Църковната музика като изкуство на единението

Музиката притежава свойството неусетно да сближава определени групи, дори противостоящи си една на друга, в едно цяло. Влияейки върху техните чувства и мисли, тя невидимо ги прави „един отбор”. След като, заинтригуван и докоснат от определена житейска тематика и мотив, композиторът въплъти идеята си върху нотния лист, този лист заживява свой живот, основен момент от който е да докосва другите, да ги прави съпричастни. И, разбира се, колкото е по-възвишена и облагородяваща дадена музика, толкова тя ще прави такива и слушателите. И обратното, колкото е по-пошла и елементарна, слушателите й ще бъдат превръщани в роби на тази пошлост (нещо, което се вижда и по нашите ширини).

Църковната музика по своята природа е най-възвишеното и отделящо от земята музикално изкуство. Изкуство, посветено на Този, Който е над всичко и „от Когото е всичко и ние сме чрез Него”(1 Кор. 8:6). Нейните прекрасни образци са символ на вечното и непреходното в света на изкуството; извор на вдъхновение както за църковните композитори, така и за светските творци, пленени от нейните красота и трансцендентност. За запознатия с историята на изкуството е ясно, че Църквата е разсадникът, от който  изкуствата са поели по своя исторически път.

Би могло да се каже, че ролята на църковната музика като фактор на сближение се очертава предимно в две направления: първо, между самите вярващи християни, и второ, между християните и другите, външните, светските.

„Техните думи и мелодии [на духовните песни – бел. на автора] просвещават и облагородяват душите, които ги пеят и слушат, и Дух Светий скоро слиза над тях!”[1]. Това са думи на великия светител Йоан Златоуст. Всеки, който посещава богослужението, е почувствал силата им. Мелодиите и облечените в тях текстове превръщат събранието на вярващите в едно цяло, което хвали Създателя „ с едни уста и едно сърце”. Разбира се, за да имат църковните химни нужното въздействие, църковните диригенти и певци са призвани да извършват служението си в подходяща „молитвена тоналност”. По думите на Русенския митрополит Неофит (днес Патриарх Български и митрополит Софийски): „Като неделима част от православното богослужение, църковното пеене е драгоценно богатство, осветено от Спасителя, и духовна красота, в които са отразени свещени трепети и стремления на човешката душа по пътя от земното към сферата на небесното.” [2]. Обединени от общи усилия да се запознаваме с това богатство, ние намираме основа, която ни сближава и ни концентрира заедно към една цел; да разсъждаваме върху него; да мислим как би могло да бъде изпълнено то по най-подходящия начин – с една дума, всички биваме завладявани в една или друга степен от църковната музика. Прекрасна среда за тези занимания биха били не само храмовите клироси и празничните служби, но и певческите школи към храмовете.

Известно е схващането, че музиката е език, международен език, който се разбира от всички. Църковната музика също не е изключение от това правило. Тя е благодатен език, който постепенно се усвоява от слушателите й. Слушането и възприемането на стройността на класическите църковно-певчески образци, изграждат усет за духовно и естетически издържаното, който усет лесно разпознава фалшивото и скоропреходното.

За сближаването по пътя на църковната музика между християни и нехристияни са много показателни някои примери от историята на Православната църква, от времето на Османската империя.

Така например е известен случаят с композитора от 18 в. Захария Ханенде, който е от най-големите композитори на класическа източна музика и един от най-популярните автори сред турските музиканти и теоретици. Захария е бил съвременник и ученик на първопевеца (протопсалта) на Константинополската патриаршия Даниил (†1789) [3]. Известно е, че те взаимно са обменяли знанията си от църковната и светската музика. Захария е автор и на църковни песнопения, които макар и малко на брой в сравнение със светската му музика, са съвършени по композиционното си майсторство [4].

Също така съществува разказ, който разкрива, че когато през 1777 г. починал класикът на византийската църковна музика Петър Лампадарий (който имал и позволение да свири на тамбура в султанския дворец), на погребението му дошли дервиши, които изпратили със сълзи покойния до гроба. Един от тях слязъл в гроба, взел флейтата си и казал на турски: „О, блажени учителю, приеми от нас, твоите сиротни ученици, този последен дар, с който да пееш в рая с ангелите” [5]. Макар и принадлежащи към друга вяра и култура, дервишите са изпитвали дълбок респект към своя учител и колега музикант, с когото са говорили на един език – този на музиката.

Тези примери са изключително показателни за интегриращата роля на музиката като цяло, а и на църковната такава – нещо особено видимо от първия случай.

Живеещи в хармонично единство, вярващите са обединени от благодатта на Светия Дух като едно тяло – Църквата, която е „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички”(Еф. 1:23). В нейните предели се е развивало и певческото й изкуство, което като благодатно изкуство заздравява и подкрепя тези връзки на единство. В днешния век на разединение и противопоставяне историческите примери на единение на различни по своите убеждения личности посредством това изкуство могат да бъдат насърчаващи в търсене на пътя за това как да отстояваш собствените си убеждения без насилие и омраза и как да намираш общ език с тези, с които Бог по един или друг начин те е поставил в една историческа среда.

 

Бележки

1. Ибришимов, Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б.м.,1992, с.34.
2. http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=church_music_tradition.xml
3. Даниил е протопсалт на Вселенската патриаршия (1766-1789 г.).
4. Изпълнение на сладкогласния ирмос от Захария „Халдейския пещи”(глас 1)https://www.youtube.com/watch?v=QozSfHg7AbI&list=PLw8h1VD8vYLq0OvegVs1838iFl6Q1l9d5
5. http://www.ec-patr.net/en/history/petros-lambadarios.htm

Коментари

коментара

Близки теми: