Не писането, а живеенето определя дали си християнин

Ангел Иванов

Копирайтър, сценарист, пътешественик, православен християнин, журналист, писател – чувстваш ли се успял да съвместиш всичката тази мисловна енергия в дебютната си книга „Техническа проверка“, в която са събрани текстове, които си писал в последните 12 години?

Книгата се получи действително разнообразна като текстове – теми, форми, жанрове. И това е добре. Не знам дали съм успял. Знам, че съм доволен, като съм наясно, че можеше да е и значително по-добре. Всички тези мои битности, професионални роли и чисто човешки занимания, ги свързва едно – писането, текстът. Текстът е в основата на всичко, което съм правил през живота си досега. Обичам текста. Просто сега с тези събрани истории окончателно се предадох на неговата еманация – художествената литература. Опитвам се да ставам все по-добър в писането на текстове. Това е.

Как се реши да направиш толкова необичаен подбор от текстове и какви мнения получи от читателите досега?

Текстовете са писани в сравнително дълъг период  от време – т.е. писал съм ги на различна възраст (първият “Напред-Назад“ на 18, а последните – месец преди да предам ръкописа). Бил съм в различни периоди от живота си: тийнейджър, футболист, студент и купонджия, минавал съм през крайности, дупки, депресии и бездни. Разбира се, бил съм въздиган и до върховете на радостта. Различни професионални и социални роли. Преди и след като станах причастен на Христовата църква. Но може би преди всичко именно пътят към нея, ставането, случването, извървяването, пътуването, процеса. Или Пътят към Пътя, както оформихме нещо като “рекламен“ слоган на сборника. Бил съм малко в рекламата и знам, че тези неща са важни, но гледам и с известна ирония на тях.

Иначе с тази разнообразност и разнопосочност на текстовете исках допълнително да прокарам идеята за противоречията, които човек носи в себе си. Смятам, че това е присъщо и на християнския етос изобщо.

Читателите са изненадани именно от това разнообразие и това ми се нрави. Ето тези дни ми писа приятел, с когото бяхме колеги телевизионни сценаристи няколко години, кабинет до кабинет. Пренесохме приятелството и обичта си и в планината. Та той ми сподели, че е очаквал да чете почти изцяло християнски текстове, но е останал приятно учуден, че има всякакви, включително такива, които естетизират или разобличават телевизионната халтура, която бълвахме с него. Очаквал е да има само “попщини“ по искрения му израз, но реалността на прочита му е била друга.

И наистина, в книгата има немалко тематични полета: носталгията по детството; смисълът на писането и изкуството; семейството; любовта; сексуалността; величието на Жената; приятелството; социалната среда; корпоративното лицемерие и др. Все неща, които ме вълнуват. И все пак, сякаш винаги, във всеки текст, има, дори и невидим, дори и неподозиран от самия автор, защото той тогава  в ранното си писане реално не е бил вярващ, та го има печатът на вярата. Писането е тайна. Вярата – също.

Защо за теб е толкова важно да отправиш своето християнско послание  в литературата и как виждаш работата си като писател в тази насока?

Нямам фиксидея да бъда християнски писател. Честно казано, не съм сигурен дали все още съм християнин, защото понякога се държа потресаващо. А това дали си християнин или не, не се определя от писането, а от живеенето. Макар че и писането е живеене. Надявам се това да не е смиренословие. Относно писането, просто искам да разказвам истории, които ме вълнуват. Е, често пъти ме вълнува именно християнското преживяване на света и живота и това се отразява в текстовете ми, които вероятно действително доминират като такива – християнски. Какво да направя?! Просто се пускам по течението и разказвам.

Искам да поговорим и за твоята „биография“ като пътешественик, на задната корица на книгата като факт е посочено, че си обходил цялото протежение на българската територия покрай морето, но в самата книга липсва такъв текст. Мислил ли си някога да го напишеш и би разказал нещо повече за това твое приключение?

