този факт би означавало да откажем да гледаме истината в очите. Убеден съм, че произволното тълкуване на религиозните норми извън духовната традиция в която и да религия ще доведе до изопачаване на нейните основи. Тероризмът е едно от следствията на отказа от религиозната традиция. Хора извършват действия, противни на всякаква религия, считайки престъплението за подвиг. Това наистина е сатанинска подмяна. Тероризмът експлоатира присъщото на човешката природа религиозно чувство, макар че сам той не е просто атеистичен, а носи богоборчески характер, защото погазва ценност на човешката личност, създадена от Бога по Негов образ.
– Свидетели сме как пред очите на целия свят все повече се шири богохулството. Съвремието ни изобилства от примери – по целия свят е много популярно телевизионното реалити шоу Биг Брадър, последното световно турне на поп певицата Мадона, което оскърби религиозните чувства на вярващите… Как трябва да реагират православните на тези агресивни провокации?
За съжаление, в съвременния свят не всички хора осъзнават, че има светини, не подлежащи на профанация. На първо място това са религиозните светини, публичното оскърбяване на които може да доведе до сериозни обществени разстройства. Реализацията на принципите на свобода на творческото самоизразяване не може да бъде оправдание за проявата на неуважение към чувствата на вярващите. Злоупотребата с тази свобода може да въвлече нашето общество в раздори и разпри и даже да провокира извършването на актове на насилие.Ние, православните християни, трябва да протестираме срещу кощунствените актове, настоявайки държавата, която е длъжна да се ръководи от волята на своите граждани, на законово и правоприлагащо ниво да защитава онова, което за вярващия човек е по-скъпо от всичко на света – светините, почитаните имена, символи, текстове, изображения.
– Въпреки демократичните промени, в посткомунистическите страни все още витае духът на атеизма. В световен план пък върви война срещу креационизма. Наистина ли приближават времената, когато Православието отново ще бъде забранено, както казва св. Серафим Вирицки? Един от големите форуми, състоял се в Москва, бе конференция по въпросите на православната есхатология. Дали живеем вече в последните времена?
От началото на историческото битие на Църквата християните били длъжни да се противопоставят на две крайности. От една страна, винаги е съществувала опасността от осветсковяване на Църквата, опасността от забвение на това, че «цял свят лежи в злото» (1 Иоан 5:19). От друга страна се проявявала склонността към пълно отричане на света, към отказ да се прозре неговата изначална богодадена благост. С последното изкушение са свързани известните от историята на Църквата лъжливи апокалиптически страхове. Подобни изкушения християните изпитват и днес. Едни искат да «обновят» Църквата, да съгласуват нейното учение с духа на времето. Други изпадат в апокалиптически нихилизъм и призовават Църквата да се откъсне от околния свят.Нашето есхатологическо виждане се заключава в това, че, пребивавайки в света и изпълнявайки мисия за осветляване и свидетелство, Църквата остава «не от този свят». «Нетукашността» в дадения случай означава причастност към Царството Божие — духовната реалност, вече явена в света благодарение на действието на Светия Дух, но която в цялата си пълнота ще се открие в «бъдещия век». Знамение за тази реалност е Църквата. Църквата в този свят няма «земни» интереси. В същото време светът е предмет на мисията и грижата на Църквата. Руската Православна Църква трябваше да преживее десетилетия страшни атеистични гонения, по време на които бяха разрушавани храмове, свещенослужители бяха изпращани в лагери и бяха унищожавани физически. В такава обстановка за мнозина изглеждаше, че настъпват последните времена и Второто пришествие на Христа е близко, но днес ние виждаме, че разрушените светини се възраждат, хората отново намират вярата, а чрез нея и смисъл на живота. Всичко това свидетелства, че колкото и силно да угнетяват Църквата, «портите адови няма да и надделеят» (Мат. 16:18). На нас не ни е дадено да знаем времето на края на света и «времената или годините, които Отец е положил в Своя власт» (Деян. 1:7).
– Кои са най-големите опасности пред съвременните православни? Кой е най-големият враг на Православието?
За хората, възприели светлината на християнската вяра, решили да вървят по тесния път на спасението, животът в съвременния свят таи множество опасности. Пропагандата на греха, в основата на който лежат безотговорността, психологията на потреблението, култът към удоволствията, способстват широкото разпространяване на множество пороци – такива, като алкохолизма, наркоманията, нравствената разпуснатост. Тези пороци носят в себе си опасност за всеки човек. Въпреки това, борейки се с тези уродливи проявления в съвременния живот, вявращите хора трябва да помнят, че «нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Ефес. 6:12). Затова най-големият враг за християнина е грехът и дяволът, който е «открай човекоубиец» (Иоан 8. 44).
