Новата книга „Лек за безсмъртие“, или как да разкажем за Причастието
„Лек за безсмъртие“ – така св. Игнатий Богоносец нарича Евхаристията в своите съчинения. Неслучайно това е и заглавието на новата книга от издателство „Богоносци“, посветена на Тайнството на тайнствата. Книгата се издава с благословението на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний.
Сборникът обхваща няколко тематични кръга от въпроси, свързани с необходимостта от редовно причастяване: за подготовката и пристъпването на вярващия към причастие, за покаянието и изповедта, за придържането към установените от църквата правила и начини на постене, за причастяването на децата, на болните и пр.
Авторите са духовници и богослови от Българската, Руската, Гръцката, Кипърската, Сръбската, Македонската православна църква, от Православната църква в Америка.
Надеждата на издателите е, че „Лек за безсмъртие“ ще допринесе събранието ни в Църква да е не просто принадлежност към някаква общност (със специфичен ред, дисциплина и традиции), а да става все по-просветено съучастие в богочовешката цялост на Тялото Христово.
Към книгата има и компактдиск с причастни и великопостни песнопения, изпети от младия богослов Методи Стоилов, за да може читателят изцяло да се потопи в чудната атмосфера на православното богослужение.
Новата книга ще бъде представена на 18 октомври (вторник) от 17 ч. в Софийската духовна семинария, в събитието ще вземе участие Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний. След премиерата, от 18 ч. ще започне празничната вечерня.
Представяме ви откъс от книгата…
МИРИС НА ХЛЯБ, ИЛИ КАК ДА РАЗКАЖЕМ ЗА ПРИЧАСТИЕТО?
Архимандрит Сава (Мажуко)
Какво е причастие и колко е трудно да разкажем на непосветените хора истината за него. Чудото с хлябовете – жива икона на Вечната Литургия, на богословието на Евхаристията.
За някои хора причастието е немислим подвиг. Какво говоря? Не за някои, а за много. Може би дори за повечето хора. Самият аз също отнасям себе си към тези хора.
Евхаристията е такава светиня, че с ума си чувстваш, със сетивата си разбираш, че се докосваш до нещо наистина свещено. Ти, човекът от плът и кръв, със своите дребни мисли, суета и тревога, не просто се докосваш до Тялото на Бога, а вливаш в жилите си Неговата свещена Кръв. Кръвта на Бога умива сърцето ти, променя те, връща те при самия теб.
Това е невероятно, но е факт. Как става това? Как изобщо е станало възможно? Как след това съм останал жив? За това може да се говори много. Но няма да можеш да го възприемеш, ако сам не си го преживял от личен опит. А ако си го преживял, ще предпочетеш мълчанието. Истината на Евхаристията е свещен трепет от докосването до истинската светиня, почти изпепеляващ ужас от свещеното. А наоколо е съвсем различно – по детски спокойна радост, „неизказана тишина”, радостта да бъдеш, да дишаш, да се молиш, да тичаш, да ликуваш от това, че си вечно жив и си заобиколен от вечно живи.
Символът на свещения ужас: свещеникът стои до престола и сякаш вика от най-дълбоката бездна на отчаянието: „Боже, очисти ме, грешния!” Символ на мирната радост – детето, което си хапва нафора. Децата страшно обичат нафора. Забелязали ли сте това? Толкова весело е да гледаш как някой малчуган, държейки в шепата си „осветеното хлебче”, пъхтейки и дишайки тежко, го излапва с цялата си сериозност.
И действително, има нещо безкрайно успокояващо и в самия вид на осветените хляб и вино. Колко спокойно, колко мирно става на душата, когато гледаш просфорите. Наистина мирна жертва!
А за теб е тънкият, нежен момент на литургията. Свещеникът служи в олтара. Ето, след малко ще запеят „Верую”. Отецът взема в ръце покрова, с който са покрити Чашата и Дискосът, и започва да „вее” над светинята, четейки Символа на вярата. И за мен винаги е радостно да вземам в ръце този покров, защото тънкият мирис на виното и хляба прониква през него и от това на душата става толкова хубаво, толкова спокойно и радостно.
Как изобщо се съчетават в литургията тези две невероятни състояния: детската мирна радост и свещеният трепет? Всичко е много просто. В Евхаристията се срещаме не с безличната святост, не със страшните космически стихии, а към нас върви Живият Бог, нашият истински Баща, любещ и нежен. Той се докосва до нас, Неговата Кръв обновява душите ни, Неговият Дух оживява телата ни. Страшно е. И радостно.
Истинската икона на Евхаристията е евангелската история за умножаването на хлябовете. Тя присъства във всяко от четирите Евангелия. Стара, много стара история. Христос целия ден е проповядвал на пустинно място, хората са се изморили, къщите им били далече, нямало с какво да се нахранят. У апостолите се намерили само пет хляба и две риби, но с това как ще нахраниш толкова народ?
