Професор К. Х. Фелми: Да черпим живот в Христа от тайнството Евхаристия

Интервю на Мария Иванова с проф. К. Х. Фелми

Наскоро издателство „Омофор” издаде книгата на проф. Карл Кристиян Фелми „Въведение в съвременното православно богословие”. Книгата е писана по време, когато авторът е бил действащ лутерански пастор. Наскоро професор Фелми прие светото Православие. Във връзка с това се обърнахме към автора да сподели повече за себе си и за личната си среща с вярата на християнския Изток.

Интересът ми към православието се породи у мен още от ранно детство. Защо? Само Бог знае. Вероятно е свързано с това, че моят баща като пастор на Лутеранската църква беше член на братство, което се трудеше за обновление и възраждане на богослужебния и сакраментален живот на лутеранството през този период. Спомням си, че като дванайсетгодишен попитах баща си какво е православие, т. е. този интерес у мен вече съществуваше. Вече като студент в Хайделбергския университет, интересът ми към православието растеше. По пътя за университета имаше старокатолическа църква, в която всяка неделя се извършваше божествена Литургия. Често я посещавах, за да се запозная с православната литургия и да се помоля.

Вторият импулс получих по време на подготовката на една семестриална работа. Събирайки литература за нея в библиотеката на Икуменическия институт на Хайделбергския университет, случайно попаднах на книгата на Игор Смолич „Живот и учение на старците”, която буквално погълнах с възторг. И до днес съм благодарен за това, че моята първа среща с православието се осъществи чрез божествената литургия и прекрасната книга за руските старци, а не чрез сухите учебници по догматика и катехизис.

След години се върнах в град Мюнстер, където живеех с родителите си след войната и където през 1986 г. се запознах и сприятелих с покойния вече български професор Тотю Коев. В Мюнстер междувременно бе открит Институт за изучаване на Източните църкви. Там започнах научните си изследвания върху историята и богословието на православните църкви и написах своята докторска дисертация, посветена на проповедта в Руската православна църква през ХІХ век. През 1956 г. В Реклингхаузен, на 70 км от Мюнстер, бе открит музей с най-богатата колекция от икони в Западна Европа. Често пътувах до там и до днес поддържам тесни контакти с музея. Иконите имат огромна роля в моите научни изследвания и според мен са най-важният източник на православното богословие.

Съществуват мнения, че православното богословие все още се намира във „вавилонски плен”, под влияние на западното католическо и протестантско богословие. Може ли да се говори за положително влияние върху православното богословие от страна на Запада?

Да, имало е и такова. Както е известно, прот. Г. Флоровский много рязко съди за развитието на православното, респективно руското богословие след падането на Константинопол, и в този контекст се говори за псевдоморфоза на православното богословие. Нещо повече, той отсъжда, че борбата за богословие в Русия е завършена, т. е. възникнало е самостоятелното руско православно богословие (за богословието в други страни той не е писал).

През последните години започнах да изучавам трудовете на руския богослов прот. Павел Светлов и бях удивен от неговата ерудиция, познаването на светоотеческото наследство и съвременото му западно богословие. Той винаги открито се позовава на източника, от който черпи, което положително го отличава от представителите на схоластическото школско богословие от ХVІІІ и началото на ХІХ век. Откритото критично изследване на западното богословие не е навредило на православието – при условие, че православните богослови не забравят своите корени в литургическия и аскетически опит на Църквата. В този смисъл влиянието на френското Nouvelle Théologie („ново богословие”) на Парижката школа върху православното богословие е особено положително. Същото може да се каже и за богословската мисъл на Пергамския митрополит Йоан Зизиулас, който в своите трудове доказа, че е в състояние „всичко да изпитва и да се придържа към доброто” (вж. 2 Сол. 5:21) – също по отношение и на Запада.

Как оценявате отношенията на протестантското към православното богословие – като към исторически интелектуален резерват или като към източник на вдъхновение?

Това, хората да познават по-добре мисленето на другия, вече е добро. Но само по себе си това не е достатъчно и не е действителна среща. Истинската среща е, когато хората опознават по-добре не само другия, но и самите себе си. Например, руските богослови от началото на ХХ век едва в диалога си със старокатолиците осъзнават, че терминът „пресъществяване” е чужд на православното светоотеческо предание. От друга страна, не познавам нито един протестански богослов, който сериозно да се е занимавал с живота и учението на православните църкви, чийто начин на мислене да не се е променил в някаква степен при изучаване на православието. За съжаление, днес последствията от това не са много по отношение на общото направление на протестантството.

Какво се промени от времето, когато беше публикувана Вашата книга; какво бихте добавили днес към отношението си спрямо съвременното православно богословие?

Убеждението, че православното богословие е богословие на църковния опит, което придобих при неговото изучаване и което изразих в своята книга, не се е променило. Разбира се, след завършването на книгата продължих да работя в областта на православното богословие и например по-задълбочено изследвах сотириологията и учението за кеносиса (изкупителното страдание на Христос – б. пр.).

Но по-важното е, че вътрешната ми връзка с предмета на моето изследване укрепна и неотдавна аз самият станах православен. Но това е изцяло лично решение и естествен резултат от изследването на православието през целия ми живот и не трябва да се възприема като рецепта за лечение на междуцърковните проблеми в икуменически контекст.

Какво ще кажете на хората, които след промените у нас отново търсят православната вяра и се стремят да постигнат жив религиозен опит?

В Русия в началото на ХХ век някои хора, отпаднали от вярата, след известен период се завърнаха в лоното на Църквата. „Но това връщане в Църквата – казва о. Г. Флоровский – често се смесва с народните вярвания. Вярата на въглищаря, на старата баба или на неграмотната богомолка, често се приемат и определят като най-надежден образец и мерило”. За най-надежден образец се възприема Аз-ът. В своята книга пиша за това, че „най-новото богословие е насочено срещу едностранчивия интелектуализъм, без да е против обръщането към интелекта като такъв”. Каква висока интелектуална култура показват светите отци на ІV век! Всичко се заключава в това – не да изключиш ума, а да го заключиш в сърцето, т. е. не трябва да се отделя умът от църковния опит. Само по този начин може да се преодолее хладният интелектуализъм, а не чрез отказ от разума.

Освен това е необходимо да се учим да черпим „живот в Христа” от тайнството Евхаристия. Често се забравя това, на което учи св. Йоан Златоуст: „Има случаи, в които свещеникът не се отличава от мирянина – когато трябва да се причасти със Страшните Тайни. Ние всички еднакво сме удостоени с тях… на всички се предлагат едно Тяло и една Чаша… И молитвите на благодарението също са общи – защото не само свещеникът принася благодарение, но и целият народ. Получавайки първо отговор от народа и след това съгласие за това, че е достойно и праведно извършваното, свещеникът започва благодарението. И удивително е, когато народът заедно със свещеника призовава; когато възнася тези свещени песни заедно със самите херувими и небесни сили”.