Пак и пак за Изповедта и Причастието

В последните години за Изповедта и Причастието се изговори и изписа много. Темата е сред постоянно разискваните в българския църковен живот. Много богослови, миряни и свещеници водят дискусии, коментират кога, как, колко. Всичко това малко или много свидетелства за някакво раздвижване на църковния живот.

За съжаление наследството от безбожната епоха все още тежи като воденичен камък! През епохата на тоталитарния режим подобни теми по свидетелството на всички християни от онова време просто липсват! За съжаление и днес сред по-голямата част от епископата и свещенството по отношение на Изповедта и Причастието преобладават наследените разбирания от нерадостното за Църквата ни минало. Все още надделява разбирането на рядко, дори твърде рядко причастяване, свеждано до четири плюс още няколко пъти в най-добрия случай и то след задължителен предпричастен пост (когато не е период на пост), както и след задължителна изповед. Опитите за промяна в установените шаблонни евхаристийни практики се посрещат като бунт и непослушание към църковното ръководство! Въпреки всичките свидетелства на останалите поместни църкви, въпреки свидетелството на Свещеното писание, светите отци, съборите, писанията на съвременните богословски авторитети и синоди на други поместни църкви, у нас продължава традицията на непричастяване на миряните, възлагането на непосилни бремена за носене, издигането на бариери и потушаването на всякакви опити за нормализация на литургичния живот!

Изповедта е Тайнство, наречено от светите отци второ Кръщение, защото както при единственото и неповторимо Кръщение се умиваме, очистваме, кръщаваме се в Христовата смърт, така и в Изповедта получаваме очистване от греховете, опрощение и умираме за греха. Изповедта е Тайнство, което днес за съжаление се практикува твърде десакрализирано и предимно в период на пост. Това Тайнство се е превърнало в нещо като билет за причастие, колкото и грубо да звучи това. В миналото християните са се изповядвали в много крайни случаи, когато са падали в тежки прегрешения! Самата изповед е разглеждана в ранната Църква като краен акт на примирение между съгрешилия и общността! Тогава тя е била публична, пред цялото евхаристийно събрание. С нарастването на влиянието на монашеството и особено с усилване на авторитета му след Седмия вселенски събор, и Изповедта не остава незасегната от монашеските разбирания. Тъй като монасите практикували изповед пред своя старец почти ежедневно и детайлно изповядвали всичките си не само дела и думи, но и помисли, това дало отражение с времето и на изповедта на миряните. Днес, за съжаление много християни разбират тайнството като абсолютно задължително условие за причастие при всички случаи, което е неправилно и се е установило у нас главно под руско влияние! През 19 век руските разбирания за Изповедта дотолкова се профанизират, че се стига до жалката картинка, при която всеки православен в царска Русия е длъжен да се изповяда и причасти поне веднъж в годината! Подобна принуда е чужда на Православната църква!

Откъде идва тази практика, която е пренесена и в България? Идва от… папата!!! За първи път общозадължителни за всички римокатолици поне веднъж в годината стават Изповедта и Причастието по времето на папа Инокентий ІІІ в началото на 13 век! Оттам силното западно влияние в руската църква я налага за православните руснаци. Тази западна практика на принуда има изключително деструктивен ефект, особено сред част от руската интелегенция през 19 век, която отпада от Църквата, негодувайки срещу казионната църковност и насилствената религиозност. По-нататъшните съдбини на Русия и Руската църква са ни до болка известни! И днес обаче не само в Русия, но и у нас, се практикува пародийната изповед, траеща около минутка и то минутки преди самото причастие. В някои енории свещеници с чашата и изповядващи свещеници образуват две опашки в най-сакралния момент на Литургията! Разбиранията за механично и дори магично опрощаване и освобождаване нямат нищо общо с православието, поради ред причини:

1. Опрощаването на греховете зависи от покаянието на каещия се, то не е механично действие, независимо от него;

2. Извършител на Тайнството е Сам Бог, Който е и Истинският Опрощаващ греховете на каещия се. Всички сакрални формули на всички Тайнства в Православната църква се извършват в трето лице („кръщава се“, „венчава се“, „причастява се“), защото Бог извършва Тайнствата. Само в Тайнството на изповедта под руско влияние у нас се е наложила неправославната молитва с познатия ни текст;

3. Изповедната молитва, използвана в българските требници, за първи път се появява в православен требник през 17 век – в требника на киевския митрополит Петър Могила и е препис от Запад. Молитвата в Гръцката църква е друга.

