Провалилото се безбожие
Майкъл Новак е роден през 1933 година в Джонстън, Пенсилвания. Американски философ, теолог, журналист и дипломат. Преподавал е социални науки в Харвард и Станфорд, директор по социални и политически науки в American Enterprise Institute, Вашингтон. В своята най-известна книга „Духът на демократичния капитализъм”, публикувана през 1982 година, Майкъл Новак излага виждането си за моралните основания на свободното общество.
Падането на комунизма през 1989 г. беше едно от най-значителните събития в човешката история – едно от най-внезапните, неочаквани, драматични и изключително повратни събития. Една от характеристиките на комунизма се оказа решаваща – неговата специфична форма на атеизъм и ефектът на този атеизъм върху морала на хората и тяхното икономическо състояние.
Седемдесет и две години комунизмът в Русия водеше скрита война срещу човешката душа. Тази война се водеше най-вече посредством идеи и непрестанна обществена пропаганда. Под повърхността тя подронваше самите основания. Незабелязано учеше хората да имат ниско мнение за себе си – бидейки уж неспособни за душевно благородство. Тя се гавреше със способността на душата за различаване и истина. Година след година, тихата артилерия на комунизма изравняваше вътрешния ландшафт на душата.
И ако трябва да говорим за тези неща по един по-светски начин, можем да кажем, че комунизмът се зае да унищожи човешкия капитал, да изличи векове познание, навици, култури – да изтрие „буржоазната култура”, да я посоли и изоре с лъжи, демонстрации и пропаганда. С това той унищожи инициативата, инвестирането, иновацията и дори навиците за честност и доверие, увереността в себе си и верността към дадената дума. В още по-голяма дълбочина комунизмът притъпи най-отличителната човешка черта – надареността на душата с творческа способност, нейното чувство за лична отговорност, познанието й за самата нея като субект.
Отрицанието на индивидуалното достойнство, свеждането на човешкото същество просто до материални елементи унижожава съзнанието ни за самите нас като личности, които разсъждават и избират, които влагат нови, творчески действия в историята и поемат отговорността за собствените си действия. За разлика от коня или кравата, човешкото същество е действена личност, активен фактор – фактор търсещ и разбиращ, размишляващ, отсъждащ и решаващ. Именно в това човекът е сътворен по образ Божий.
Комунизмът се опитваше да обективира всичко и всеки. Неговото фундаментално основание беше материализмът. Човешките същества са месо. Оживотворено може би за известно време, но по същество – нищо повече от sachetto (торба) с химикали. Инструменти. Средства.
Комунистическият атеизъм отрича каквото и да било трансцедентно измерение на битието, какъвто и да бил повик, на който хората биха се отзовали свободно. За комуниста всичко е нищожност, освен Диалектиката на историята, пред която и в чието име той се прекланя. Комунистът има само един морален принцип: колективната воля на Партията. Всичко би могло да бъде извършено в това име – убийство, мъчение, арест, ликвидация, изтребление.
Никакъв друг морален въпрос не може да бъде повдигнат. В човека няма вътрешен източник на достойнство. Теоретично личната свобода и личната отговорност не следва да се почитат, макар те, разбира се, да продължават да съществуват сред индивидите. На теория тези реалности са отхвърлени като буржоазни сантименти.
Колкото и да е парадоксално обаче, комунистическата система на арести, мъчения и публични признания е конституирала, въпреки себе си, един via negativa (път на отрицанието), който е довел голям брой от жертвите си до Бога и до едно ново чувство за това, че те са индивиди, които притежават достойнство. Защото по време на изтезанията жертвите откриват свидетелство за Божието присъствие в сърцевината на собственото си същество.
Наръчниците на КГБ включват повече от двадесет различни степени на изтезание, повече или по-малко научно изследвани и усъвършенствани. В определен момент от следствието мъчителят казва на жертвата, че няма никакъв смисъл да упорства, така че защо да причинява неприятности на всички? „Никой никога няма да научи, какво се случва тук. Нито съпротивата, нито признанието биха повлияли на изхода на Историята. Просто бъди практичен. Кажи ми каквото искам, напиши каквото ти кажа, и по-добре по-рано, отколкото по-късно.. Никой никога няма да научи какво правим ние с теб тук. Това ще бъде заключено в досието с милиони други досиета и след хиляда години, когато социализмът вече наистина ще бъде консолидиран, хората няма дори да забележат. Можеш да се смяташ за забравен човек. Бъди практичен. Няма такова нещо като истина. Всичко е само въпрос на взимане на решение. Въпрос на воля. Напиши онова, което знаеш, че е факт. Аз дори ще ти помогна. Колкото по-скоро се прибера у дома, толкова по-добре за мен – а пък и за теб. Това е въпрос на добра воля. Бъди практичен.”
