„Свещеникът трябва да подпомогне вярващия да осъществява дара на свободата, а не да взима решения вместо него“

Разговор с прот. Фодьор Бородин за съвременните изпитания на духовното наставничество…

Случва се, че на човек не му е провървяло в нещо, например в семейния живот, и той започва да обвинява Църквата: свещеникът изисква да се слуша мъжа, въпреки че последният оскърбява и унижава. Кой всъщност е виновен в тази ситуация и какво трябва да се прави?

От думите на свещеника много често хората чуват онова, което искат да чуят и вземат под внимание именно желаното. Що се отнася до конкретния пример, който приведохте – понякога свещеникът, нямайки време да вникне подробно в ситуацията на семейството, просто говори някакви очевидни неща. Например, че жената трябва да слуша мъжа си.

Това не сме го измислили ние, Господ го казва, значи такова е учението на Църквата. Но не трябва да се слуша мъжа повече, отколкото Самия Господ, и това също е учение на Църквата. Апостолите говорят: „… дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога…“ (Деян. 4:19).

Да, съществуват ситуации, когато мъжът се държи недостойно… Всяка власт в Църквата е подобна на властта на Христос, а Неговата власт се проявява във възкачването Му на Кръста. И съпругът, и родителите, и учителят, и свещеникът – цялата им власт е в любовта, която служи и се разпъва за онези, които обичаш. А ако вместо да служи на жена си и на децата си, мъжът пие, бие съпругата си или й изневерява, той губи правото на власт в християнското семейство.

Ако на някого семейството му се е разпаднало, във всеки случай той трябва да търси и своята част от вината. И всеки свещеник задължително ще каже за това, колкото и тези думи да раздразнят събеседника. Най-вероятно двойката е венчана, тоест Божията благодат за изграждане на семейството е била дадена и я има. Ако съпрузите наистина се бяха трудили и смирявали един пред друг, ако бяха работили върху тези отношения, всичко би било прекрасно.

 Какво да правим, ако единият служи, а другият…

Всеки човек е система в развитие, днес той може да бъде един, а утре напълно различен. Ако днес младоженката се омъжва за благочестивия юноша с искрящ поглед, напълно възможно е след 15 години той да бъде пиещ човек, който вдига ръка срещу нея… Тогава това вече не е никакво семейство, никаква малка Църква… Можем ли да си представим, че Христос бие апостолите?!…

Ако жената чувства, че не може повече да живее с този човек, с алкохолика, а неговото поведение на практика е равнозначно на съпружеска измяна, тя би могла да си тръгне от него. Обаче този въпрос следва да бъде решаван не от свещеника.

Но за това са необходими усилия, вътрешна свобода. Много по-лесно е да дойдеш, да изискаш „правилната“ рецепта, а ако не „сработи“ – да обвиниш Църквата…

Възпитаването на човека да бъде свободен е много трудоемка и продължителна работа на духовника. Когато възпитавате дете, трябва да го научите да поема върху себе си отговорност и да я реализира във всички свои постъпки, а за тази цел е нужно с всяка следваща година да разширявате все повече и повече полето на тези възможности. Ако ще решавате всичко вместо него, то и към двадесетте си години той ще си остане дете, защото волята му няма да бъде формирана като действена. По същия начин е и при духовното обгрижване: идва човек, за да се изповядва при духовника, и пастирът трябва да бъде напълно ясен, че няма да решава вместо него житейските му проблеми, просто той няма право на това. Свещеникът може да каже: „В тази ситуация аз бих постъпил така…“ – а по-нататък е свободата на човека.

Уви, знам не една история, когато на млади съпрузи е казано да раждат много деца, а те нямат нито физически, нито морални ресурси за многодетност. В крайна сметка децата се чувстват потиснати, влошават се отношенията между родителите. Как би било правилно за свещеника да действа в такива случаи?