В действителност Господ Иисус Христос дал власт на апостолите да връзват и развързват, да прощават и задържат грехове, и тази власт преминава към епископите и свещениците, но само при горните условия с ясното съзнание от страна на духовника и на каещия се, че в крайна сметка Бог има последната дума! Свещеникът може и 100 пъти да прости, но ако у човека няма истинско покаяние и сърдечно съкрушение… опрощение независимо от Бога не може да има! Малцина са онези, у които живее Светият Дух, като свети Серафим Саровски, чието опрощение е означавало и Божие опрощение, но не защото Бог е бил длъжен да прости, а защото Божият праведник е общувал непосредствено с Бога и каещият се е чувствал и виждал Бога у него! Не случайно свети Симеон Нови Богослов казва: „Нито на онези, които са под монашеско було, нито на онези ръкоположените и записани в длъжността на свещенството, нито пък на ония, които са удостоени с епископско достойнство – имам предвид патриарсите, митрополитите и епископите – е дал Бог благодатта да опрощават грехове единствено поради това, че са ръкоположени. Да не бъде! Защото на тия последните е разрешено само да извършват тайнствата (а аз си мисля, че дори и това не се отнася до мнозина от тях, защото биха изгорели без остатък в онова Тайнство, пред което те самите са стръкчета слама). По-скоро тази благодат е дадена само на онези сред свещениците, епископите и монасите, който се числят към Христовите ученици по силата на праведния си живот…“.

Разбира се, това не значи, че прощение за греховете си получаваме само ако се изповядваме при свидетелството на свят духовник! Независимо от личното достойнство или недостойнство на духовника, ако покаянието е истинско, БОГ ЩЕ ПРОСТИ! Сам Бог прощава, а каещият се кае пред Бога и на Него Едничкия възлага надеждата си за опрощение и спасение, защото „…проклет оня човек, който се надява на човек…“ (Йер. 17:5.! Пример за това кой наистина прощава е грехът и покаянието на Давид, когато пророк Натан му възвестява, че Бог му е простил (срв. 2 Цар. 12:13).

Светии като Серафим Саровски и отец Йоан Кронщадски са имали именно дара да предизвикват у човека покаянието, от което Бог да им прости! Пред тях мнозина горди и надменни хора са се смирявали и са плакали като деца, защото тези духоносни отци са сияели като светила в световния мрак! В беседа за Изповедта със свещеник на име Василий, свети Серафим напомня, че по време на Тайнството свещениците са само свидетели на изповедта на каещия се! В „Книга за изповедта“ свети Никодим Светогорец съветва християните да се изповядват всеки ден на… Бога при вечерните си молитви за онова, което са съгрешили през деня. Светецът казва, че не е нужно за всичко постоянно да ходим при свещеника, а само понякога и/или при някой по-тежък грях. Не е нужно да ходим на изповед, за да кажем, че сме се скарали на внучето, че сме изяли един шоколадов бонбон през Петровия пост, че на опашката в магазина сме направили забележка на някого, опитващ се да ни пререди и т.н. Нещо повече, обикновените ежедневни съгрешения не могат да бъдат пречка да се съединяваме с Господа! Дори да нямаме по-тежки прегрешения, все пак от време на време следва да се изповядваме, защото у нас дремят страсти, греховни желания и помисли, които също смущават духовният ни мир!

Каква е връзката на Изповедта с Причастието и има ли такава? Ясно е, че Изповедта е отделно Тайнство, което не може и не бива да се обвързва непременно с Причастието. Повечето свещеници у нас изискват задължителна изповед преди всяко причастяване във всички случаи, което обаче превръща изповедта именно в една формалност, в нещо като пропуск за Тайната вечеря, към която сме призовани безусловно в Литургията! Това обаче съвсем не е православното разбиране! Всеки, който се е изповядвал скоро, не е длъжен задължително да се изповядва пак, особено ако трябва да разправя, че се е ядосал на жена си, задето е похарчила пари за глупости или тем подобни неща. Разбира се, за да се причасти човек, има някои общи положения, които следва да се имат предвид:

1. Пристъпващият трябва безусловно да вярва, че това, което ще приеме в себе си са Тялото и Кръвта на Господа Иисуса, а не комка за здраве;