И тогава светлината нахлува в съзнанието на жертвата: моят мъчител ми казва, че има цялата власт, но всъщност признава друго. Има нещо, което не притежава и го иска от мен. Следователно той няма цялата власт. Той се нуждае от това, аз да се съглася. Нуждае се от волята ми. Нуждае се от моето отрицание, че истината съществува. Само тогава неговата философия ще се потвърди.
Докато оставам верен на собствения си разум и воля, докато отказвам да съучаствам в лъжата му – моето съществуване го тревожи. Аз няма да излъжа. Той, разбира се, ще ме надвие. Може да ме пречупи чрез болката. Може да вземе разсъдъка и свободата ми посредством медикаменти. Но аз притежавам истинската власт в тези отношения. Той не може да получи онова, което иска, освен ако не му го дам свободно.
За него не е достатъчно да ме принуди, да ме унищожи – това би било работа за един миг. Аз съм изцяло в негова власт – изцяло, освен светилището на моето съзнание, моята вярност към светлината. Той може да ме лиши от всичко, освен от честността и голата воля. Тях не мога да му дам. Ще трябва да ме унищожи, но и тогава не ще може да ги има. Смъртта ми е приятел. Мъртъв аз не съм му от полза – на него или на безценната му Партия. | Списание "Християнство и култура", бр. 9/2004 г, със съкращения
Превод: Слава Янакиева
Следвайте ни
Комунизмът е вяра в човешките възможности, подчинени на избраната от хода на историята общност – Партията. В нея има мистика на посвещението, ритуал, силен историзъм и героизация на нейните членове въз основа на което комунистите легитимират властта си. Комунизмът по този начин прави апология на Античността, както и капитализмът в неговата философска основа на политологията. Комунизмът иска да роди и възпита нов човек, лишен от недъзите на досегашните цивилизации, които комунизмът познава перфектно. В критиката си на капитализма комунизмът си служи с религиозни измерения на речниковия фонд и породените от него представи, най-вече идеята за чистите и нечистите, като последните,които са слуги на парите според Новия завет трябва да бъдат унищожени. Комунизмът ползва социално инженерство и всички достижения на научно-техническия прогрес, атакувайки най-вече християнската богопредстава. А БПЦ чиста ли е от изкушения?
http://www.bg-history.info/4529/Hristiianstvo-i-komunizum.html
Комунизмът в България беше атакуван по няколко основни пътища. Първитя път е пропагандата на капитализма за свободното човешко общество и свободната инициатива на гражданите, които днес както се вижда не се финансират в България от приятелски международни структури. Комунизмът беше атакуван от религията, най-вече от силата на католицизма и затова беше направен опит да бъде убит папата. Комунизмът беше атакуван от национализма, който в България беше антисъветски и традиционен, като по този начин религията беше включена в националната мотивация за контестация на комунизма. Роден в Европа от интереса към Античността, научно-техническия прогрес и протестанската идея за комуни на равноправието и избраните свише, комунизмът беше чужд на българите, които в християнството, националната идея и защитата на традицията срещу модернизма, защото комунизмът е вид модернизъм виждаха съпротивата на нацията срещу атеизма и интернационализма и най-много жертви на комунистите у нас има от тези хора.