– За съвременния човек е много важно да бъде модерен, за да бъде забелязан и да успее. В този свят Православието изглежда все повече като експонат в музея. Нужна ли е модерност на Православието, за да бъде то актуално? В същото време как да се противопоставим на модерните нововъведения в догматико-нравствения живот на Православието?
Православието – това преди всичко е Христовата Църква, Божият народ. От нас, вярващите, зависи дали нашата вяра ще бъде жива, или ще заприлича на музеен експонат. Както казва апостолът, «Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки» (Евр. 13:8). Ние сме тези, които трябва да се променим, стараейки се да живеем по Божия закон, но без да се опитваме да зачеркнем от църковните скрижали онова, което не ни харесва. Благите традиции, пазени от Църквата, помагат за нашето спасение, но хората по незнание понякога приписват на Църквата онова, което не се отнася към сферата на православната духовност, а е плод на невежество. Това може да бъде преодоляно само чрез просвета, в частност, преподавайки в училище знания за религията, повишавайки професионализма на журналистите, пишещи за религия.
– Каква е Православната Църква в началото на XXI век? Какви са нейните отличителни особености?
Днес, както и преди, Църквата носи своята спасителна мисия в света. Православната Църква, подобно скъпоценен бисер, неизменно явява в чистота своето нравствено и догматическо учение. Изменя се обществото, все повече страдащо от съблазните на съвременния секуларен свят. Православната Църква се сблъсква с предизвикателствата на религиозния екстремизъм, глобализацията, духовното и нравственото оскъдяване на човечеството. Ние не се дистанцираме от сложните проблеми, но прилагаме усилия за оздравяване на обществото.Руската Църква реализира различни социални проекти, провежда културни и религиозно-просветителски мероприятия. Надявам се, че обществото ще се вслуша в гласа на Църквата и тя по право ще заеме полагащото и се място.
– Щастлив ли е съвременният човек?
Щастлив мога да назова човек, целият стремеж на когото – нуждите и интересите на душата и желанията на сърцето – съответства на предвечния замисъл на Твореца за него.Съвременното общество е многолико. То се състои от хора с различен начин на живот и често с противоположни убеждения. Човек, който живее само с материални стремежи и чийто смисъл на живота се заключава в получаването на удоволствие, е нещастен. Човек, за когото служението на Бога и ближния са смисъл на съществуването му, е щастлив. Неговото щастие се заключава в отричането от егоизма, в стремежа да направи добро на околните. Дай Боже в съвременния свят все повече да има щастливи хора.
– Ваше Светейшество, Вие сте Предстоятел на Руската Православна Църква, обединяваща милиони вярващи. Трудно ли е да сте духовен пастир на такова множество вярващи?
По Божия Промисъл преди 16 години върху мен бе възложен кръстът на Предстоятел на Руската Православна Църква.За това време в Руската Православна Църква многократно се увеличи броят на енориите и манастирите, бяха открити нови духовни учебни заведения. Всичко това изисква внимание и грижа. Обгрижвайки паството, ми се налага да има дълги пътувания по територията на Русия и другите държави, съставляващи нашата каноническа територия. Служението на Предстоятел на Руската Църква в съвременните условия изисква не само грижата за правилното устройство на църковния живот, но и многобройни срещи с религиозни, обществени и държавни дейци, представители на научни, образователни и културни кръгове. Твърдо вярвам, че Сам Господ ме укрепва по пътя на служението на Божията Църква, дава ми сили да нося благото Христово иго. В края на 2006-та в Москва се състоя международен форум на православните и светските средства за масова информация.
– Какви са отношенията между Църквата и медиите и каква е перспективата за тяхното развитие?
Радостно е, че Църквата и средствата за масова информация могат в благоприятна атмосфера да обсъдят въпроси за присъствието на църковната тематика в интернет, теле- и радиоефира, вестниците и списанията. Смятам, че такива форуми са много полезни, защото в крайна сметка позволяват избягването на недоразбиране и конфликти и изработват общи подходи към много въпроси. Църквата е заинтересувана от това нейният глас да бъде чут от обществото. Добросъвестните журналисти също са готови разумно и премерено да информират обществеността за църковните дела. Трябва да кажем, че днес много зависи от уменията на медиите да подават религиозна информация в неконфронтационен плане. От способността на журналистите да уважават чувствата на вярващите в зависи и бъдещето на отношенията между Църквата и средствата за масова информация.