Да, през 2013 г. година реших да премина пешеходно цялото българско черноморие – от Дуранкулак до Резово, или близо 400 км за 12 дни, с по ден почивка във Варна и Бургас Бях си казал, че и турско да стане, ще го направя. Е, турско действително стана, отвъд Резовска река, и аз, Слава Богу, наистина финиширах по план. Идеята ми беше да се движа максимално близо до брега – където може по самия пясък и дори бос в пяната на плитчините, но имаше места, например местностите Лиман и Ракитник след Варна, където това беше практически невъзможно – там трябваше да бродя и пробивам през буйния гъсталака с, да речем, мачете. Ето защо понякога се налагаше да излизам и на напеченото като ламаринен покрив асфалтово шосе, което немедлено връщаше топлината в мен. Веднъж преди Обзор получих топлинен удар и потънах в малка крайпътна горичка, за да реанимирам. Но си заслужаваше. Умишлено тръгнах без палатка, с едно малко поларено одеяло (да, понякога ми беше студено) и така преживях десетина залези и изгреви на самия бряг. Е, веднъж си взех квартира в Созопол за благодатна дълговечна баня и нужен напоителен 12-часов сън на огромната спалня – разстлан по диагонал като голямо доволно куче, легнало по гръб, за да го чешат по корема. Главата ми беше втънала някъде между възглавниците.

Сега обаче като ме питат “Бил ли си на Къмпинг “Космос“? А на Пашадере? А на Корал?, просто отговарям:

– Бил съм навсякъде. – замълчавам и добавям спокойно – Навсякъде.

Тогава не вървях с тефтер за записки, а с много смешна стара допотопна камера, тип училищния концерт на детето или пък кастинг за осемдесетарско немско порно. Някъде на някой външен харддиск пазя тези кадри, които все се каня да монтирам и все отлагам.

Иначе има една миниатюра в сборника, вдъхновена от Поморие, за пътеката между соленото море и сладкото езеро, но години наред като дете със семейството ми летувахме там и мястото така или иначе ми е познато.

В пътеписа за пътуването до Светите земи разказваш и за твоята баба, на която тази книга е посветена, какъв беше нейния отзив за този текст и за книгата ти като цяло?

Обичам непомерно много моята баба. Тя единствена в семейството ми е свързана църковно с Православието – изповядва се и се причастява. Споделяме тайнствата и тайната на вярата и сме много близки. Преди няколко години бяхме из Светите земи заедно. Още тогава тя имаше проблеми със здравето: високо кръвно, мениероподобен синдром, трудно се придвижваше заради болки в краката. Всичките ни роднини бяха против и смятаха, че е лудост. Но ние се уповавахме на Бога и нашия общ именен светия – Архангел Михаил, архистратигът. И нямахме никакви проблеми. В пустинята на Кумран, на 43 градуса, тя се усмихваше под широкополата си шапка. Плацикаше се с кеф в Мъртво море. На брега карахме една луда голф количка, за да стигнем до най-ниския бар на вселената, където пихме бира “Златна Давидова звезда“.

Когато взех пробната бройка от Печатницата, я занесох първо на нея, някъде по нощите. Тя не знаеше за посвещението. Разлисти, видя, помълча и се разплака. Беше много емоционално, много наше си. После погълна книгата за ден. Посвещението е следното:

На моята баба, с която винаги вървим

Между Богданчовци и Балани,

Витлеем и Йерусалим,

моето падение и нейната Любов.

Богданчовци и Балани са села в нашия роден Габровски Балкан. Когато бях дете, с нея се разхождахме между двете и си говорехме сладко-сладко.

В  книгата освен разкази за пътешествия и поклоннически пътувания, имаш и един репортажен текст – за Студентски град и един фикционален или документален разказ, озаглавен  “Слънчев бряг“. Бих искала да поговорим за истината и фикцията и да кажеш дали те привлича да ги съвместяваш или по-скоро да ги разделяш.

Да, това са по-скоро очерци или фийчъри. Прекарах една нощ в Студентски град, след като вече не живеех там, но добре познавах мястото. Тогава, а и сега, основната тема е агресията. А на Слънчев бряг прекарах няколко морски ваканции в бурните младежки години. Това е най-дългият текст в сборника. Той е за насищането и пресищането на тялото, но за сметка на това – обедняването на духа.

Може би заради журналистическото ми образование ми е интересен този граничен жанр – литературната журналистика. Харесвам т. нар. “гонзо журналистика“. Събитие или личност, но през преките наблюдения и сетива на автора. Без хладната бленда на информацията и политкоректността на новинарските емисии или хроники. Буквално какво виждаш, чуваш, миришеш, докосваш и чувстваш. Харесвам Хънтър Томпсън и Хемингуей.

Харесва ми да надграждам художествено документалността. Стъпвам на нея, но я стилизирам и естетизирам, по тертипа на „какво би станало, ако…“. Голяма част от текстовете в книгата са такива. Вярвам и изповядвам това писане.