Избавянето от църковните заблуди
Цяла година те се събираха в църква и поучаваха доста народ; и първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни (Деян. 11:26)
Днес често се говори и пише за възможността за по-големи или по-малки преобразования в църковния живот (изборът на духовенството, богослужебният език, постите и т. н.). Но като че ли на втори план остава една по-очевидна задача, която е разумно да започнем да решаваме преди (а може би дори вместо) всякакви други, дори напълно оправдани, преобразования. Тази задача е изправянето на огромен брой суеверия и заблуди, битуващи в околоцърковните среди, и като цяло църковната просвета, както понякога казват, „вътрешната мисия”.
Този проблем може би е не само по-актуален, но и по-сложен от каквито и да било реформи. Защото лесно е да се формулира и анализира същността на реформите, а суеверието и невежеството за разпръснати и разтворени в живота, и не е възможно да бъдат отделени „в чист вид”, те сякаш са невидими, но са навсякъде.
При това много хора смятат, че вече знаят какво се случва в Църквата, и при това дори не се досещат, че тяхното разбиране за християнството е изкривено, че с вярата им са примесени различни суеверия. А ако болестта на човека не е осъзната от самия него, то едва ли е възможно да се излекува. Просвещаването във вярата, разбира се, не е просто някаква информация, която трябва да се запомни, която можеш да прочетеш в книга или да чуеш по време на занятия; то винаги е свързано с живота на човека, влияе върху неговата представа за Бога, ближните и света.
Трудността тук е и в това, че просвещаването не може да става само на едно място – то неизбежно представлява дело на цялата Църква, на множество различни и често не особено съгласни помежду си хора.
Рискувам да кажа, че за 25 години свободен живот на Църквата в Русия, независимо от възникването на специален синодален отдел (за религиозно образование и катехизация), задачата на просвещението, за съжаление, е далеч от своето решаване.
Възникналият в началото интерес, за съжаление, вече е угаснал.
Да, забележителното е, че сега преди кръщението обикновено се провеждат 1-2 беседи, но това е малко, тъй като голяма част от догадките и неоснователните предположения живеят в средите на кръстените и дори на въцърковените християни. Затова просвещението трябва да се превърне в постоянно дело на цялата Църква, а не само на тесен кръг учители в неделните училища. Не в смисъла на това да върнем всички в училище, а в смисъла на подход към живота в Църквата като към ученичество.
* * *
За каква просвета става дума? Преди всичко за умението да различаваме външното и вътрешното, формата и съдържанието. Външното – подредбата на храмовете и жилищата, на енорийския и манастирския бит, облеклото на хората и много други неща – може да бъде традиционно и напълно оправдано, но не може да бъде канонизирано, не може да се определя като единствено правилно. А ако формата се смята за единствено правилна, това винаги води до изопачаване на съдържанието.
Такава широко разпространена „канонизация” на външното се превръща в битово християнство, в мнение, че на Бога е необходима форма – всъщност диктува друго отношение към Него. Битовото християнство се превръща в един вид магия, когато формата неизменно се поставя на първо място и нейната свобода се възприема като ерес. Категоричните забрани на нещо „външно” само затвърждават такова отношение.
И ето, от традицията омъжените жени да покриват главите си в храма се появяват благословенията на някои свещенослужители жените да ходят забрадени у дома и дори да спят така, и при това да слагат забрадки и на малките момиченца. Нещо повече: ако забрадката е толкова необходима, от това някой стига до извода, че без покриване на главата молитвата на жената не достига до Бога и изобщо се вменява в грях – и такова мнение се разпространява като „благочестиво”. Така се ражда суеверието.
Оттук, от канонизирането на напълно благочестивата форма, произлиза едно чуждо на християнството отношение към богослужебния език като към сакрален, без който Бог няма да чуе нашата молитва.
