Четенето на Евангелието като тайнство
Светоотеческата традиция познава няколко метода за четене на евангелския текст: буквален, алегоричен и духовен. Понякога тези методи са ставали предмет на дискусия дори сред светите отци: например, между последователите на буквалния и алегоричния метод на тълкуване.
Могат ли да съществуват противоречия между тези методи или всички те, като три стъпала, водят към разбирането на Евангелието? По тази тема разговаряме с протойерей Георгий Климов, преподавател в Катедрата по библеистика на Московската духовна академия и семинария.
Когато Христос казва на учениците: „Вам е дадено да разберете тайните на царството небесно, а на останалите (външните) говоря в притчи“, Той има предвид, че не всички са способни да постигнат вътрешния (духовен) смисъл на Неговите думи…
Евангелието, както и цялото Писание, ни е дадено, за да придобием спасение и да влезем в Божието царство. Ако четем Писанието заради това – тайната на Царството ще ни се открие, независимо дали човек е обикновен рибар или най-образованият философ.
Но ако четем Евангелието като обикновена книга, от любопитство или дори от уважение към гениалните му автори, ще се окажем от онези „външни“, на които тези тайни се разкриват само в притчи. И ще гледаме на тях отстрани, без да бъдем съпричастни. Сам Христос отговаря защо на външните не е дадено да узнаят тайните на Царството, ако продължим да цитираме думите Му по-нататък: „… защото сърцето на тия човеци е закоравяло, и с уши тежко слушат, и затворили са очите си, за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и ги изцеря“ (Мат. 13:15-16).
Да, съществуват различни методи за тълкуване на Библията, но не бива да ги наричаме противоречиви. Още Ориген говори за своеобразно триединство: буквалният метод на тълкуване е плътта на Писанието, иносказателният – душата, а символичният – духът на Писанието. С Ориген са съгласни кападокийските отци: св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. Същото пише св. Андрей Кесарийски при тълкуването на Апокалипсиса, а от по-близките до нашето време светци – св. Теофан Затворник.
Какво представлява буквалният метод на четене, е ясно: четем и възприемаме текста така, както е написан. Иносказателният – това е метод на тълкуване чрез притчи. Символичният метод (който се дели на алегоричен и типологичен или прeдобразен) – е възприемането на четения текст като предобраз или пророчество. Например, Господ обещава на Авраам: в тебе ще бъдат благословени всички земни племена, и потомството ти ще бъде като морския пясък. Как могат да бъдат разбирани тези думи? Могат в смисъл, че потомците на патриарха ще бъдат цял народ, което се и сбъдва. Но от висотата на Новия завет е очевидно: тук иде реч не толкова за потомците по кръв, колкото за това, че от Авраамовото семе ще произлезе Месията – Христос, чрез Когото ще бъде благословено цялото човечество; и числото на Христовите последователи – духовни наследници на Авраам – ще бъде „като морския пясък“ (Бит. 12:2-3; 32:12).
Съществува и понятието мистично, духовно тълкуване. Четвъртото Евангелие: на св. Йоан Богослов, е наричано „Евангелион Пневматикон“ („Духовно Евангелие“). Но тук е необходимо да бъдем внимателни. От древни времена практиката на „мистичния метод“ на тълкуване на Свещеното Писание се свързва с еретиците гностици. Те се хвалели с това, че сякаш са им разкрити особени тайни и са им дарени специални книги. С други думи, единствено за тях е достъпен истинският, духовен смисъл на Писанието. Своеобразен „монопол“ върху истината.
В православието подходът към „духовното прочитане“ е значително по-трезв. Няма „свръхтайни“, няма деление на „посветени“ във великите „истини“ и „непосветени“. Колкото и да е странно, независимо как разбираш Евангелието – буквално или символично, алегорично – всеки от тези методи би могъл да стане духовен. За разлика от гностиците, Православната църква е убедена, че Евангелието е предназначено за всеки човек, а най-великата вест на Новия завет за възможността за спасение не е скрита за „избрани“, а е достъпна за всички, „открита е на младенци“, както казва Христос. Някой достига до евангелските истини чрез буквалния подход, друг – чрез алегоричния, символичния. Един е обикновен рибар, друг е философ. Един се назидава с притчи, да речем, как хвърлили мрежа в морето, извадили всичко, което попаднало в нея, и започнали да слагат рибата в кошовете, а водораслите и боклука – изхвърлили вън (вж. Мат. 13:47-50). На рибаря това е ясно, той знае за какво става дума, и от буквалното четене на този текст може да си направи духовни изводи. А философът чете началото на Евангелието от Йоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан. 1:1) – и това му дава някаква представа за безначалността, Личността и Божеството на Логоса.
Различните тълкуватели отдавали предпочитание на различни методи. Но често се случвало цялостното увлечение по един от тези методи, при пълното непризнаване на останалите, да води хората до заблуда. Така, на Петия вселенски събор бил осъден Теодор Мопсуетски – за това, че твърде много се увличал по буквалното тълкуване на Свещеното Писание, по силата на което отхвърлял например възможността за прилагане спрямо Христос на старозаветните пророчества, ако те сами по себе си вече са се осъществили в Стария завет. От своя страна пък, любителите изключително на алегории и символи нерядко завършвали живота си в гностически секти с тяхното „мистично“ тълкуване на текстовете.
Има ли правилен „алгоритъм“ за четене на Новия завет: отначало като информация, след това, ако сърцето се просветли, започваш да разбираш този вътрешен смисъл?
Ако чета Евангелието, желаейки да се спася, Господ започва да се открива, а как – вече не е толкова важно, както и не е лесно да се улови това. Тук влиза в действие благодатта. Четенето на Евангелието е своего рода тайнство, а четящият го – участник в това тайнство: той не чете обикновен текст, а думите на Живия Бог. По плодовете, по умиротворението, което вярващият започва да изпитва след прочитането понякога на най-простата, многократно срещана мисъл, която внезапно засиява пред него като бисер, човек разбира: Господ е докоснал сърцето му, открил му се е по Своето милосърдие.
Но едно от свойствата на Бога е Неговата непостижимост. Следователно и словото Му не е постижимо докрай, в пределна степен за човека, и колкото повече четеш – толкова повече дълбокият смисъл изпъква между редовете. Именно заради това подвижниците на благочестието през целия си живот четяли Евангелието и никога не преставали да вършат това. Ето, преп. Серафим Саровски ежеседмично прочитал цялото Четвероевангелие.
Защо понякога на словесно ниво всичко изглежда разбираемо, но при все това е непонятно? Сам усещаш, че не проумяваш, и това е! Случва се така, защото духовният ни орган не е достатъчно развит за разбиране и усвояване? Човекът не е на необходимото равнище?
Първо, при четенето на всеки текст от Писанието трябва да помним думите на апостол Петър, че „никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветлявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:20-21). Това има предвид и апостол Павел, когато казва, че духовното може да бъде разбрано само от живеещите по дух. Ние, обикновените грешни човеци, не можем в пълнота да постигнем смисъла, който са вложили боговдъхновените апостоли, направлявани от Духа.
Второ, за правилното четене и разбиране на Писанието е необходимо преди всичко да се доверим на Бога. При това не на онзи, който, както обичат да казват, е „в душата ми“. Господ разкрива и доверява Своето учение на Църквата, което означава, че доверието към Бога – е доверие към Църквата, към нейното съборно учение.
Оттук не следва, че доверявайки се, можем изцяло да се уповаваме на идеята, че всичко ще ни стане понятно. Човек разбира единствено онова, към което чрез личния си духовен опит е поне малко съпричастен. Ако го няма това „малко“, можеш да четеш колкото искаш, но все едно – нищо няма да разбереш. Четейки Писанието, ние влизаме в определена духовна реалност. Ако познаваме духовния живот, то и тази духовна реалност ще е понятна за нас. Ако не го познаваме – всичко ще бъде на равнище „гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират, защото сърцето им е закоравяло“. Духовният орган е именно нашето сърце.
Всеки Христов дар, по думите на преп. Симеон Нови Богослов, се дава не за добродетелите и не за трудовете, понесени заради тях, а за раждащото се от тях смирение. Дарбата от Господа да разбираме Евангелието в някаква степен, е дар заради нашето смирение. С какво да се гордеем, ако дори на апостолите Господ казва да се радват не за това, че бесовете им се покоряват, а заради това, че имената им са написани в книгата на Живота? Това е призив към смирение.
През Средновековието в Западна Европа съществувала традицията, наречена lectio divina: духовно четене на Писанието. Съответства ли тя на православното духовно прочитане?
Lectio divina е своеобразен опит на католиците да медитират върху текста и да се мъчат да стигнат до смисъла интуитивно. От православна гледна точка това е резултат от прекомерно доверие към себе си, при ясното осъзнаване, че не си свят и си способен на погрешни изводи. Естествено, тази практика не съответства на онова, което в православието се нарича духовен прочит. Макар че и в православната традиция има място за размишления върху Евангелието, те трябва да бъдат задължително проверени. Ето как св. Теофан Затворник ни съветва да четем Евангелието. Прочитайки някакъв откъс, е нужно веднага да си припомним за какво става дума в него. Това дисциплинира и съсредоточава вниманието върху прочетеното. След това св. Теофан съветва да се замислим: какво за мен лично може да означава този фрагмент? Какъв отклик намира в сърцето ми? По думите на светителя, това упражнение както нищо друго способства за развитието на дух на истинска молитва. Без да познаваме Евангелието, е трудно да се молим на Бога.
Но св. Теофан препоръчва не просто да поразсъждаваме на „своя глава“, а да намерим тълкование на прочетения откъс сред признатите екзегети: св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт Български, преп. Симеон Нови Богослов, преп. Ефрем Сириец, блаж. Теодорит Кирски… Да съпоставим нашите мисли с техните, да сверим нашите мисли с традицията на Църквата. Това постепенно ни учи да мислим в руслото на Свещеното Предание.
В какво се изразява смисълът на църковната традиция за ежедневно четене на Евангелието на богослуженията? Каква е тук системата и логиката, защо откъсите често не са съгласувани помежду си?
Тази традиция се е зародила в първите векове на християнството. В онова време книгите били скъпи, и да се запознае с евангелските текстове обикновеният вярващ можел само по време на богослужението в църквата. Евангелията, разделени на неголеми откъси, традиционно се четели едно след друго. В съвременната богослужебна практика на Православната църква тези откъси се наричат „зачала“. Но понякога била променяна последователността – например, в нашата Църква от Пасха започва четенето на Евангелието от Йоан. А в първите дни на Страстната седмица се четат всичките четири евангелия. С времето, вместо традицията за последователно четене на Четвероевангелието, се наложила традицията, свързана с църковните празници. Затова действително понякога не е съвсем ясно защо в конкретния ден се чете именно този откъс, а не някой друг; така са се преплели традициите… Освен това, не за всички тях е известно как и защо са създадени, тъй като са изгубени източниците. Но при все това, ние вярваме, че Господ за всеки ден ни изпраща особено евангелско зачало, за да можем, разсъждавайки за него, да укрепваме във вярата. | www.nsad.ru
Интервюто е публикувано със съкращения.
Превод: Радостина Ангелова
