Отец Ангел: Да видиш Бог във всичко е истински Великден!

Отец Ангел, като загърбим битовата обредност на Великден, какво означава Възкресение Христово за вътрешния мир на християнина?

Смисълът се корени в самото название – Велик ден, великият ден на Христовото Възкресение. Вярвам, че всеки един християнин, изживявайки цялостната динамика на Четиридесятницата, през която сме преминали, посреща с истинска радост деня на Христовото Възкресение. Защото, както казва апостол Павел: "Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ни". (суетна – празна, на църк.-слав.ез., б.а.) Това е денят, осмислящ целия живот и устрема на всеки един християнин. Исус ясно показа Истината, която проповядваше на учениците си, т.е. че ние хората сме призвани за небесното гражданство, че ние не сме ангелоподобните, а богоподобните. Всичко това Той демонстрира по най-категоричен начин в акта на Неговото Възкресение – натовари нашата човешка немощ с елемент на вечност, след което имаме възможността да бъдем Христови.

Изглежда Христовите не само по външно благочестие, но и по вяра, и по дела, в съвремието ни са твърде малко. С други думи, българинът в достатъчна степен ли започва да изживява, не само да преживява, религиозното си чувство?

Безспорно да си християнин по благочестие, вяра и дела е трудно, но не и невъзможно. Който обича, който много обича, ще може да преодолее всяка една трудност. Любовта към Бога и любовта към ближния е тази сила, която дава потенцията на човека. Това, че той никога няма да се обезкуражи, ще потърси и ще открие Бога навсякъде – това всъщност е Великден.

Вярата е онази силна представа за това, което ние самите не можем да видим в момента. "Без вяра не може", както казва св. апостол Павел. Съвсем естествено е всеки, който се е устремил към Бога, да преодолява по-лесно трудностите, в които сега живее. Вярващият човек е човек, надминал световното, той се рее в надсветовното, търсейки Твореца. Със сигурност са му чужди завистта, злобата и отмъстителността, защото е над дребните неща в живота. Това съвсем не означава плебейско безгрижие, а точно обратното – той е успял да преодолее бъбривостта на съвремието и да потърси ценностите на този свят не в материалното, а точно обратното – в носещото идеята на този свят.

Доста хора се запътват към храма, особено по празници и за важно от човешкия живот събитие – брак, раждане на дете, смърт. Означава ли това, че българите са станали по-вярващи?

Вярата е нещо твърде интимно. Никой не може да се осмели да каже за даден човек дали той е вярващ или не. Бог не гледа на лице, а на сърце. В тази интимност всеки изживява вярата си по своему. Вярвам, че българинът винаги е бил веровият, т.е. е носил и носи в себе си живата, истинска Христова православна вяра. Историята го е потвърдила. Когато човек има правото на избора и правото на свободата за своята вероизповед, му е много по-лесно да достига до Бога.

Напоследък в обществото отново върви дискусия, да се изучава ли по-ангажирано религия в училищата или не. Съществува обаче и феноменът, че родители записват факултативно децата си в тази дисциплина, колкото те да не скитат по улиците и компютърните клубове в свободното си време. Впоследствие същите тези деца виждат вкъщи далеч не християнски взаимоотношения и поведенчески модели. В този смисъл не смятате ли, че религията, изучавана в училище, като час за запълване на времето, ще има обратен ефект и ще формира двоен стандарт на поведение у подрастващите? Не е ли по-рационално тя да се преподава в неделните училища към църквите, където ходят деца предимно на вярващи, практикуващи своята вяра българи?

Аз стоя твърдо зад това в училище да се изучава религия, дори православно вероучение, тъй като Българската православна църква е носител на истинската и спасителна жива вяра. Всичко случващо се в обществото, ясно подкрепя тезата ми, че такова обучение е крайно необходимо. Взимащата все по-големи размери детска престъпност, различните зависимости и най-вече тази от наркотици, дори най-малко агресията, с която се сблъскваме навсякъде, се превръща в нещо съвсем естествено за младия човек, всичко това ме безпокои. Мисля, че ако тези млади хора бяха запознати и въведени в добродетелната Христова вяра и истина, нямаше да имаме такива резултати.

Колкото до опасението, че чуването на нещо в училище и противоположната му практика у дома, може да формира у тях двоен стандарт, може да бъде преодоляно. Напълно възможно е младежите да принесат вкъщи, наученото в училище, да запълнят някоя от морално-етичните празнини, чувстващи се между техните родители. Сега е по-страшно, защото те не могат да открият морално-нравствени устои никъде – нито в училището, нито в семейството, а за църквата семейството е нещо много важно. Тя е, която изгражда християнските добродетели, малката църква, която всъщност е семейството.

В храма "Света София", на който вие сте настоятел, е един от малкото в столицата, в където се провеждат катехизаторски лекции и беседи за възрастни.

Организираме ги всеки четвъртък, води ги един от тримата свещеници, които служим в храма. Това всъщност е и основно задължение на всеки един енорийски свещеник – да катехизира, разяснява и разпространява Словото Божие на своите енориаши, дори да ги осведомява за най-новите богословски аспекти.

Беседите ни се посещават от около 60-70 човека. Говорим по предварително зададена и подготвена от съответния лектор-духовник тема. По-важното е, че хората идват, че предпочитат да жертват своята вечер в четвъртък, за да бъдат тук в храма, да чуят и зададат въпросите си, а ние да им отговорим.

За какво най-често ви питат хората, какво най-много ги вълнува?

Една част от беседите бяха екзегетически (тълкувания на новозаветните текстове, б.а.), други из областта на християнската етика. Хората мислят, въпросите са разнообразни, питат за всичко онова, което може да обогати тяхното познание за вярата. Всеки един свещеник се стреми към едно – да умножава народа божии, това е и същността на църквата.

Да умножава народа божии – чрез привличане на нови вярващи или чрез утвърждаване на вече повярвалите?

Много хора сега се декларират като православни, но колко са онези, които наистина живеят в православието и създават народа божии.

Църква означа заедност, на гръцки кинония. В това общество на вярващи, народът божии е онзи, който показва истинското й лице. В нея има свещеници, епископи, но народът е този, който носи пълнотата. Основната задача на епископатът, презвитерите и клирът въобще, е да умножават народа божии, в църквата да присъстват вярващите хора, осъзнали в пълнота Христовото учение и търсещите Бога, демонстрирайки своята любов тук в света, спрямо света, спрямо ближния, спрямо хората и борейки се да примирят всичките противоположности на този свят. Християнството е призвание да примиряваме противоположностите, като последната от тези противоположности е свят и рай. Тогава, когато направим този свят рай, ще сме изпълнили това, за което сме призвани.

Епископатът и свещениците са призвани да умножават народа божии. Сега обаче се чуват мнения, че у нас те не изпълняват в достатъчна степен мисионерство в тази посока. Какво е вашето мнение по този въпрос?

Някои смятат раздаването на подаръци под формата на хранителни продукти, например, за мисионерство. Не в това е истинското мисионерство. Важно е да определим онова, което съдържа цялостната идентичност на църквата.

Кое е онова нещо?

Повечето хора биха отговорили: Това е Символът на вярата. Аз не мога да се съглася, че е единствено и само това. Има нещо много важно и характерно за нашата църква. Докато за протестантските и католическата църква е толкова характерно това мисионерство, то когато запитате един човек, тръгнал на църква къде отива, той отива в църквата не, за да мисионерства, а за да бъде на Светата Божествена литургия. Ако трябва да търсим цялата идентичност на църквата ни, като православна, това е Светата литургия. Българинът го казва много хубаво, той не отива в храма, той отива на черква, т.е. така, както сяда на трапезата, така присъства на Господнята трапеза в тайнството на Светата Евхаристия, на ставащото в Светата Божествена литургия. Ние отиваме на църква не, за да благовестим Евангелието на някакъв туземец, а за да присъстваме на реалността на Царството Божие. Изживяваното в нея от православния християнин е Светата Евхаристия, т.е. цялото служение на църквата е служение в литургията. С казаното от свещеника: "Благословено Царство…" за всички нас се отваря Царството Небесно, т.е. ние тук, на земята, имаме възможността да изживеем това и да попаднем във вечността на Бога. Това е най-важното за православния християнин. Това е всичко онова, което оказва същността на църквата ни, което я определя. Някак си безспорно, през цялото време, ние евангелизираме всичко онова, но го евангелизираме по този начин – в църквата и чрез църквата. Тя не е храмът, не е сградата, тя е цялостната общност от вярващи хора. Всеки един от нас има стремеж да показва любовта, дадена ни от Бога и която сега сме длъжни да раздаваме на своите ближни, защото, ако на един от тези най-малките, го сторя, на Бог съм го сторил.