А Господ просто се помолил, благословил и нахранил всички. Обикновено чудо – така мислим ние, християните, и мислим за това уморено, без да забелязваме, че чудото не може да бъде обикновено. Нали, удивляваме се на това някак унило, без ентусиазъм: да, Бог е извършил чудо, нахранил е пет хиляди души, но нима за Бог е нещо трудно да извърши чудо? Нали Той е Бог, всемогъщият Творец и Промислител, за Него би трябвало да бъде лесно и да изцелява, и да възкресява, и да умножава хлябовете?
Но хората още в древността са разбирали: историята с хлябовете е особена. Евангелист Йоан, който не е склонен да повтаря в своето Евангелие онова, което другите евангелисти преди него вече са казали, все пак в своето мистично евангелие споменава чудото с хлябовете, споменава го именно в шеста глава, в която подробно се преразказва беседата на Христос за Небесния Хляб, тоест за Евхаристията. Чудото с хлябовете било илюстрация, изясняваща богословието на Евхаристията. Това било не просто чудесно събитие, а преди всичко знамение, жива икона на Вечната Литургия.
А какво е Евхаристията? Трудно е да се обясни с две думи, особено на нецърковен човек. Думите се подбират трудно, съпротивляват се, изискват уговорки и уточнения. Това не е проста задача дори и за богослова.
Но Господ ни е донесъл този дар, достъпен за всеки – за учения и за непосветения, за богослова и за простия човек. Не можеш да обхванеш тази тайна с мисълта си: просто гледай иконата на Евхаристията, чудото на умножаването на хлябовете и не се гордей, а смирено се приближи към потресените апостоли, раздаващи с трепетни ръце хляб на народа. И пристъпи към тази тайна на богообщението, пусни Христос в своя живот, в кръвта си, в плътта си, в самите дълбочини на душата си и се моли за нейните вътрешни хранилища, тъмни и необозрими, да се озарят със светлината на Неговата любов. Моли се Христос да те оживи, да те напои с живота на Истината, защото именно в това е смисълът на Евхаристията – да оживи мъртъвците, да нахрани нашите души и тела с истински, с Божествен живот.
И това е реална, много лична и интимна среща с Живия Бог. Не с идея, не с учение или философска система, не с тайнствена нетварна енергия. Самият Той, Творецът на света, промислил и мен, и моята история, се среща лично с мен в най-дълбоката ми вътрешност, в такива дълбини на съществото ми, за които и самият аз не съм си помислял.
Моят мъдър приятел с тъжна усмивка и изключително добри очи веднъж ми разказа как станал вярващ човек, преживявайки лично и много живо този опит на срещата с Бога в Евхаристията. Бил отраснал в обикновено съветско семейство, не познавайки нито Бога, нито Църквата. Живеел, както расте тревата – пионерско детство, училищни грижи, увлечение по бокса – напълно разбираем обикновен живот, без мистични тайни и метафизични тревоги.
Неочаквано започнали да отварят храмовете. А в нашия град Гомел върнали на вярващите Петропавловския катедрален храм. Това било много необичайно. Оказало се, че има и някакъв друг свят, много древен и традиционен, и там има хора, живеещи свой пълноценен и пълнокръвен живот! Той започнал да се отбива в храма. Нищо не разбирал. Никого не познавал. Просто гледал. Било интересно. Необичайно. Запознал се с една монахиня, която приемала листчетата с имена за поменаване. В началото просто се поздравявали, после започнали и да разговарят.
– Причастявал ли си се някога?
– Не. Как става това?
– Ще ти разкажа.
И тя му разказала за причастието. Не богословска теория, не катехизис с позоваване на Писанието и Отците. Просто го научила как да се подготви. Съветският ученик, за ужас на своите родители, мъжествено постил цяла седмица. Търпеливо четял трудната за него книга „Молитвеник”, без дори да се надява да се ориентира в древното наречие. В навечерието на причастяването, както обикновено, гледал някакъв банален филм по телевизията; сутринта отишъл на литургия, без изобщо да разбира какво прави, защо е дошъл и какво трябва да очаква. Установено е да се причастяваме – ще се причастя. А ти вярващ ли си? Ще видим.
Отишъл на изповед. Останал на цялата служба. Пристъпил към причастие. С ръце, кръстосани на гърдите. Ясно произнесъл името си. Свещеникът му подал с лъжичката трохата хляб с вино. Необикновен вкус. Непривичен. И това е всичко. Повече няма какво да се разкаже. Това било всичко. Така той станал вярващ. Там, пред Чашата, срещнал Христос. Как може да се разкаже това? Опитай, ако можеш.
Нямало видения. Нямало гласове, пророчества, необясними чудеса. Земята не се раздвижила под краката му. Урагани не сривали мазилката от стените. Но това било докосване до нещо истинско и свято. До Някого…
Превод: Татяна Филева
