Бракосъчетанието – между чл. 46 и параграф 22

Живеем във време на пълно обезценяване. Парламент, правителство, семейство, училище, полицаи отдавна са загубили стойността си в очите на обществото. На българина даже карабунарският пелин на бай Генчо му се струва прекалено горчив, а забравя да погледне колко е евтин. На фона на този погром на класическите ценности малцина се сещат да помислят за смисъла и формата на действащото бракосъчетание. Безспорно е едно: законният брак е в тежка криза, по-младите все повече губят смисъла му, децата от тези бракове и съответните разводи се възпитават и отглеждат зле, тръпката от тайнството на брака предизвиква снизходителни усмивки.
Признайте, повечето от нас сме преживели трагикомичната картина на гражданския брачен ритуал. В полумрака на обредната зала служителка с мъчително боядисани коси приповдигнато рецитира текст, съчинен през Живково време и частично адаптиран към условията на демокрацията. Освен "двата ручея, които ще се влеят в общата река на живота", и жалостивото мучене на задпараванния хор "Радост! Радост!" останалото удивително напомня и дори повтаря думите и жестовете на религиозния обред. Единствената ви реална утеха е задължителният репертоар на циганския оркестър, който нетърпеливо дебне около изхода на залата и нервно глади тъпана с кияк.

Кого учудва фактът, че все повече българи се отвращават от участие в подобен водевил! Напоследък под покана за сватба все повече се разбира църковното обручение, тихо предходено от "разписване в райсъвета", на което като наказани присъстват само кумове, родители и приятели-сатирици. Крайно време е държавниците да се престрашат и да положат законодателни усилия, с които да направят брака по-интимен, по-атрактивен, по-човешки, ако щете. Какво по-естествено от това в XXI век да отменим един член от конституцията и да приравним гражданското и църковното бракосъчетание, като запазим държавния контрол, но дадем на българските граждани (християни, мюсюлмани, евреи и пр.) правото да избират своето тайнство? Достатъчно е мераклиите да са длъжни да изпълнят всички държавни изисквания, независимо дали после ще предпочетат единия или другия обред. Вземате бележка от държавните институции, че не сте роднина на Васерман, не се жените за сестра си и т.н., след което избирате дали да ви пее жената с боядисаната коса, презвитерът, ходжата или равинът. Държавата си е изпълнила задълженията, после ви е оставила свобода! Като се ожените, длъжностното лице в общината или храма ви издава документ, съгласуван с държавата, според който за вас и половинката ви настъпват съответни правни последствия.

А за онези, които се страхуват, че държавата нямало да може да ограничи броя на ритуалите в различните църкви, имаме законодателството за вероизповеданията, имаме яснота на кои деноминации се разрешава да извършват подобни обреди. Остава просто да спазваме закона, но то важи и за паркирането, и за полицейските разпити, и за отдаването на магистрални концесии.
Колкото до щастието в брака, следващата задължителна стъпка на младите мераклии не трябва да е подписване на конкордат с тъщата, а приемане от Народното събрание на Брачен договор. Така цял живот ще можем да препрочитаме сигурните параграфи на личната и семейната хармония. Бракът е мъртъв, да живее бракът! Останалото е работа на парламента.