Смесването на външното и вътрешното понякога е характерно не само за неотдавна обърналите се към Църквата, но и за духовенството, в чиито задължения влиза да просвещава. Помня разказа за един храм, в който ревностен свещеник не допускал жителите на селото, ако не са изпълнили многобройните поставени от него условия – кръстче на шията, спазване на постите, „подходящо” облекло и т. н. В резултат на това свещеникът служел в празен храм, а животът на хората протичал извън Църквата дотогава, докато не сменили свещеника. Помня един московски протойерей, който отказвал да причастява малки деца, облечени с дрешки, на които имало герои от анимационни филми. Впрочем, този протойерей вече отдавна е под запрещение…
Необходимо е и правилно разбиране на Символа на вярата. Помня разказа на един свещеник, който започнал да говори с енориашите за Символа на вярата по време на частна изповед. И ето, той се сблъскал с това, че много негови стари енориаши понякога изповядвали различни ереси.
Лично си спомням как той, отбивайки се в един известен храм, чух, че свещеникът, беседвайки с готвещите се за тайнството кръщение, говореше за съединението на природите в Христос така: „Човек е получил тяло от Богородица, а Дух – от Бога” – което представлява една „класическа” ерес. Това е опасно, както и всяка лъжа, още повече лъжата за Бога.
И още, правилното отношение към Свещеното Писание е ученичеството. Четенето му в храма е наставление за всеки във вярата, слово на Бог към човека. То е необходимо не на Бога (Бог и така знае Своето слово), а на всеки човек. Уви, Свещеното Писание нерядко се почита, но не се чете, както подобава, а ако се чете, то остава неясно, и най-общо казано, се измества на заден план, а на преден план излизат „наставленията на старците” (предимно откъси от писма на опитни духовници до частни лица, представяни за общозначими наставления). Значи, трябва да направим всичко, за да стане четенето на Свещеното Писание ясно и разбираемо за всеки молещ се.
Защото такова е правилното отношение към богослужението изобщо и, в частност, към Евхаристията. Към това, че човек е призван да участва в богослужението в пълнота – и с ума, и със сърцето си. Ясно е, че усилия трябва да има от страна и на служещите, и на молещите се. Ситуацията, в която хората „се молят с крака”, отстоявайки неразбираема за тях служба, едва ли може да се смята за нормална. За Евхаристията има смисъл да говорим постоянно – с Кого и защо се причастяват християните.
Накрая, става дума за това, че знанието не може да бъде отделено от поведението на човека. В проповедите на митрополит Антоний Сурожки се среща мисълта, че „това какви християни сме, показва не времето от началото на съботната вечерня до края на неделната Литургия, а обратно – от неделния ден до съботата на следващата неделя. Тоест, ако човек знае всички основи на вярата и дори умее да отделя ереста от правилното изповядване, но гледа на околните с високомерие и осъждане, ако се държи не като християнин – тогава от знанието няма никаква полза. Християните са призвани не да „знаят за Бога”, а да се учат да познават Бога.
Но има още един въпрос – няма ли написаното да остане само едно прекалено оптимистично, наивно пожелание? Мисля, че то няма да остане такова в случай, че християните в Църквата гледат на себе си като на Христови ученици, ако отношението към себе си като към ученик стане норма. За всички, а не само за децата или неотдавна кръстените. Тоест, вместо самосъзнанието „аз зная всичко как трябва да бъде”, вместо високомерния поглед към околния свят, да се почувстваме като ученици на Христос – независимо от своята възраст, положение и „стаж” в Църквата. И да се стремим да учим околните на това…
Разбираемо е, че просвещението е нож с две остриета. Ако учещите се имат желание да научават, те започват да мислят и да задават въпроси: „Защо?”… Въпросите могат да бъдат най-различни, неудобни, трудни, повтарящи се отново и отново. Но ако те възникват – това е добре. Това е лекарство против най-големите беди за християните – равнодушието („топлохладността”) и подмяната на християнската вяра с някакви други, човешки учения.
Разбира се, не е възможно бързо да направим всички знаещи. Но ако не се стараем в това, нищо няма да се промени. Ако ученичеството стане основа, норма – то ще бъде и по-разбираемо кои изменения са необходими, а кои – не. Казано накратко: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). | www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