Ако свещеникът дава някакво благословение или съвет, той трябва да се помоли със смирение и да помисли добре, защото действително има случаи, в които, омъжвайки се, девойката, поради физическото и душевното си устройство, не може да издържи отглеждането на повече от три деца, иначе ще рухне.

Ако ти смяташ, че трябва да се ражда толкова, колкото се получи, нека това да бъде в твоето семейство, а на другите свидетелствай, че раждането и отглеждането на деца е велико и славно служение, но могат да възникнат и съответните трудности. На свещеника, който уважава човешката свобода, му е значително по-лесно.

Доколко хората, които идват при вас, очакват свещеникът да взима решения вместо тях?

Ние, младите и неопитни свещеници, през деветдесетте години получихме енориаши, които са същите хора като самите нас. Нямахме примера от семейния опит на по-старото поколение в християнския живот. Сега вече растат нашите деца, и ние можем да формулираме своите грешки от онова време. А тогава нямаше кой да ни научи, родителите на мнозинството от хората бяха невярващи. И духовниците бяха млади. Така че се случваше енориашите да натрапват своето желание на неопитния духовник.

Но ако имаш сърдечно съкрушение, ако съзнаваш своята ограниченост, дори в младостта си да си поставен за предстоятел и всички да тичат около тебе и да ти ръкопляскат, въпреки всичко няма да решаваш вместо хората, а ще кажеш: „Не решавам въпроси, засягащи брака“. „Не зная дали да продадете жилището си, или не. Мога да се помоля, хайде да отслужим молебен“. „Не зная кое лечение е правилното, това или друго. Не мога да реша вместо вас да поставяте ли ваксини, или не. Мога да се помоля да оздравеете, ще се моля, защото сте ми скъпи. Но не мога да решавам тези въпроси, защото властта за тяхното решаване не е моя, тя е ваша. Бог ви е сътворил така, че трябва вие да ги решавате. Това е задача, насочена към вас, а не към мен“.

Имах забележителен енориаш, когото наставлявах в продължение на 24 години, още от детството му. И през всичките тези години се борех с неговото желание да ме застави да решавам проблемите му вместо него. През всичките 24 години в по-голяма или в по-малка степен аз възпитавах в него умението да бъде свободен. Сега този човек отиде при друг свещеник. В началото бях много тъжен от този факт, после осъзнах, че именно затова съм го и възпитавал, за да може да израсне и сам да вземе решение: винаги съм казвал – ако виждаш, че духовното обгрижване при друг свещеник ще е по-полезно за теб, отиди при него. И започнах да се радвам за този енориаш!

Ето, например свещеникът казва на майка, родила болно дете, че това е заради греховете на родителите му, и майката, може би за първи път прекрачила прага на храма, ще мисли, че това е безапелационното становище на Църквата по въпроса…

Смятам, че да говори така има правото само светец, на когото Сам Бог открива причините за изпитанията и скръбта. И още, такива думи може да каже свещеник, който е преживял тежката болест или смъртта на своето дете. Но той най-вероятно няма да ги каже. Да каже подобно нещо може и самият страдащ човек: „Горко ми в моето съкрушение: люта е раната ми, но аз си казвам: „наистина, това е моя скръб, и аз ще я търпя…“ (Йер. 10:19).

В останалите случаи трябва да е ясно, че пред тебе стои човек, потопен в страшна болка. Всеки родител в такава ситуация е готов в голяма степен да понесе онова, което носи неговото дете, той страда безмерно, и изведнъж му казват, че самият той е виновен за болестта или смъртта на любимото си чедо. Страшна жестокост се стоварва върху него там, където той е очаквал макар и малко утешение. Въпросът за собствената вина родителят си е задавал хиляди пъти. Сега просто трябва да му се помогне да остане душевно жив.

Оглеждайки се назад, всеки свещеник, колкото по-дълго служи – толкова повече вижда своите пастирски грешки. Някои от тях не са така страшни, а някои са много тежки. Свещеникът нанася най-тежка вреда на духовния живот на човека или дори поставя под заплаха неговата вяра, когато действа според страстите си.

Ако например допуснем, че страстите властолюбие и самомнение присъстват в мъжа, те се отразяват болезнено върху всички членове на семейството. Но ако тези страсти бушуват в свещеника и още повече – в предстоятеля, то в енорията се формира съответната атмосфера. Всички завиждат едни на други, разпространяват сплетни, създават интриги, постоянно някой с някого е скаран, не разговаря.

За каква проповед, за какво мисионерство с такива общини може да става дума?!… Човек, въцърковил се неотдавна, идва в храма и веднага разбира, че тук духовници и енориаши живеят помежду си като змии в змиярник. Бедата е там, че много често всичко това е провокирано от самия предстоятел. Поговорката, че какъвто е игуменът – такива са и братята, важи и за предстоятеля.

Той събира около себе си такива хора и акцентира тяхното поведение така, както самият той е устроен, както е устроена неговата душа.

В какво се състои изкушението на свещенослужителя, особено на ръководителя на енория или дори на епархия? В това, че постепенно около него се образува кръг хора, които го подкрепят във всичко, защото от него зависи дали ще работят в храма и дали ще служат в епархията. И той започва да живее с илюзията, че винаги е прав и че е наясно с всичко. Но когато трябва да се посъветва с някого – няма с кого, понеже около него остават само послушни, съгласни, безинициативни хора.

Ако в подобно обкръжение свещеникът не е критичен към себе си, ако живее според принципа: „Има две мнения – моето и грешното“, горко й на такава енория.

Познавам руска епархия, в която архиереят настоява за това, че даже в храмовете, в които служи един свещеник, Литургия трябва да бъде отслужвана всеки ден. Прекрасно и очевидно решение за монах, желаещ да възроди енорийския живот. Но той дори не разбира, че по този начин разрушава свещенически семейства, лишавайки ги от възможност за съпружеско общение. Има случаи, когато свещеникът приема това като послушание, но от него си тръгва съпругата му. Бедата е там, че до архиерея не е останал нито един човек, с когото би могъл да се посъветва, той е отдалечил всички.

Вие неведнъж сте говорили за проблема, когато монаси се намесват в семейния живот – променя ли се нещо в това отношение?

Сега стана значително по-добре. Благодаря на монашестващите братя, че по време на изповед започнаха по-рядко да задават въпроси за интимния живот на хората.

Имах случай, когато един монах, получавайки благословение, започна да служи при нас в енорията. Той беше по-възрастен от мен, по-умен и по-добре образован, и затова със спокойна душа го помолих да изповядва енориашите.

За жалост, оказа се, че в продължение на месеци ми се наложи да свестявам няколко девойки след въпросите, които той им е задавал. Те дори не са имали представа за греховете, за които монахът ги е питал. Десетки примери могат да бъдат приведени, как човек отива в манастир, там го посреща неопитен, новоръкоположен йеромонах и започва да му дава указания. А на възражението: „Имам духовник, съветвам се с него“ – той отговаря, че цялото бяло духовенство не струва, слушай мене или ще погинеш. Властолюбие в цялата му прелест!

Но как духовникът да „води“ вярващия и при това да не даде неподходящ съвет?

Обърнете внимание, когато по-младият брат от притчата за блудния син решава да замине, бащата не спори с него и не доказва нищо. Той разбира, че сега това е безполезно, и уважава свободната воля на сина си. Бог уважава нашата свобода. Но кой знае защо, понякога свещеникът не уважава тази свобода. Заема се с безапелационното решение на някакъв въпрос, което после се отразява болезнено върху съдбите на хората. Има въпроси, относно които свещеникът трябва да бъде непреклонен свидетел на Божията истина. А има и такива, в които той не трябва да се намесва в никакъв случай. Културата на духовника се състои в това да различава едните от другите.

