Епископ Йона (Черепанов): Казвам ви като медик – не се занимавайте с духовно самолечение

Животът в Църквата е пълен с толкова неочаквани неща, че понякога е трудно да се справиш без чужда помощ. Когато въпросите са прекалено много, противоречията ни разкъсват, а собственият духовен опит заплашва да се превърне в пълен провал, тогава спасява словото на умния човек – добрия и любящ пастир. И слава Богу, ако ни провърви да срещнем такъв. Ето защо в своите интервюта и в беседите с младите хора епископ Йона (Черепанов) постоянно напомня: „Търсете духовника!“. С какво е уникално явлението „духовничество“ и как духовният отец може реално да помогне на своите чада – четете в разговора на Юлия Коминко с Негово Преосвещенство.

АНГЕЛСКИ ОТГОВОР

Владико, Вие винаги подчертавате, че на християнина задължително е необходим духовник. Можете ли да поясните защо? Нали ние най-добре познаваме себе си и своето вътрешно устроение. Тогава защо да не можем сами да управляваме духовния си живот?

Цялата история на нашата Църква прави съвършено очевидна необходимостта да имаш духовник. В жизнеописанието на светиите, особено от последните столетия, когато се появи възможност за позоваване на достоверни исторически източници, почти навсякъде се споменава как светият човек се е ръководил от еди-кой си духовник, общувал е с еди-кой си свещеник, и е получавал от него такива и такива съвети. Не си спомням нито един случай някой от подвижниците да се е подвизавал без духовен пастир. Струва ми се, че в духовния живот това е напълно невъзможно.

Крайно рядко, в изключителни случаи, Господ наставлявал хора, придобили истинско смирение, чрез откровения или знамения. В древността това са били пророците, по-късно – някои светии, преподобни, подвижници. С една дума тези, които могат да приемат това без тщеславие, самомнение и превъзнасяне.

Във всички останали случаи остава актуален ангелският отговор: „за човеците е свойствено да се учат от човеци“. Този забележителен случай е описан в Отечника. Някой си монах, още докато се въцърковявал, бил научен на еретически Символ на вярата. След това той живял в пустинята толкова праведен живот, че по време на молитвите му пред него се появявал ангел. Веднъж при монаха наминал на гости живеещ недалеко подвижник и двамата заедно извършили молитвеното правило. И когато чели Символа на вярата, гостът с удивление казал на домакина: „Брате, ти нали си чедо на Православната църква, Църквата не вярва така, тя вярва иначе.“ Казал как е правилно и пустинникът възприел това с радост.

Когато гостът си отишъл, подвижникът отново застанал на молитва. Отново видял ангела до себе си и му казал: „Слушай, ти защо не ми каза, че чета Символа на вярата неправилно, не като в Христовата Църква?“. На това ангелът отговорил: „За човеците е свойствено да се учат от човеци“.

Действително, в Църквата съществува не само Свещеното Писание, но и Свещеното Предание. Много от това, което не е установено от Библията, се е предавало устно и е дошло до нас чрез преданията. Има огромен опит, който хората са натрупали в продължение на двете хилядолетия християнство и разбира се, ние сме длъжни да научим от някого всичко това.

Тук може да се възрази, че сега са достъпни всички книги, в интернет има всякаква информация, за какво ни е още някой?

Но трябва да се помни, че едни от главните човешки добродетели – трезвението и разсъдителността, са несъвместими с това да се осланяме единствено на самите себе си. Винаги трябва да подлагаме на проверка и да можем безпристрастно да оценим собствената си личност.

Както е в музиката. Съществува определена традиция на свирене на това или онова произведение и тя води началото си от автора. Да допуснем, че човек се е научил да свири на пиано – при това положение той ще може ли да изсвири например Рахманинов? Още повече, ако никога не го е и чувал. Всичко е написано, има партитура – почвай и свири! Човек може точно да възпроизведе нотите, но това не означава, че е изсвирил Рахманинов. Нали във всяко музикално произведение има маса тънкости и нюанси, и за да ги знаеш, трябва да поработиш с някой, който ще те поправи, ще ти подскаже, ще те научи. Иначе няма да можеш да свириш правилно, и слушателите, които са дошли да чуят Рахманинов, просто няма да го познаят в твоето изпълнение.

Или още по-ярък пример – да учиш чужд език по учебник. Уж всички буквички са познати, написано е и как се произнасят. Но без помощ от някой, който говори езика, крайният резултат ще бъде доста плачевен.