2. Пристъпващият не бива да е във вражда по своя воля с никого и следва да прости и/или да поиска прошка, както и да не таи у себе си лоши чувства към ближния си. Ако все пак отсрещната страна откаже прошката и помирението, то поискалият няма вина, защото е направил каквото е зависело от него;

3. Пристъпващият следва да е съзнателен член на Църквата, да познава вярата си, да се изповядва редовно (но не непременно преди всяко причастие);

4. Пристъпващият следва да спазва (но не задължително винаги и при всички обстоятелства) всички църковни пости, когато здравето му позволява и когато не е възпрепятстван от други обстоятелства (чести командировки, пътувания в чужбина, военна служба и т.н.). Силно аскетичният начин на постене в Православната църква днес е трудно изпълним за всеки, а за някои е невъзможен (простичък пример: миньор, работещ тежка работа в мината, няма как да изкара цял пост само на постна храна или поне е трудно осъществимо). Бременните и кърмачките също не бива да постят или поне не цял пост и с цялата строгост. За децата е ясно, че в никакъв случай не бива да се принуждават, но някои неразумни свръхревностни родители се опитват да им налагат пост като за възрастни;

5. Пристъпващите семейни следва да се въздържат от брачно общение в деня преди причастие, но не защото сексът е нещо нечисто, а за да се настроят и концентрират върху това, което предстои. Има и библейски основания за брачното въздържание преди участието ни в Тайната вечеря. В деня на самото причастяване причастникът също следва да се въздържа;

6. Редно е човек, ако скоро не се е изповядвал, да го стори, дори и да не е извършил тежки грехове. При някои грехове, както ги нарича свети апостол Йоан Богослов – грехове за смърт (убийство, аборт, блудство, прелюбодейство, кражба, магьосничество, врачуване, извикване духове на мъртъвци, богохулство, светотатство, кощунство и т.н.), човек, дори и изповядан, следва за известен период да се лиши от причастие, за да осъзнае дълбочината на падението си. В този случай свещеникът има право да наложи дори епитимия, като крайна мярка за спасението на съгрешилия.

7. Пристъпващият следва да се подготви за причастие и с усилена молитва, по възможност да изчете освен ежедневните си молитви и причастни такива. Във всеки православен молитвеник има цялото правило преди причастие.

8. Пристъпващият не е длъжен всякога да пости специален предпричастен пост. Църквата е определила мярката на аскеза. Разбира се, изповедникът следва да прецени в конкретния случай, особено ако се касае за човек, скъсал за дълго с църковно общение, за изповядващ се за първи път, за човек, който никога не е постил и т.н.

9. Не на последно място, пристъпващият християнин трябва да помни, че причастието не е награда, то не се дава по заслуги за това, че е постил, изповядал се е, простил се е с ближните си, въздържал се е от брачно общение и т.н. Пристъпващият трябва да помни, че винаги е недостоен да се съедини с Господа и че само по великата Божия милост получава този незаслужен дар! Причастяваме се не защото нямаме грехове, а за да получим опрощение за всичко, което сме сторили.

От всичко, изложено дотук, следва да помним, че Изповедта и Причастието са две различни и независими едно от друго Тайнства. Обвързването на Изповедта с Причастяването до голяма степен я формализира в много случаи. Изповедта не е терапия, нито психоанализа, а велико Тайнство, към което не бива да подхождаме небрежно и формално, нито по задължение. Това е Тайнство, което не ни задължава да се причастим, особено при грехове за смърт, както стана ясно по-горе. При падане в грях за смърт, свещеникът има пълното право като пастир да лиши за известен период съгрешилия от свето Причастие. Истинската спасителна изповед е тази, в която има покаяние, а покаянието е истинско, когато намразим греха си, когато сме решени да спрем да го вършим и когато наистина го прекратим. Само когато прекратим греха, в който живеем, ще получим опрощение от Бога: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.“ (Ис. 1:16-18).

Нека най-накрая научим смисъла на Тайнствата в Православната църква и нека се ползваме истински от тях! Нека бъдем редовни участници в Тайната вечеря и да помним думите на Спасителя: „…истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Йоан 6: 53-56). Да пребъдваме в Него – Нашия Спасител! Да не бъдем формални християни, които се изповядват и причастяват сезонно! С покаяние в сърцата и душите, очистени в Тайнството на изповедта, да благодарим на Господа за всички Негови благодеяния в Тайнството на благодарността – светата Евхаристия!

Коментари

коментара