Целта на духовника е да възпита възрастен свободен християнин, който сам осъществява своята свобода и я съгласува с волята Божия. Когато свободата на човека съвпада с Божията воля – именно това е реализиране на дара на свободата. Духовникът трябва да учи на това, а не да отнема човешката свобода.

Къде да намерим духовници, които се съобразяват със свободата на вярващия?

Колкото по-малко страсти има в свещеника, толкова повече той уважава личността на човека. Колко пъти съм се изповядвал при архимандрит Кирил (Павлов), и не само че нито веднъж не съм се сблъсквал с грубост, но дори не съм усещал натиск или неуважение.

Струва ми се, че преди някой да бъде ръкоположен за свещеник, трябва не само да бъдат проверени знанията му и дали отговаря на каноничните условия за приемане на сана, но и да се види дали е изградил елементарни християнски навици.

За мен един от най-главните признаци, че пред очите ми стои вече преминал немалка част от пътя на вътрешното преобразяване християнин – това е умението му да не се обижда. Моята майка винаги ми казваше: „Не подхожда на християнина да се обижда“. Ако човек умее това, значи той притежава собствена дълбока покайна култура и опит от сърдечното съкрушение. Значи той умее да не осъжда, той няма да разруши нищо, умее да отделя собствената си гордост от дейността, с която се занимава.

Защо е важно преди ръкоположението кандидатът да бъде проверен дали е обзет от гордостта? (Всички сме горди, но някои воюват със страстите си, а други – не.) Защото в Църквата всичко, което се съгражда – се гради от Самия Бог. И ако свещеникът е горд и властолюбив, Бог не само няма да му помогне, но ще се противопоставя: „… „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“…“ (Як. 4:6). Да се замислим върху тези велики думи. Например, пристигнали сте в някой град и искате да отворите в него търговско предприятие. Ако не сте се харесали на ръководството на града, всички ще бъдат против вас. Нищо няма да създадете, много ще изгубите, едва ще се изнесете. А тук не става дума за кмет или за управител, Сам Бог ще се противопостави. Нищо няма да се получи. Затова, ако горделивец бъде поставен да ръководи енорията, там няма да има никакъв енорийски живот. Ако бъде поставен да ръководи работата с младежите или мисионерския отдел – младежта ще се разбяга и никой няма да слуша.

В края на краищата, какво проповядваме ние, християните? Че в света дойде Христос, че Той даде на всекиго от нас възможността да се преобрази и възможността за преобразяване на отношенията между хората. Отсега нататък човек за човека не е вълк, а е брат или дори ангел хранител: „… Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби“ (Йоан. 17:21-23).

Христос казва, че светът ще Го познае, ще повярва, че Отец Го е изпратил, ако бъдем единни, подражавайки на единството на Светата Троица. Цялото мисионерство се свежда до това да покажем на света преобразения човек – ето защо най-добрите мисионери са светците. И те разкриват преобразените отношения между хората, тоест общините на свързани от любов помежду си хора. Никаква проповед няма да бъде ефективна, ако в нашите енории царят раздори и нелюбов: „… Бъдете един към други нежни с братска любов…“ (Рим. 12:10) – казва апостолът.

Липсата на елементарни християнски навици за съвместно живеене отблъсква външните хора по-силно от всяка атеистична пропаганда. Покажете ми християнска община, и ще повярвам – това е главното очакване на съвременния човек.

Ако човек се разочарова и започва да търси виновни, това също ли по някакъв начин е свързано с вътрешна несвобода, с неумението да носиш отговорност за себе си?

Важно е да се разбере, че ако нещо отблъсква човека от Църквата, значи при него не се е осъществила лична дълбока и оживотворяваща среща с Христос. Ако Христос е станал най-главният в живота, то никой няма да те накара да Го загубиш, никой няма да ти Го отнеме.

Ако си обикнал Христа, обикнал си Го истински, какво ти пречи, да кажем, небрежният свещеник? Ти си дошъл в храма при Христос, тук Той е главният. Свещеникът се държи не както е редно, не го осъждай, помоли се за него, за бедния, защото за греховете и съблазните, които той сее, е страшно дори да си помислим как ще отговаря.

В молитвите всеки ден, на всяка Литургия в Символа на вярата ние изричаме, че вярваме в Църквата, и това не са случайни думи. Църквата – това е предмет на вярата, както Самия Господ, защото това е Тяло Христово.

Всъщност човекът, който търси Христос, ще си проправи път през всякакви прегради и през всякакви грешки на свещениците. Ако прочетем мнението на свети Игнатий Брянчанинов, в своите творения той многократно говори, че според вярата на човека дори небрежният свещеник ще му даде правилен съвет. Но това в никакъв случай не извинява нито един свещеник, който се държи недостойно към енориашите.

Разбира се, има хора, които винаги търсят повод, и аз непрестанно се сблъсквам с това. Помня как веднъж седяхме в автобуса, пътувайки с деца за летен лагер, а покрай нас мина човек, очевидно с махмурлук, и започна да крещи всякакви оскърбителни възгласи по мой адрес: „Ти отново крадеш. Всички вие крадете. Виждам какви обувки имаш. Сега ще настаниш децата в автобуса, после ще скочиш в своя Lexus и ще изчезнеш“.

Исках да сваля обувката и да му покажа, че тя има дупка, а аз нямам пари да си купя нови. Колата ми съвсем не е Lexus. И дори ако ми подарят Lexus, няма да седна в него, няма да приема този подарък, защото зная, че ще съблазня хората.

Имах случай, когато при нас в храма работеше стажант дърворезбар. В неделния ден ние с другия свещеник стоим и причастяваме от две Чаши хората, дошли на Литургията. Гледам, че двама възрастни, мъж и жена, пристъпват, за да се причастят от втората Чаша, а аз ги виждам за първи път. Питам ги: „Кажете, моля, вие изповядахте ли се?“ Оказа се, че това са родителите на онзи дърворезбар, и те отговориха утвърдително. Тъй като бяхме двама свещеници, помислих, че са се изповядали при другия.

След службата те идват при мен и казват: „Знаете ли, не разбрахме въпроса ви, не сме се изповядвали“. Питам: „Някога причастявали ли сте се?“ – „Не, никога, това беше за първи път“. – „Кръстени сте в детството си?“ – „Да“. „Знаете ли, не е много хубаво, че така се получи – говоря абсолютно уважително, тактично, без да повишавам глас. – Въпреки всичко, моля ви, намерете възможност да дойдете на изповед и за това също разкажете по време на изповедта, че сте се причастили така по незнание“.

Те се върнали вкъщи и казали на сина си, че никога повече няма да дойдат в храма, защото свещеникът ги е нагрубил. При това наоколо стояха хора, които биха могли да свидетелстват, че нямаше дори намек за грубост от моя страна. Едва-едва им казали, че не са прави, и те вече никога няма да дойдат в църквата. И тъжно, и смешно: намериха причина, защото през целия си живот не са ходили в храма. Затова, когато някои казват, че в Църквата всичко е ужасно, това далеч невинаги е истина. Много често това просто е изкривеното възприятие на хора, които са свикнали, че всички са длъжни да ги слушат и да им угаждат.

Преди няколко години изпълнявах послушание в каноническата комисия, и тогава там дойде човек, който помоли да му бъде дадено разрешение за повторен брак. Първото, което правех в такива случаи с благословението на свещеноначалието е – приемах документите. И този път казвам: „Дайте, моля, свидетелството за разтрогване на предишния брак и свидетелството за сключване на новия“. Той отговаря: „Нямам свидетелство за разтрогване на първия си брак, не се развеждам с първата си жена“.

На моето учудване мъжът поясни: „Аз съм заможен човек, мога да издържам две жени. Те са съгласни, нямат нищо против. Ще живеем всички заедно, с всички деца – мирно и сплотено. Искам да се венчая и с втората си жена“.

Опитвам се да обясня: „Знаете ли, в Православната църква това е невъзможно“. И той започва буквално да крещи, да говори възмутено: „Вижте, Яков е имал две жени! Да не би да ме правите по-свят човек от онзи, който е на иконите при вас? Дайте ми разрешение. Време е да се промените! Какво е това?“ И си тръгна, страшно обиден на Църквата.

Хората идват в Църквата с абсолютното убеждение, че тя трябва да им разреши всичко, каквото искат. Дори ако съвсем тактично и уважително, но с твърда позиция свещенослужителят казва, че така не може, те възмутено си тръгват с убедеността, че Църквата не е такава, каквато са я обрисували в своите представи.

Как вярващият човек да стане зрял, отговорен да взима решения за своя живот и заедно с това да се доверява на Църквата, да я следва?

Първо, необходимо е постоянно да четем Свещеното Писание и светите отци, тоест хората, които са осъществили Божиите заповеди в своя живот, и да се учим от това как са постъпвали в подобни ситуации. Особено много материал могат да ни дадат житията на светците, живели неотдавна, подвижниците на ХХ век, новомъчениците.

Виждаме, че света преподобна Елизавета Фьодоровна е била дълбоко смирен човек, именно заради това тя е успяла да направи толкова много неща. Забележителен е епизодът как тя пристига на проверка в основания и финансиран от нея дом за момичета сираци. Ръководството на дома е изплашено от такава височайша проверка и всички момичета са измити, сресани, с колосани и изгладени дрехи. Момичетата са предупредени: „Щом влезе великата княгиня, казвате „Здравейте“, целувате ръце, и това е всичко“. Влиза Елизавета Фьодоровна, изрича: „Здравейте, деца“. Децата протягат към нея ръчички, казват: „Здравейте и целунете ръце“. Преподавателите побледняват от ужас: какво ще стане сега? Защото човекът, пълен със страсти, би повдигнал вежди и би сменил всички длъжностни лица след този скандал. Как смеете? Вместо това, Елизавета Фьодоровна, усмихвайки се, обхожда всички и целува ръцете на момичетата. В нея няма никаква гордост, затова благодарение на княгинята са създадени толкова много прекрасни неща.

Днес нерядко можем да чуем, че в Църквата постоянно се говори само за греха, за вътрешната нечистота, а не се говори за радостта…

През 90-те години на ХХ век и в началото на новото хилядолетие като основен акцент на духовния живот ние поставяхме покайната култура. Нали покаянието – както казва свети Игнатий Брянчанинов – е единственият фундамент, върху който може да бъде построено цялото здание на духовния живот на човека. Без стабилна основа няма да построиш къща. Но кой знае защо, нерядко и духовенството, и миряните се ограничават само до основата, започват да живеят върху нея, вместо да строят къщата, и затова не се ражда никаква радост от въцърковяването. Но нали не може вечно да живееш върху основата!…

Нали, в крайна сметка, трябва да се съчетава на пръв поглед несъчетаемото. От една страна, постоянното сърдечно съкрушение, или както го нарича преподобни Варсануфий Велики, „сърдечната болест“, а от друга страна – радостта.

Болката – за какво е тя? За това, че ти се е открил Христос, а ти със своите постъпки често ставаш недостоен за Него, и с годините на своя християнски живот разбираш това все по-остро и по-остро, опознавайки истинската си същност. Но едновременно с това разбираш все по-явно, че въпреки всичко Бог те обича. И това е голям източник на радост.

Тоест и без истинското покаяние, и без радостта няма естествен, автентичен духовен живот.

Ако човек не достига до християнската радост, не дораства до нея, то само покайната култура може наистина да го вкара в абсолютно нездраво духовно и душевно състояние. Затова духовният наставник трябва да следи да не се получава този дисбаланс. | www.pravmir.ru

 

Превод: Радостина Ангелова