Точно така е и в духовния живот – теоретично можем да постигнем всичко. По всяка тема можем да намерим куп цитати от Свещеното Писание и светите отци. Но без човек, който знае как трябва да „звучат“, няма да ни се получи да ги възпроизведем правилно. 

ЗАЩО ИМЕННО СВЕЩЕНИКЪТ?

Църковната йерархия е установена от самия Господ, така че духовниците не само да бъдат жреци (т. е. да извършват богослужения), но и да пасат словесното стадо Христово. Христос е казал на Своите ученици – апостолите, и на техните следовници: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19–20). По такъв начин на свещеника е дадена благодатта на учителството от Самия Господ. Това – първо.

Второ, свещеникът има специално образование, учил е в духовната семинария и знае за Православието, за живота в Христа не от откъслечни сведения, почерпени от интернет по собствено произволение. Нали не е тайна, че всеки от нас има свои интереси: един чете за молитвата, друг – за семейния живот, трети – за тайнството Изповед, четвърти – духовна белетристика, пети – християнски философи и т.н. Всеки избира това, което му е интересно, но такова четене и такива знания няма как да бъдат наречени систематични. Докато семинарията дава духовно образование – когато голям обем познания за вярата се предава в определена последователност. Това е много важно.

Трето, свещеникът има голям компилативен опит – не само от своя личен духовен живот, но и от досега със съдбите на огромно количество хора, които общуват него – всеки един от тях със своите собствени проблеми. Светът не е нов, грехът не е нов и до ден днешен, както е писал Достоевски „дяволът води борба с Бога, а полето на битката са сърцата на хората“. Дяволските прийоми са винаги еднакви, той не е особено изобретателен: удря по уязвимите точки, затова и всички случаи са подобни един на друг. Свещеникът наблюдава много ситуации, както се казва – в динамика. Вижда до какво води едно или друго поведение, как може да завърши тази или онази ситуация. И имайки натрупан разностранен опит, помага на хората да излязат от всякакви объркани жизнени обстоятелства.

Накрая четвърто – свещеникът е освен това и молитвеник. Апостолът е писал: „Молете се един за друг, за да се изцелите“ (Як 5:16). Все пак молитвата в живота на човека и молитвата един за друг е доста важна. Още по-важна е молитвата на свещеника, който принася на Бога безкръвна жертва, предстоейки пред Престола Божий. И ние знаем много свидетелства за това, каква сила има поменаването на проскомидията.

Всички тези фактори позволяват да твърдим, че без духовник, без помощта на свещеника е твърде сложно да се преуспее в духовния живот.

СТРАЖ ПРЕД ЧАШАТА

Защо е прието това, че именно свещеникът допуска или не допуска до Причастието? Нима това не са наши лични взаимоотношения с Бога, защо да не можем ние да решаваме?

Към всяко тайнство е нужно да се пристъпва след подготовка. Най-малкото с осъзнаване на неговото значение и величие. Какво е казал апостол Павел за недостойното причащение?

„Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (1 Кор. 11:29–30).

Никой не е отменял тези думи и свещеникът отговаря за душата на този, на когото преподава Светите Христови Тайни. И именно на свещениците Господ е дал да „връзват и развързват“ човешките грехове, казвайки: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18).

Хората пристъпват към Причастие, след като от олтара се възгласи: „Светинята е за светите“. Т.е. светинята трябва да се преподава не на всички наред, а на светиите – избраните. Понятно е, че ние никога няма да бъдем достойни за Светите Христови Тайни. И както много пъти вече съм казвал, ние се причастяваме не защото сме достойни, а точно защото не сме достойни и се нуждаем от изцеление от Небесния Лекар, от Неговата Божествена благодат. Но свещеникът е длъжен да следи и да вижда осъзнава ли човекът величието на това тайнство.

Действително има препятствия пред причастяването: било то небрежност – когато отсъства молитвената подготовка за тайнството, или смъртни грехове. Често се случва да чуваме как тези, които живеят на т.нар. семейни начала да говорят с възмущение: „Как така не ни допуснаха до причастие?! Ние се обичаме един другиго, живеем заедно вече пет години и не сме изменяли един на друг…“. И още много други подобни случаи, когато свещеникът вижда, че ако хората пристъпят към тайнството в такова състояние, това ще им бъде във вреда и ще им послужи за осъждане.

Затова съм и поддръжник на изповедта преди всяко причащение. Не говоря за тези енории, където свещеникът познава всичките си енориаши и житейските им обстоятелства. В такива общини съществува практиката на изповед с определена периодичност, която се съгласува с настоятеля. И ако свещеникът знае по име всички, които пристъпват към чашата, то разбира се, правилото за изповед преди всяко причастие може да не е актуално. Особено, ако общината е евхаристична и хората се причастяват на всяко неделно богослужение.

Но всички имаме различна духовна подготовка и сме в различно положение. Има хора, които практически живеят праведен живот – макар само заради това, че нямат възможност да грешат. Например човек на възраст, самотен – едва ли не всеки ден ходи на служба, постоянно чете Свещеното Писание и духовни книги, общува с праведници като самия него. Такива хора следят за себе си, за душата си, за езика и мислите си. Разбира се, че старостта невинаги е показател за мъдрост. Понякога възрастни хора, които изглежда че с единия крак стоят на прага на вечността, се предават на съвсем необуздано осъждане – този тежък грях, разпространен сред по-възрастното поколение. Но ако човекът в своя църковен живот се е научил да изкоренява в себе си греха в зародиш, действително няма какво да изповядва всяка неделя. Всичките им прегрешения са „разсеях се на молитва“ или „не нахраних навреме котенцето“.

Но младите и пълни със сили трябва да се изповядват най-малкото преди всяко причастие. Като максимум – веднъж на седмица, особено ако всяка неделя пристъпват към причастие.

Така е и с душата ни – ако не се умива чрез покаяние, тя загрубява, покрива се с черупка, която с времето става толкова многослойна и дебела, че се оказва непробиваема, и човек вече не чувства нужда от покаяние: „Защо ми е? И така си ми е добре“.

Кое е главното в изповедта? Не констатацията на извършеното, не изброяването на греховете. А това, че признаваме и заявяваме: „ Господи, тези грехове ми пречат да бъда с Теб. Господи, искам да се избавя от тях! Господи, аз съм немощен и слаб, но искам да се променя. Господи, помогни ми в това!“

Само такова покаяние приема Господ.

ЗА КАКВО ТОЛКОВА ДА СЕ КАЕМ?

Често казват: „А защо да се изповядваме в малките всекидневни прегрешения, ако човек живее повече или по-малко духовен живот и не върши смъртни грехове?“. Действително какъв е смисълът да се каем за това, което повтаряме всеки ден по много пъти: ще осъдим някого, ще се поспречкаме с роднините, ще излъжем за дреболии, ще се помолим невнимателно?…

Но трябва да се разбере: Господ със Своята благодат действително избавя дошлия при Него човек от смъртни грехове. Обаче по Своето човеколюбие понякога оставя малките грехове, за да не паднем в още по-големия грях на високоумието. Нали прекрасно знаем, че веднага щом преуспеем в нещо, или направим нещо добро, веднага вирваме носа и започваме да се любуваме на себе си подобно на фарисея, решавайки, че не сме „като тоя митар“ (Лк. 18:11). Така се получава, че преуспяването в духовния живот невинаги ни е полезно, и затова Господ допуска да паднем в някои грехове, за да имаме трезва представа за себе си. Ще се избавим от тях само тогава, когато се научим да не виждаме своята праведност. Когато разберем не само с главата, но и със сърцето, че всичко добро в нас е дар на Божията благодат, подарък от Господа и затова не следва да се превъзнасяме с нея по никакъв начин. А нашето в нас по думите на стареца Паисий Светогорец са само греховете.

Затова е странно да се чува мнение, че щом изповядваме едно и също, за какво е такава изповед? Що за профанация на тайнството? Но тогава нека да не се и мием – все едно след седмица пак ще сме мръсни. Не, всеки път чрез покаянието ние умиваме душата си и ставаме малко по-добри.

В тайнството Изповед Господ не само прощава греховете, но и дава благодатна сила за борба с греха.

За да поразим врага е нужно първо да го видим, и чак след това да стреляме. Така е и със греха – можем да го победим само когато го видим в себе си, когато осъзнаем, че ни отделя от Бога. Дали ще се получи или не – това вече е дело на Божията благодат. Ако днес не се получи, утре ще пробваме отново. Нашата работа е да се упражняваме. Ненапразно апостол Павел сравнява духовния живот с игрище, на което се тича – всички тичат, но не всички достигат целта (ср. 1 Кор. 9:24). И духовният живот може да се сравни с тренировка, когато, за да се постигне резултат, са нужни много занимания. А една от нашите главни тренировки е, разбира се, осъзнаването на греховете ни, подготовката за изповед и самото тайнство Покаяние.