Прекрасен текст! Показва по блестящ начин, че няма никакво значение „съдържанието“ на идеите – политически, религиозни, национални, социални и т.н, а е от значение формата на съобщаване на спасителната идея. Просто трябва да се замести комунизъм с православие (или нация, народ, някаква колективна „реалност“), партия с църква и всеки човек може да обоснове стремежът си към колективно изравняване според собствената си принадлежност към една или друга форма на колективистично господство; с други думи използва се патоса на свободата на един отделен човек, което действително би довело до някакво самоосъзнаване, само за да се пребори и да влезе, да се подчини на друго колективно съзнание, изцяло, да се разтвори в мир, любов и разбирателство в някоя вечна „общностна“ истина. Колективистичните идеологии не се понасят, те са в непрекъсната борба помежду си, конкурират се жестоко, искат да притежават изцяло човека, да го разпознаят според собствената си колективно-средна мяра без остатък…
В различните по вид конструкции на общозадължителните, хомогенни маси се използват различни подходи., макар позивите да са сходни подходът е различен, което затруднява погледа и ценностната оценка за тях. Комунистът е жесток, примитивен, импулсивен, но честен, той лесно може да бъде разпознат като враг и да бъде атакуван, да се влезе лесно в сблъсък с него. Той казва: „ти не мислиш като мен, следователно трябва или да умреш или да започнеш да мислиш като мен.“ тук малко хора не биха разбрали за какво става дума и не биха се съпротивлявали, дори до смърт.
Обаче какво става с църковното (общностно) съзнание, което се пъчи да освобождава отделния човек, заробвайки го: „както аз се ползвам с доброто и злото породени от изначално грешното ми състояние, така и ти ще се ползваш с тях, така всички заедно ще се ползваме с един и същ критерий, за да придобием по необходимост едно и също състояние и съзнание“. Ха сега де!! можеш ли го хвана съборния вечно прав дух.
Я си си надигнал главата, я си станал „егоист“, „материалист“, „индивидуалист“,, да не говорим за църковните анатемосвания; защо не се равняваш с всички, хем ще си живеем в мир и любов, хем ще влезем дружно (в крак), в царството божие. При всички положения, какъвто и колективизъм да проповядва вечната си истина, неизбежно в дъното стои някаква изкривена/умъртвена фантазия, която иска да разполага с всички, както раполага със себе си изхождайки от собственото си състояние взето като абсолютна реалност и критерий за всичко, тук няма никакво значение дали се започва от „доброто“ или от „злото“, като основание и цел, да не говорим за десетките патологични изфабрикувани богословски телминологии за любовта, единството, разнообразието, съборността, които гледат да оправдаят „благородните“ си намерения. С такъв колективистичен враг, никак не е лесно да се справиш, защото не е лесно да го разпознаеш, толкова благи намерения има, че как да не му се довериш изцяло.
Борислав Петров. Съдят манастир за ракиджийски казан. -http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2010-05-16&article=325012
Вселенският патриарх освети ремонтираната църква „Св. Димитър“ в Истанбул. – http://www.dnevnik.bg/sviat/2010/05/16/901678_vselenskiiat_patriarh_osveti_remontiranata_curkva_sv/?ref=rss, 16 май 2010
Започва делото срещу астролога Емил Лещански. – http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/05/17/900983_zapochva_deloto_sreshtu_astrologa_emil_leshtanski/?ref=rss
Свободата на личността в православието се мисли като функция на истината. Затова православните богослови и философи хвърлят най-много усилия в извеждане и доказване на тази истина, като най-често те са мнго грамотни езиково специалисти по логика и метафизика, за да обосноват истината и оттам да се изведе нейната функция, която освобождава по думите на Христос. В модерността има една разбиране за свобода, което се свързва с естествените дадености у народа и човека, която се осъществява или чрез Революция – френския и руския случай – или чрез механизъм на институциите, макар механистичния подход да е от ХVІІІ век и новите учени отдавна да са доказали, че обществото е етносоциален организъм, където връзките са органически и процесите в обществото зависят от всеки един малък детайл. В това разбиране за свобода се контестира Училището, Войската и Църквата – трите основни стълба на ценза. Израз на тази свобода са рокгрупите, икономиста и политика без ценз, силовия играч, тариката и т.н.
Комунизмът в България унищожи старата културна класа на българите, подготвяна и преподавана в течение на векове. Трите представителни културни архетипа на българите в историята са църковника, воина и учения. Освен тях в простонародната култура съществуват два интересни типа, захранвани с образците и канона на националната литература и художествено творчество. Това се типовете на селския наивник и градския тарикат. Те създават чрез посещението си в българското училище и простонародните наслоявания на житейската им философия културния климат на далаверата, политиката и икономическите отношения, контролирани от комунизма строго от Партията, съставена от наивници и тарикати. При разбиването на репресивния апарат на комунистическата власт кръстоската между наивници и тарикати роди философията и структурата на прехода. Тези процеси не подминават и БПЦ, която след 1944 г. също е съставена от кадровия ресурс на простонародната култура и е минала през уроците на комунистическото образование.