САМОДОПУСК ДО ПРИЧАСТИЕТО 

Случва се човек да вижда своето греховно състояние и да не се осмелява да пристъпва често до причастието, считайки себе си за недостоен. Каква може да бъде опасността тук?

Значи, ако днес е недостоен, когато по-късно се накани да се причасти, вече ще бъде достоен? Правилно ли разбрах?

Точно това е величайше тщеславие и потъпкване на всичките молитви, които четем, готвейки се за причастие. Кои най-важни думи чуваме в храма пред Чашата? „Вярвам, Господи и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на Живия Бог, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз“. Тоест ясно заявяваме, че сме грешници. Не казваме: „ние сме достойни, Господи и затова ни причасти“. Не. Обратното: „ние сме съвършено недостойни хора, но Ти, Господи, ни приеми не като предателя Юда, а като каещия се разбойник“. И виждайки това наше разбойническо покаяние, Господ ни прощава греховете и ни сподобява със Светите Христови Тайни.

Затова хората, считайки себе си за недостойни за често причащение, противоречат сами на себе си. Мисля, че нито един християнин със здрав ум и устойчива памет няма да каже за себе си, че е достоен за причастие. И именно затова, че осъзнаваме своето недостойнство, ние се и надяваме, че Господ ще ни помилва.

А ако човек е решил да се причастява на всяка литургия? Макар че се изповядва по-рядко, защото, както Вие вече споменахте, не вижда в себе си големи грехове.

Такива хора по някаква причина са особено активни, при което често са агресивно активни в интернет, от което се създава впечатление, като че ли това е направо някакво движение в Църквата… Те сами решават как да се причащават, с каква периодичност и колко често да се изповядват.

Но пак благодарение на достъпността на информацията се трупат цитат след цитат, при това от най-авторитетни автори, и чрез тях може да се обоснове всяко лично действие. Така обикновено се и получава – когато човек е духовник сам на себе си. Той е убеден, че може напълно да почерпи от духовната литература знание как да постъпва и да устройва живота в Христа.

Но като свещеник с 20-годишен опит мога да кажа, че подобно самолечение ще доведе само до задълбочаване на духовната болест. А в най-лошия случай – до духовна смърт.

Безусловно, има обективни причини, поради които човек може да няма духовен пастир. Например не живее в града, където може да избира духовник, а на село, където свещеникът е зает или стар, или – което също се случва за съжаление – извършва богослужение, а към енориашите е небрежен и не отделя внимание на подробната изповед. Действително колко такива случаи има… По съветско време храмовете или стояха затворени, или действаше само един в град с население от няколкостотин хиляди. И свещениците просто физически не можеха да общуват с паството, а често им беше и забранено. Но сега по Божията милост навсякъде има достъпни храмове и може да си намериш свещеник по сърце – консерватор или либерал, аскет или веселяк – такъв, който ще разбере теб и твоето устроение. 

ПОСТЪТ КАТО ПСЕВДОПОДВИГ

Ако човек решава как да пости – по-строго или по-леко, каква е разликата дали за това го е благословил свещеник, или не? Защо по благословение можеш да постиш строго, а ако сам си решил – не?

Когато току-що започвах живота си в Църквата, още като млад студент, четях всичко, което ми попаднеше под ръка. И още от онова време съм запомнил една история с преподобния Амвросий Оптински. Дошъл при него в Оптинската пустиня един студент, който изявил желание да пообщува със стареца. Преподобният говори с юношата и вижда, че нещо не е наред. Някак авторитетно разсъждава за всичко, говори уверено – че води духовен живот, моли се свръх мяра, пости и даже носи вериги. Старецът го пита:

– Някой благословил ли те е за такива подвизи?

– Не, ама как, аз върша всичко заради Христа, защо ми е благословение?

– Не ти ли пречи, все пак е тежко?

– Въобще! Преуспявам в ученето, през нощта извършвам полунощница, а веригите ги нося като перце. Защото е писано: „Игото Ми е благо и бремето ми е леко“. Така и за мен то е благо и леко.

На което старецът отговаря:

– Знаеш ли, винаги е прието да се иска благословение за подобни неща. Искаш ли да те благословя за твоите подвизи, за да ги носиш с Божието благословение?

– Ами да, благословете, батюшка!

Преподобният благословил и студентът веднага рухнал под тежестта на тези вериги, които се оказали толкова тежки, че той даже не можел да стане. Наложило се да извикат манастирския ковач, който разковал веригите направо в килията. Това показва колко мощен стимул може да бъде тщеславието за нашите псевдоподвизи.

Ако не се лъжа в „Лествицата“ има такъв израз – бяс бяс изгонва. Лествичник описва един монах, който, бидейки нерадив и разслабен, когато в манастира идвали гости или поклонници, той през цялата служба стоял на едно място със сведен поглед. При което идвал дълго преди началото, тръгвал си най-последен и проявявал всяка ревност, т.е. у него бесът на тщеславието побеждавал демона на леността. 

Така и тук – когато човек сам си изобретява мяра на поста, било то в увеличение или намаление, той навярно мисли, че е по-умен от цялата Христова Църква, и най-добре знае колко трябва да пости и каква храна да приема.

Това се отнася и до традицията, според която жените ходят в храма с покрити глави и дълги поли. Колко оръжие е дрънчало в интернет по този повод… Да, дрехата не ни приближава и не ни отдалечава от Бога. Понятно е, че Господ приема молитвата на човека в каквото и да е облекло в храма, стига, разбира се, то да не е съблазнително за нашите ближни. (Неотдавна чух анекдот за това, как две девойки влезли в храма по бански, откъдето ги извели веднага. Едната казва: „Виждаш ли, предупредих те, че без забрадка не може“). 

Но все пак е установена определена традиция, според която жените стоят в църквата с покрити глави и поли. По същия начин традиционно ходим в храмовете, а не се молим в някакви халета, поставяме иконостаси, кадим с тамян, пеем песнопения – всичко това е част от преданието на Църквата, и не следва да се пренебрегва.

ЩЕ ПОМОГНЕ ТОЗИ, КОЙТО Е КОМПЕТЕНТЕН

Като човек, имащ в миналото отношение към медицината, мога да сравня наличието на духовник с наличието на лекуващ лекар. В инструкциите към медицинските препарати винаги се подчертава: „Самолечението е опасно за вашето здраве“. И Църквата предупреждава: самолечението в духовния живот е опасно за духовното здраве.

Ако човек ходи на изповед и за съвет при различни свещеници, то е все едно да посещавате различни лекари. Знаем, че за да се постави правилната диагноза, трябва да се направи комплексно изследване и анализи. Плюс това колкото по-дълго лекарят работи с пациента, толкова по-големи са шансовете бързо да се ориентира и да назначи нужното лечение. А ако вижда пациента за първи път, разбира се, по симптомите може да се досети за болестта, но шансът изписаните лекарства да помогнат е много малък. Възможно е те да повлияят на симптомите, но едва ли ще принесат цялостна полза.

И духовникът е като вашия лекуващ лекар. Той познава семейството ви, знае с какво и как живеете. Знае степента на вашето духовно преуспяване, или обратно – всички подробности на духовната ви болест. И на това основание може да ви помогне да изберете правилния път.

Да, човек трябва сам да взема решенията в живота си. Но казано е „горко на самия“ (Екл. 4:10). И решенията в духовния живот най-добре е да вземаме заедно с мъдър човек до себе си, когото Сам Господ е поставил да пасе словесните Си овци. И само заедно с такъв Господен пастир човек може да отиде благополучно на духовните пасища.

Вие често говорите, че задачата на свещеника е да възпита духовните си чада така, че възможно най-малко да се нуждаят от съветите му. Какви трябва да бъдат хармоничните отношения на енориаша с духовния му отец?

Вкопчването в свещеника, разбира се, е нездраво поведение. Все пак той не е гуру, не е програмист, който да даде на човека схема как да действа. Свещеникът не трябва да говори: „Постъпи така и така!“. Той може да съветва: „Би било добре да направиш това и това, по-правилно е да постъпиш така“, но решението си остава за вас.

За съжаление се проявяват и случаи на младостарчество, когато духовничеството се свежда до ръководство във всичко, в това число и в битовата страна в живота на енориашите. Свещеникът решава къде да живеят, с кого да встъпят в брак, регламентира някакви особености в семейния им живот. Разбира се, това не е негова работа. Баниците трябва да пече баничарят, а обувките да шие обущарят. И горко им, ако се получава обратното – свещеникът да стане консултант по право, по операции с недвижими имоти, в лечението и т. н. Разболял си се – отиди на лекар, искаш да си смениш апартамента – консултирай се със съответния специалист. А работата на духовника е да помогне на човека да изгради отношенията си с Бога. Ето в това е компетентен свещеникът.

Превод: монах Синесий, Троянски манастир

Източник: Правмир